Пак ще се срещнем

71.

Когато се раздели със сестрата на Анамари, Фран Симънс поседя няколко минути в автомобила си й обмисли следващите си стъпки. Едно беше Гари Лаш и Питър Блак да са объркали лекарството на пациентка, в резултат на което тя е изпаднала в кома, и друго — после умишлено да са прикрили грешката си. Колкото и да беше ужасно, това обаче не можеше да се сравнява със съзнателното използване на експериментално средство, за да сложат край на живота й. Но очевидно Анамари Скали беше вярвала в последното.

„А щом тя е присъствала, но не е била в състояние да докаже подозренията си, как бих могла да се надявам аз да го докажа, и то след толкова време?“ — запита се Фран.

Според Луси Бонавентура, Анамари й казала, че Питър Блак не само е допуснал тази грешка, но и навярно е убил възрастна пациентка. Дали това можеше да се е превърнало в достатъчен мотив, за да убие и Гари Лаш? Неговата смърт елиминираше достоверен свидетел на престъплението.

Напълно възможно, реши тя. Ако човек повярваше, че лекар би могъл да убие хладнокръвно. Но защо?

В колата беше студено. Фран запали двигателя и включи отоплението на максимум. „Не е само заради температурата навън — помисли си репортерката. — Каквито и ужаси да са ставали в онази болница, те са причинили жестоки страдания на много хора. Но защо? Защо? Моли е била наказана за престъпление, което убедена съм, не е извършила. Анамари се е отказала от детето и работата, които е обичала, просто за да се самонакаже. Младо момиче е изпаднало в кома заради експериментално лекарство. Възрастна жена преждевременно е починала, бидейки включена в същия експеримент. И това са само случаите, които са ми известни. Възможно е да има и други. Господи, това би могло да продължава и сега — стъписано си помисли Фран. — Но кълна се, че отговорът на загадката е във връзката между Гари Лаш и Питър Блак. Трябва да има някаква причина, поради която Лаш е повикал Блак в Гринидж и буквално му е подарил партньорството в принадлежащата на семейството му болница.“

Покрай колата мина жена с куче и любопитно погледна към Фран. „Най-добре да тръгвам“ — каза си тя. Знаеше къде трябва да отиде сега — при Моли, за да се опита да открие какво се крие зад отношенията между Гари Лаш и Питър Блак. Ако успееше, може би най-сетне щеше да разбере какво е ставало в болницата.

На път за Гринидж позвъни в офиса си, за да провери дали има някакви съобщения. Гюс Бранд искаше да разговаря с нея. Имал да й каже нещо спешно.

— Преди да ме свържеш с него, виж дали информационният отдел ми е подготвил материал за Гари Лаш и Калвин Уайтхол — каза на секретарката си тя.

— Чака те на бюрото, Фран. Тази купчина ще ти стигне за цяла седмица, особено с всички неща за Калвин Уайтхол.

— Нямам търпение да ги прочета. Благодаря ти. А сега ме свържи с Гюс, моля те.

Шефът й тъкмо се канеше да излезе на обяд.

— Добре, че ме хвана, Фран — каза той. — Изглежда, че след понеделник следобед ще се наложи да посещаваш приятелката си Моли Лаш в пандиза. Току-що предадоха изявлението на прокурора, че не се съмнявал в отмяната на условното й освобождаване. И щом получел официално съобщение, моментално щял да я прати обратно в „Найънтик“.

— Не могат да постъпят така с Моли! — възкликна тя.

— Могат, разбира се. И предполагам, че ще го направят. Навремето тя се отърва леко, защото призна, че е убила съпруга си. После, веднага щом я освободиха, започна да твърди, че не била виновна. Това само по себе си е нарушаване на условното освобождаване, миличка. И с това ново обвинение в убийство, как би гласувала, ако ти решаваше дали мястото й е зад решетките? Както и да е, приготви репортаж за довечера.

