Пак ще се срещнем

33.

Нищо не можеше да се сравнява с неделно утро в Манхатън, реши Фран, когато в 07:30 отвори вратата на апартамента, за да открие пред прага дебелия, подканящ брой на „Сънди Таймс“. Тя си приготви сок, кафе и кифличка, настани се на големия стол, вдигна крака на табуретката и разгърна вестника. Няколко минути по-късно го затвори, осъзнала, че не е в състояние да се съсредоточи.

— Притеснена съм — гласно каза Фран, после си напомни колко лош навик е да си говори сама.

Предишната нощ не беше спала добре и разбираше, че безпокойството й е свързано със загадъчните думи на Моли. Какво ли можеше да е това „интересно нещо“?

Тя остави настрани вестника, отиде да си налее втора чаша кафе и се върна на стола, този път, за да се заеме със стенограмата от процеса.

През следващия час прочете ред по ред всички свидетелски показания. Първо бяха разпитани полицаите, пристигнали на местопрестъплението, после патоанатомът. Следваха Питър Блак и семейство Уайтхол, които бяха описали последната си среща с Гари Лаш само няколко часа преди да умре.

„Явно е трябвало да вадят думите на Джена с ченгел, за да каже нещо във вреда на Моли“ — помисли си Фран, докато внимателно проучваше показанията й.

Когато прочете разпита на Калвин Уайтхол, Фран реши, че нарочно или не, той е дал изключително унищожителни за Моли показания. „Прокурорът трябва да се е влюбил в него“ — помисли си тя.

Фран продължи да чете стенограмата още час. Когато я остави, тя започна да разтрива челото си с надеждата да предотврати зараждащото се главоболие.

„Изглежда Гари Лаш и Анамари Скали определено са успели да скрият връзката си — помисли си репортерката. — От тези страници става пределно ясно, че когато са научили за нея, най-близките му — Моли, Питър Блак и семейство Уайтхол — са били шокирани.“

Спомни си удивлението на Сюзън Бранигън, доброволката от кафенето в болницата. Според нея, всички си мислели, че Анамари Скали е влюбена в онзи симпатичен доктор Мороу.

Доктор Джак Мороу, убит малко преди Гари Лаш, напомни си Фран.

Минаваше десет часа. Колебаеше се дали да излезе да потича, но после реши, че днес не й е до спортуване. Навярно щеше да види какво дават по кината, каза си тя.

Тъкмо когато разгръщаше програмата, за да потърси подходящ филм, телефонът иззвъня.

Търсеше я Тим Мейсън.

— Изненада — каза той. — Надявам се, че не те безпокоя. Обадих се на Гюс и той ми даде номера ти.

— Няма нищо. Ако правиш спортна анкета, въпреки че четиринайсет години съм живяла в Калифорния „Янките“ не са ми любимият отбор. Освен това, искам да възстановят „Двете Фийлдс“. И трябва да отбележа, че ми харесват и „Джайънтс“, и „Джетс“, но ако се наложи да избирам, предпочитам „Джайънтс“.

Мейсън се засмя.

— Такива жени харесвам — решителни. Всъщност, обаждам се, за да видя дали случайно нямаш какво друго да правиш и би ли обмислила въпроса да обядваш с мен в „Ниърис“.

Ресторантът се намираше на Петдесет и седма улица, съвсем близо до жилището й.

Поканата не само я изненада, но и я зарадва. Когато се срещаха, в погледа му се четеше, че знае коя е тя и чия дъщеря е, но Фран разбираше, че тази реакция е нормална. Той не бе виновен, че знае какво е извършил баща й.

— Благодаря ти. С удоволствие — искрено отвърна тя.

— Дванайсет?

— Чудесно.

— И моля те, недей да се обличаш официално.

— Нямам такова намерение. Неделята е ден за почивка и прочее.

Фран затвори и за втори път тази сутрин си каза на глас:

— Какво пък е сега това? Определено не е, старомодна среща между момче и момиче.

Когато пристигна в „Ниърис“, завари Тим Мейсън потънал в разговор с бармана. Носеше спортна риза, тъмнозелено кадифено яке и жълто-кафяви панталони. Косата му беше рошава и когато го докосна по ръкава, платът й се стори студен.

— Имам чувството, че не си дошъл с такси — каза Фран, когато той се завъртя към нея.

— Не ми харесват всички онези предупредителни надписи да си закопчаеш предпазния колан — отвърна Тим. — Та затова повървях пеш. Радвам се да те видя, Фран — усмихна й се той.

Фран внезапно осъзна, че в сравнение с него се чувства също като някога в училище — ниска.

