Пак ще се срещнем

39.

В понеделник следобед сервитьорката Гладис Флугъл с готовност придружи детектив Ед Грийн до сградата на съда в Стамфорд, за да разкаже за срещата между Анамари Скали и Моли Карпентър Лаш.

Като се мъчеше да скрие удоволствието от почтителното отношение към нея, Гладис позволи на детектива да я въведе в съда. Там ги посрещна друг млад мъж, който се представи като Виктор Пакуел, прокурор. Той ги покани в стая с голяма маса и попита Гладис дали желае кафе, кола или вода.

— Не се притеснявайте, госпожо Флугъл. Можете много да ни помогнете — увери я той.

— Тъкмо затова съм тук — усмихнато отвърна тя. — Кола. Диетична.

Лицето на петдесет и осем годишната Гладис беше покрито с дълбоки бръчки, резултат от четирийсет години пушене. Корените на яркочервената й коса бяха сиви. Благодарение на пристрастеността й към пазаруването по Интернет тя постоянно имаше дългове. Никога не се бе омъжвала, нито пък имаше сериозни приятели. Живееше със свадливите си възрастни родители.

Когато превали четирийсетте и после почти незабелязано навърши петдесет, Гладис Флугъл откри, че перспективите й изобщо не са розови. Вече не беше убедена, че някой ден ще й се случи нещо хубаво. Цял живот търпеливо чакаше нещо вълнуващо, но то все не идваше. Досега.

Тя искрено обичаше работата си, но през годините започна да се държи от време на време рязко с клиентите. Болеше я, когато виждаше двойки, вплели пръсти през масата, или родители, излезли да отпразнуват някакъв повод с децата си. Знаеше, че никога няма да има такава възможност.

Задълбочаването на този проблем й костваше няколко уволнения и накрая Гладис се озова в „Морски фар“, ресторант с лоша храна и оскъдна клиентела. Мястото като че ли съответстваше на личността й.

В неделя вечер беше особено раздразнителна, тъй като другата постоянна сервитьорка си бе взела болнични и се налагаше да поеме смяната й.

— Някъде към седем и половина влезе една жена — обясни на детективите Гладис, като се наслаждаваше на усещането за значимост, резултат от вниманието, което й оказваха тези полицаи и още повече прокурорът, записващ всяка нейна дума.

— Моля ви, опишете я, госпожо Флугъл. — Ед Грийн, младият детектив, който я бе докарал от Стамфорд, се държеше много любезно.

„Чудя се дали родителите му са разведени — помисли си Гладис. — Ако е така, нямам нищо против да се запозная с баща му.“

— Защо не ме наричате просто Гладис? Всички ми викат така.

— Щом предпочитате, Гладис.

Тя се усмихна, после вдигна ръка пред устата си, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Жената, дето влезе първа… Чакайте да помисля… — Гладис прехапа устни. Нямаше да им каже, че онази жена я е ядосала, защото беше настояла да седне в сепарето в дъното. — Изглеждаше трийсетинагодишна, имаше къса, тъмна коса и носеше дрехи някъде към четирийсет и четвърти размер. Не съм сигурна. Беше с панталони и яке.

Разбираше, че те със сигурност знаят как е изглеждала жената и че се е казвала Анамари Скали, но и че трябва един по един да установят всички факти. Освен това, цялото това внимание ужасно й допадаше.

Каза им, че госпожа Скали си поръчала само кафе, дори без кифла или парче кейк, което означавало, разбира се, че бакшишът няма да е достатъчен, за да си купи даже пакетче дъвка.

Те се усмихнаха, но усмивките им бяха добродушни и Гладис ги прие като окуражителен знак.

— После влезе онази мадама. Човек веднага разбира, че двете хич не се обичаха.

Детектив Грийн й показа снимка.

— Това ли беше жената, която се е срещнала с Анамари Скали?

— Категорично!

— Как точно се държаха помежду си, Гладис? Помислете внимателно — може да се окаже важно.

— И двете бяха нервни — подчертано отвърна тя. — Когато донесох чая на втората, чух другата да й вика „госпожа Лаш“. Не успях да чуя какво си приказват, само отделни реплики, когато носех чая й после разчиствах една от масите до тяхната.