— Добре, Гюс. До скоро — със свито сърце отвърна Фран.

Имаше намерение да позвъни на Моли и да й каже, че трябва да я види, но когато шефът й спомена за обяд, й хрумна друга идея. Сюзън Бранигън, доброволката от кафенето в „Лаш“, работеше в болницата от десет години, а това означаваше, че е била там, когато младата пациентка е изпаднала в кома. Такива неща не се случваха често. Може би щеше да си спомни кое е това момиче и какво е станало с него.

За да провери версията на Анамари, трябваше да поговори със семейството на момичето и да научи подробности за инцидента. Нямаше големи шансове, ала все пак можеше да опита. „Но се надявам да не се натъкна на доктор Питър Блак — помисли си Фран. — Той ще побеснее, ако разбере, че продължавам да разпитвам за болницата.“

Стигна в кафенето към един и половина. Обедната почивка беше в разгара си и доброволките имаха много работа. На бара се суетяха две жени, но Фран с разочарование видя, че нито една от тях не е Сюзън Бранигън.

— Можете да седнете на бара или ако изчакате малко, тъкмо разчистват една от масите — предложи й служителката на входа.

— Предполагам, че госпожа Бранигън не е на работа днес — рече Фран.

— О, тук е. Ето я, в момента излиза от кухнята.

— Може ли да почакам за някоя от нейните маси?

— Имате късмет. Онази, за която ви споменах, е в нейния участък. Като че ли вече е готова.

Тя я настани и й подаде менюто. Минута по-късно се разнесе бодър глас:

— Добър ден. Решихте ли какво ще поръчате или ви трябва още малко време?

Фран вдигна поглед и незабавно разбра, че Сюзън Бранигън не само си я спомня, но и вече знае коя е. Стиснала палци да не срещне отказ, тя отвърна:

— Много се радвам да ви видя отново, госпожо Бранигън.

Възрастната жена просия от удоволствие.

— Когато онзи ден си бъбрихме, не знаех, че приказвам с толкова известна личност, госпожице Симънс. Веднага щом разбрах, започнах да ви гледам по вечерните новини. Репортажите ви по случая Моли Лаш много ми допадат.

— Виждам, че в момента сте заета, но по-късно бих искала да си поговорим няколко минути, ако сте съгласна, разбира се. Предишния път много ми помогнахте.

— А после убиха онова бедно момиче, за което ме питахте, Анамари Скали, медицинската сестра. Не можах да повярвам. Мислите ли, че го е извършила Моли Лаш?

— Не. Кога ще се освободите, госпожо Бранигън?

— Към два часа. Дотогава кафенето се изпразва. Като стана дума за това, предполагам, че е най-добре да взема поръчката ви.

Фран погледна към менюто.

— Сандвич и кафе, моля.

— Веднага ще ви ги донеса и ако ме изчакате, ще се радвам пак да си побъбрим.

Половин час по-късно Фран се огледа наоколо. „Точно както ми каза госпожа Бранигън — помисли си тя. — Все едно, че са обявили евакуация.“ Кафенето внезапно бе опустяло. Тракането на съдове и разговорите бяха стихнали. Сюзън Бранигън беше разчистила масата с обещанието да се върне след миг.

Когато отново се появи, доброволческата й престилка вече я нямаше и носеше в двете си ръце по чаша кафе.

— Така е много по-добре — въздъхна тя, остави кафетата и се настани срещу Фран. — Както ви казах, аз си обичам работата, само че краката ми не са на същото мнение. Но вие не сте дошли тук да си приказваме за краката ми и току-що се сетих, че след трийсет минути имам час при фризьорката, така че с какво мога да ви помогна?

„Тази жена ужасно ми харесва — помисли си Фран. — Веднага пристъпва към въпроса.“

— Госпожо Бранигън, онзи ден ми казахте, че работите тук от десет години, нали?

— Точно така. И ако е рекъл Господ, ще ги докарам до двайсет.

