Пак ще се срещнем

90.

— Стига вече, Джена, това определено е достатъчно. Кълна ти се, че вече съм пияна.

— О, за Бога, Мол, изпила си само чаша и половина.

— Според мен, поне третата ми е. — Тя тръсна глава, сякаш за да я проясни. — Знаеш ли, това вино е силничко.

— Има ли значение? С всичко, което ти се струпа напоследък, трябва да се отпуснеш. Почти не докосна вечерята си.

— Ядох много. Вкусно е. Просто не съм гладна. — Тя вдигна ръка, за да възрази, когато Джена напълни чашата й. — Не, не мога да пия повече. Главата ми се върти.

— Нека се върти.

Седяха в кабинета, отпуснали глави назад, потънали в удобните, меки фотьойли от двете страни на ниската масичка. В продължение на няколко минути мълчаха, заслушани в тихата джазова музика.

— Знаеш ли какво, Джен? — в паузата между песните попита Моли. — Снощи имах кошмар. Ужасно се разстроих. Стори ми се, че видях Уоли Бари на прозореца.

— Мили Боже!

— Не се уплаших, само се стреснах. Уоли никога не би ме наранил, зная го. Но след като го видях, се завъртях с гръб към него и изведнъж тази стая ми се стори по същия начин като вечерта, когато се прибрах и открих Гари мъртъв на бюрото му. Мисля, че зная защо съм направила тази връзка. Сигурна съм, че онази вечер Уоли наистина е бил тук.

Докато говореше, Моли продължаваше да седи, облегната назад. Спеше й се. Помъчи се да задържи очите си отворени и да вдигне глава. Какво ли бе казала току-що? Че открила Гари…

Че открила Гари?

Изведнъж тя широко отвори очи и се наведе напред.

— Джен, току-що казах нещо много важно!

Джена се засмя.

— Всичко, каквото казваш, е важно, Моли.

— Джен, това вино има странен вкус.

— Е, няма да го споменавам пред Кал Всемогъщия. Ще се обиди.

— Трак-трак. Онази вечер чух такъв звук.

— О, Моли, изпадаш в истерия. — Джена се изправи и отиде при приятелката си. Застанала зад стола, тя я прегърна и наклони глава напред, за да допре лицето си до косата й.

— Фран смята, че ще се самоубия.

— Е, ще се самоубиеш ли? — спокойно попита Джена, като се отдръпна назад и седна на масичката пред Моли.

— Обмислях го. Затова се облякох така. Исках да изглеждам добре, когато ме открият.

— Ти винаги изглеждаш добре — тихо рече Джена. Тя побутна чашата й към нея. Моли протегна ръка и я събори.

— Колко съм несръчна — измърмори тя и се отпусна назад. — Джен, онази вечер наистина видях Уоли на прозореца. Сигурна съм. Снощи може да съм сънувала, но не и тогава. Позвъни му, моля те. Помоли го да дойде да поговорим.

— Бъди разумна, Моли — укори я Джена. — Сега е десет часът. — Тя взе една от салфетките и избърса виното от масата. — Ще ти напълня чашата.

— Неее… не… не. Достатъчно пих.

„Боли ме главата — помисли си Моли. — Трак-трак.“

— Трак-трак…

— За какво говориш?

— Звукът, който чух онази вечер. Трак… трак… трак…

— Наистина ли го чу, мила?

— Аха.

— Моли, кълна се, че наистина започваш да си спомняш. Трябваше по-рано да се напиеш. Просто си седи тук и се отпусни. Ще отида да ти напълня чашата.

Моли се прозя, докато Джена взе празната чаша и забърза към кухнята.

— Трак-трак-трак — гласно каза Моли в синхрон с тракането на високите токчета на Джена по пода в коридора.