Пак ще се срещнем

49.

Прочетоха й обвинението. Взеха й отпечатъци. Снимаха я. Тя чу Филип Матюс да казва:

— Клиентката ми не се признава за виновна, ваше благородие.

Прокурорът възрази, че обвиняемата можела да изчезне и поиска да бъде поставена под домашен арест. Съдията определи гаранция от един милион долара и постави условието да не напуска дома си.

Треперенето в килията. Плащането на гаранцията. Моли послушно правеше каквото й кажат и Филип най-после я откара у тях.

Той я прегърна и почти я отнесе на ръце в дневната. Накара я да легне на дивана, постави под главата й една от декоративните възглавници, после отиде да потърси одеяло и я зави.

— Ти трепериш. Къде е запалката за камината? — попита адвокатът.

— На полицата. — Тя не осъзна, че отговаря на въпрос, докато не чу собствения си глас.

След малко се разгоря огъни изпълни стаята с отпускаща топлина.

— Ще остана при теб — каза Филип. — Взех си куфарчето и ще работя на масата в кухнята. Затвори си очите.

Когато се събуди, вече беше седем часа и до нея седеше доктор Даниълс.

— Как си, Моли?

— Анамари — задъхано отвърна тя. — Сънувах Анамари!

— Искаш ли да ми разкажеш съня си?

— Анамари знаеше, че с нея ще се случи нещо ужасно. Затова бързаше да се махне от ресторанта. Искаше да избяга от съдбата си. Но вместо това намери гибелта си.

— Според теб, Анамари е знаела, че ще умре, така ли, Моли?

— Да.

— Защо смяташ така?

— Просто го сънувах, докторе. Нали знаете баснята за човека, на когото предсказали, че ще срещне смъртта си същата нощ в Дамаск, затова избягал да се скрие в Самара? И там на улицата го спряла непозната, която му казала: „Аз съм Смъртта. Мислех си, че имаме среща в Дамаск.“ Тя стисна ръцете на доктор Даниълс. — Всичко беше толкова истинско!

— Искаш да кажеш, че Анамари не е можела да избегне смъртта, така ли?

— По никакъв начин. Самата аз също не мога да се спася.

— Разкажи ми за това, Моли.

— Всъщност, не зная — промълви тя. — Когато днес ме заведоха в килията и заключиха вратата, постоянно чувах да отключват и заключват друга врата. Странно, нали?

— Затворническа врата ли чуваше?

— Не. Но не зная точно каква. Същият звук като вечерта, в която умря Гари. — Моли въздъхна, отметна одеялото и седна на дивана. — О, Господи, защо не мога да си спомня? Ако можех, навярно щях да имам някакъв шанс.

— Това, че си спомняш конкретни случаи или звуци е добър признак, Моли.

— Наистина ли? — измъчено попита тя.

Психиатърът внимателно се вгледа в нея. Виждаше въздействието на стреса, изписано на лицето й — летаргично, унило, затворено. Моли беше убедена, че е обречена. Очевидно повече не желаеше да разговаря.

— Моли, бих искал известно време да се срещаме всеки ден. Съгласна ли си?

Очакваше да му възрази, но тя безразлично кимна с глава.

— Ще кажа на Филип, че си тръгвам — рече Даниълс.

— И той вече трябва да си върви. Много съм признателна и на двама ви. Напоследък наоколо няма много хора. Баща ми и майка ми, например. Те се отдръпнаха от мен.

На вратата се позвъни. Доктор Даниълс забеляза паниката в очите й. „Дали не е полицията?“ — помисли си той.

— Аз ще отворя — извика Филип.

Психиатърът видя облекчението, изпълнило Моли, когато чу тракането на токчета и гласа на Джена Уайтхол. Съпругът й и адвокатът влязоха в стаята след нея.

Джена прегърна приятелката си.