Усмихнатият Джими Ниъри им даде една от четирите си ъглови маси, което незабавно показа на Фран, че Тим Мейсън трябва да е любим редовен посетител. През седмиците, откакто живееше в Ню Йорк, тя беше идвала тук само веднъж заедно със съседско семейство. Тогава пак им бяха дали ъглова маса и те й обясниха какво означава това.

Докато пиеха блъди мери, Тим й разказа за себе си.

— Моите старци се разведоха и напуснаха Гринидж. Тъкмо бях завършил колеж и работех в „Гринидж Таим“. Главният редактор ме назначи като стажант-репортер, но всъщност бях момче за всичко. След една година се преместих.

— Преди колко години беше това? — попита Фран.

— Преди четиринайсет.

Тя бързо пресметна наум.

— Ето защо, когато се запознахме, си спомни коя съм. Знаел си за баща ми.

Тим сви рамене.

— Да — извинително се усмихна той.

Сервитьорката им донесе менюто, но двамата си поръчаха, без да го четат. Когато отново останаха сами, Мейсън отпи от коктейла си и каза:

— Не си ме питала, но ще ти разкажа живота си, който, струва ми се, ще ти се стори особено вълнуващ, тъй като очевидно си разбираш от работата.

Двамата всъщност много си приличаха, помисли си Фран, докато слушаше как коментирал училищните мачове в градче в северната част на щата Ню Йорк, за което никога не бе чувала. После тя му разказа за стажуването ей в местна кабелна мрежа в град край Сан Диего, в който най-интересните събития били заседанията на общинския съвет.

— В началото приемаш първата работа, която ти предложат — каза Фран и той кимна в знак на съгласие.

И Тим бил единствено дете, но за разлика от нея, нямал доведени братя и сестри.

— След развода родителите ми се преместиха в Бронксвил — поясни той. — Там са отраснали. И знаеш ли какво? Купиха си къщи в един и същ квартал. Когато бяха женени, изобщо не се разбираха, но сега излизат на срещи и в почивните дни ходим у него да пийнем по нещо, после вечеряме у нея. Отначало това ме смущаваше, но изглежда на тях им харесва.

— Е, майка ми е много щастлива, при това съвсем основателно — рече Фран. — Преди осем години се омъжи повторно. Мислеше си, че все някога ще се върна в Ню Йорк и искаше да приема фамилията на втория си баща. Сигурно ти е известно колко много писаха за баща ми.

Тим кимна.

— Да, така беше. Изкушавала ли си се да го направиш?

Фран започна да си играе със салфетката.

— Не, никога.

— Сигурна ли си, че е разумно да водиш разследване в Гринидж?

— Навярно не. Защо питаш?

— Фран, снощи ходих в Гринидж на погребението на жена, която познавам от едно време. Починала от инфаркт в болницата „Лаш“. Синът й ми е приятел и е адски бесен. Изглежда, според него са можели да я спасят. Той смята, че докато работиш по своя случай, би трябвало да се поразровиш и за лечението на пациентите в болницата.

— Можели ли са действително да спасят майка му?

— Не зная. Възможно е просто да е обезумял от скръб, макар че няма да се изненадам, ако ти се обади. Казва се Били Гало.

— Защо да ми се обади?

— Защото чул, че в петък са те видели в кафенето в болницата „Лаш“. Басирам се, че вече целият град го знае.

Фран недоверчиво поклати глава.

— Не се появявам по телевизията от достатъчно дълго време, за да ме познаят толкова лесно. Съжалявам — сви рамене тя, — но наистина научих нещо интересно, докато си бъбрех с една от доброволките в кафенето. Ако знаеше, че съм репортерка, сигурно нямаше да се разприказва така.

— Отиването ти там е предаването за Моли Лаш ли е свързано? — попита Тим.

— Да, но само исках да събера съвсем обща информация — отвърна Фран. Не й се щеше да навлиза в подробности за разследването. — Тим, познаваш ли Джо Хътник от „Гринидж Таим“?

— Да. Когато постъпих там, Джо работеше във вестника. Добър човек. Защо питаш?

— Мнението му за здравноосигурителните фондове не е много високо, но изглежда, смята, че „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ не е по-лош от останалите.

— Е, Били Гало не мисли така. — Той забеляза загриженото й изражение. — Но не се безпокой. Всъщност, добро момче е, просто в момента адски е разстроен.

Докато разтребваха масата и им сервираха кафе, Фран се огледа наоколо. Вече бяха заети почти всички места и в уютното ресторантче цареше бодра глъчка. „Тим Мейсън наистина е много мил — помисли си тя. — Няма значение дали приятелят му ще ми се обади. В действителност Тим иска да каже, че съм в центъра на вниманието на Гринидж и че старите истории са живи — и небивалиците за смъртта на баща ми.“

Фран не забеляза състрадателния му поглед, нито пък разбра, че влагата в очите й е върнала в паметта му образа на „скърбящо за баща си младо момиче“.