Гладис виждаше, че тази информация е разочаровала детективите, затова побърза да прибави:

— Но нямаше клиенти и след като измих пода, седнах на бара и ги загледах. В двете жени имаше нещо, дето ме правеше любопитна. Разбира се, по-късно се сетих, че миналата седмица съм видяла снимката на Моли Лаш във вестника.

— Какво забелязахте, докато наблюдавахте Моли Лаш и Анамари Скали?

— Ами, тъмнокосата жена, искам да кажа онази, дето се казваше Анамари Скали, ставаше все по-нервна. Честна дума, все едно, че се страхуваше от Моли Лаш.

— Казвате, че се страхувала, така ли, Гладис?

— Да, точно така. Не смееше да я погледне в очите и всъщност, не я обвинявам. Онази русата, искам да кажа госпожа Лаш — е, повярвайте ми, докато Анамари Скали приказваше, трябваше да видите изражението на госпожа Лаш. Ледено като айсберг. Определени не й харесваше какво чува… После видях, че госпожа Скали понечва да се изправи. Беше ясно, че й се ще да се маха колкото може по-скоро. Та затуй се насочих натам да видя дали не искат още нещо — нали разбирате, по още една чаша.

— Тя каза ли нещо? — едновременно попитаха детектив Грийн и прокурорът Виктор Пакуел.

— Чакайте да ви обясня — отвърна Гладис. — Анамари Скали се изправи. Госпожа Лаш я сграбчи за китката и не я пусна да си тръгне. После госпожа Скали се отскубна от нея и се втурна навън. Едва не ме събори, толкова бързаше.

— Какво направи госпожа Лаш? — попита Пакуел.

— Не успя да я последва веднага — каза сервитьорката. — Защото й донесох сметката. Беше долар и трийсет. Тя хвърли петачка на масата и изтича след госпожа Скали.

— Стори ли ви се разстроена? — попита прокурорът.

Гладис присви очи в драматичен опит да си спомни и да опише Моли Лаш.

— Бих казала, че изглеждаше странно, като че ли я бяха ударили в корема.

— Видяхте ли госпожа Лаш да влиза в колата си?

Гладис енергично поклати глава.

— Не. Когато отвори вратата и тръгна към паркинга, тя сякаш си говореше сама, после я чух да вика „Анамари“ и реших, че иска да каже още нещо на другата жена.

— Знаете ли дали Анамари Скали я е чула?

Гладис усещаше, че детективите ужасно ще се разочароват, ако им отговори, че не е сигурна. Тя се поколеба.

— Ами, трябва да е успяла да привлече вниманието й, защото госпожа Лаш пак извика името й и после прибави: „Почакай.“

— Извикала е на Анамари да почака!

„Наистина беше така, дали? — запита се Гладис. — Почти очаквах госпожа Лаш да се върне за рестото, но после видях, че единственото й желание е да настигне другата жена.“

„Почакай.“

Дали го бе казала Моли Лаш, или просто някой друг от клиентите в ресторанта?

Тя виждаше възбудата, изписала се на лицата на детективите. Искаше й се този миг да продължи вечно. Откога го очакваше! Цял живот. Най-после беше дошъл нейният ред. Гладис отново погледна нетърпеливите им лица.

— Извика името на Анамари два пъти, после, когато й каза да почака, имах чувството, че е успяла да привлече вниманието й. Тогава си казах, че Анамари Скали сигурно я е изчакала на паркинга.

„Няма начин да не е било така“ — помисли си тя, докато двамата мъже широко се усмихваха.

— Гладис, ти си много важен свидетел за нас — признателно рече Виктор Пакуел. — Трябва да те предупредя, че и по-нататък ще се наложи да те потърсим.

— С удоволствие ще помогна — увери го сервитьорката.

След час, прочела и подписала показанията си, тя пътуваше обратно за Роуейтън в колата на детектив Грийн. Единственото, което разваляше удоволствието й, беше отговорът на въпроса й за семейното положение на баща му.

Родителите му съвсем наскоро отпразнували четирийсетата годишнина от сватбата си.

В същото време в станфордския съд прокурорът Том Серацано отправяше към съдията молба за заповед за обиск на дома и автомобила на Моли Карпентър Лаш.

— Господин съдия — каза Серацано, — имаме основание да смятаме, че Моли Лаш е убила Анамари Скали. Възможно е да открием там важни улики. Ако по дрехите й има кръв, косми или нишки, или пък в колата й е скрито оръжие, искаме да ги намерим, преди да ги почисти или да се избави по друг начин от тях.