— Тук е поръчаната от вас готвачка, госпожо — каза тя. — Не икономка, уви, а самият могъщ Калвин Уайтхол ще сервира и разтреби с вещата помощ на Филип Матюс, адвокат.

— Аз си тръгвам — усмихна се докторът, доволен, че приятелите на Моли са при нея. Нямаше търпение да излезе от тук. Инстинктивно не харесваше Калвин Уайтхол, когото бе срещал само няколко пъти. Усещаше, че този човек е жесток по природа, че нито за миг не се колебае да използва огромната си власт, при това не само за да постига целите си, но и да манипулира хората, наслаждавайки се на гледката.

Даниълс се изненада и не се зарадва много, когато Уайтхол го придружи до вратата.

— Докторе — тихо каза той, като че ли се боеше да не го подслушат, — много мило, че сте дошли да видите Моли. Тя е ужасно важна за всички ни. Смятате ли, че има някаква вероятност да я признаят за невменяема и да не я изправят пред съд или да не я осъдят за второто убийство поради психическо разстройство?

— Въпросът ви не оставя съмнение, че смятате Моли за виновна в убийството на Анамари Скали — студено отвърна доктор Даниълс.

Уайтхол видимо се сепна и се обиди от загатнатия укор.

— Надявам се, въпросът ми показва колко много двамата с жена ми обичаме Моли. За нея една тежка присъда ще е равна на смърт.

„Бог да е на помощ на онзи, който ти се изпречи на пътя“ — помисли си психиатърът, забелязал гневните червени петна по скулите на Уайтхол и ледения блясък в очите му.

— Оценявам загрижеността ви, господин Уайтхол. Имам намерение всекидневно да се срещам с Моли. Просто ще трябва да проявим огромно търпение. — Той кимна и се обърна към вратата.

„Джена Уайтхол може да е най-добрата й приятелка — докато шофираше към дома си, мислеше доктор Даниълс, — но е омъжена за човек, който не търпи чужда намеса и не позволява никой да му се пречка.“ Хрумна му, че подновеният интерес към скандала, съпровождащ смъртта на Гари Лаш, основател на „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, със сигурност не е приятен за председателя на директорския борд на компанията.

„Дали Уайтхол е у Моли като съпруг на нейната най-добра приятелка, или защото се опитва да измисли най-добрия план за, овладяване на положението?“ — зачуди се той.

Джена беше донесла огретен от аспержи, агнешки ребърца, пресни картофки, броколи и бисквити — всичко готово за сервиране. Тя бързо нареди масата в кухнята, а Кал отвори бутилка вино, като не забрави да информира Моли, че е „Шато Лафит Ротшилд Бордо“, „най-доброто от личните ми запаси“.

Моли вдигна поглед навреме, за да зърне смутеното изражение на Филип и леката гримаса на Джена от надутия тон на Кал.

„Намеренията им са добри — измъчено си помисли тя, — но всъщност не искам да са тук. Преструват се, че всичко е наред и че си устройваме импровизирана вечеря в кухнята.“ Спомняше си как преди години, когато Гари все още беше жив и тя си мислеше, че животът й е щастлив, Джена и Кал наминаваха, без да ги предупреждават и неминуемо оставаха за вечеря.

„Съвършената домакиня — това беше моят живот. Доставяше ми удоволствие да готвя и не ми струваше нищо да стъкмя вечеря за нула време. Обичах да парадирам с факта, че не се нуждая от готвачка или постоянна икономка. Гари изглеждаше толкова горд с мен: «Тя не е само прекрасна и интелигентна, но и може да готви. Голям късметлия съм, нали?» — питаше той и ми се усмихваше пред гостите. А всичко е било само театър.“

Ужасно я болеше глава. Тя притисна слепоочията си с пръсти и леко започна да ги разтрива.

— Моли, искаш ли да отложим вечерята? — тихо попита Филип. Той седеше срещу нея, както ги бе настанила Джена.

— Като съпруг и лекар, той не си заслужаваше цената, която платихте за убийството му, госпожо Лаш.

Тя вдигна очи и видя, че Филип удивено я наблюдава.

— Какво означава това, Моли? — попита я той.

Моли се обърка. Джена и Кал също я гледаха.

— Извинете ме — с пресеклив глас рече тя. — Сигурно съм изпаднала в такова състояние, че не правя разлика между мислите и думите си. Просто си спомних, че така ми каза Анамари Скали, когато в неделя вечерта се видяхме в онзи ресторант. Останах поразена. Тя беше абсолютно сигурна, че съм убила Гари, докато аз бях отишла на срещата с надеждата да открия, че Анамари му е била достатъчно разгневена, за да го убие.

— Недей да мислиш сега за това, Моли — каза Джена. — Изпий си виното. Помъчи се да се отпуснеш.

— Чуй ме, Джена! — разпалено отвърна Моли. — Анамари каза, че като лекар, Гари не си заслужавал цената, която съм платила за убийството му. Какво е имала предвид? Той беше чудесен лекар. Нали?

Последва мълчание, по време на което Джена продължаваше да нарежда масата. Кал просто я гледаше.

— Разбирате ли какво се опитвам да ви обясня? — почти умолително попита Моли. — Възможно е в професионалния живот на Гари да е имало нещо, за което не знаем.

— Трябва да проверим този въпрос — тихо рече Филип. — Защо не поговорим с Фран? — Той се обърна към Кал и Джена. — Отначало не исках Моли по никакъв начин да помага на Фран Симънс, но след като прекарах известно време с нея, вече съм убеден, че тя наистина е на нейна страна.

Адвокатът погледна към Моли.

— Между другото, Фран позвъни, докато ти спеше. Разговаряла с момчето, което в неделя вечерта работело на бара в онзи ресторант. Не те било чуло втори път да викаш Анамари, както твърди сервитьорката. Не е чак толкова важно, но сигурно ще можем да го използваме, за да опровергае нейните показания.

— Това е чудесно — защото и аз не си спомням да съм я викала два пъти — отвърна Моли. — Понякога обаче се чудя кое е действително и кое — плод на въображението ми. Преди малко казах на доктор Даниълс, че в главата ми постоянно се върти нещо от онази вечер, когато умря Гари — някаква врата. Според него това е добър признак. Може би има друго обяснение за двете убийства. Поне се надявам. Но със сигурност зная, че никога повече няма да позволя да ме тикнат отново в затвора. — Тя замълча, после прошепна по-скоро на себе си, отколкото на другите: — В никакъв случай.

Последва продължителна тишина, която Джена наруши с престорено бодър глас:

— Хей, да не оставяме тази страхотна вечеря да изстине — каза тя и зае мястото си на масата.

Един час по-късно, докато седяха на задната седалка и Лу Нокс ги откарваше в дома им, Джена и Кал дълго мълчаха.

— Кал — накрая попита тя, — смяташ ли, че е възможно Фран Симънс наистина да открие нещо, което да помогне на Моли? Тя е репортерка, която прави журналистически разследвания, при това явно добра.

— Но за тази цел трябва да има какво да разследва — рязко отвърна Калвин Уайтхол. — А тя няма. Колкото повече рови, толкова повече ще се убеждава в отговора, а той и без това е очевиден.

— Какво е имала предвид Анамари Скали с това, че Гари не е бил добър лекар?

— Според мен, мила моя, откъслечните спомени на Моли са абсолютно недостоверни. Не им отдавам никакво значение и съм убеден, че съдебните заседатели също няма да им повярват. Нали я чу? Тя заплаши, че ще се самоубие.

— Не бива да й дават напразни надежди. Иска ми се Фран Симънс да стоеше настрана от нея!

— Да, Фран Симънс наистина е ужасна досада — съгласи се Кал.

Нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да види, че Лу Нокс го наблюдава. С едва доловимо кимване той отговори на неизречения въпрос на шофьора.