— Убедена съм. Бих искала дави попитам за нещо, което се е случило в болницата доста отдавна. Всъщност, било е малко преди да бъдат убити доктор Мороу и доктор Лаш.

— О, госпожице Симънс, тук се случват толкова много неща — възрази госпожа Бранигън. — Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна.

— Възможно е обаче да си спомните този случай. Докарали са млада жена, която получила травма, докато тичала и изпаднала в кома. Надявам се, че знаете нещо за нея.

— Нещо за нея ли? — възкликна Сюзън Бранигън. — Говорите за Наташа Колбърт. Престоя в нашия Център за хронично болни години наред. Почина едва снощи.

— Починала е снощи?

— Да. Беше много тъжно. Когато инцидентът се случил, тя беше само двайсет и три годишна. Паднала, докато тичала за здраве и в линейката сърдечната й дейност била нарушена. Нали сте чували за семейство Колбърт — вестникарските магнати? Много са богати. След инцидента с момичето, родителите й дариха пари за Център за хронично болни и го нарекоха на нейно име. Погледнете оттатък моравата — онази красива двуетажна сграда хей там.

„Сърдечната й дейност била нарушена — помисли си Фран. — Кой е бил шофьорът на линейката? Ами санитарите?“ Трябваше да разтоваря с тях. Едва ли щеше да е трудно да ги открие.

— Майка й припадна, когато снощи Таша почина. В момента е тук и разбрах, че също е получила инфаркт. — Сюзън Бранигън сниши глас. — Виждате ли онзи красив мъж там? Той е син на госпожа Колбърт. Двама братя са. Единият от тях постоянно е при нея. Другият дойде тук да хапне преди час.

„Ако умре от скръб заради смъртта на дъщеря си, госпожа Колбърт сигурно ще е поредната жертва на онова, което се разиграва тук“ — каза си Фран.

— Синовете й го приемат много тежко — продължи Сюзън Бранигън. — Разбира се, те са изгубили сестра си още преди повече от шест години, но все пак е мъчително, когато наистина настъпи краят. — Тя отново зашепна: — Чух, че след като Таша издъхнала, госпожа Колбърт сякаш откачила. Според сестрата, тя крещяла, че Таша излязла от комата и й говорила — което, разбира се, е абсолютно невъзможно. Твърдяла, че дъщеря й казала нещо от рода на „Стана толкова глупаво, доктор Лаш, препънах се във връзката на маратонката си и се строполих на земята“, а после и „Здрасти, мамо“.

Фран усети, че гърлото й се свива.

— Сестрата била ли е в стаята с госпожа Колбърт? — едва успя да изрече думите тя.

— Таша лежеше в отделен апартамент й госпожа Колбърт отпратила сестрата в дневната. Искала да остане сама с дъщеря си. Но когато Таша умирала, госпожа Колбърт не била сама. В последния момент се появил докторът. Той казва, че не чул нищо и че госпожа Колбърт халюцинирала.

— Кой е бил докторът? — попита Фран, макар да бе убедена, че вече знае отговора.

— Шефът на болницата, доктор Питър Блак.

„Ако преди повече от шест години подозренията на Анамари са били верни и ако госпожа Колбърт е права за случилото се снощи, изглежда, че след като е съсипал живота на Таша, оставяйки я жив труп, Блак е продължил да експериментира с нея“ — помисли си Фран.

Тя безпомощно погледна към мъжа, когото й бе посочила Сюзън Бранигън. Искаше й се да се втурне към него, да го предупреди, че доктор Питър Блак представлява опасност за майка му и че трябва да я отведе от болницата, преди да е станало късно.

— А, ето го доктор Блак — каза госпожа Бранигън. — Отива при господин Колбърт. Надявам се да не му носи лоша вест.

Питър Блак тихо заговори на мъжа, който кимна, изправи се и го последва навън.

— О, божичко — възкликна възрастната жена, — предчувствам, че се е случило най-лошото.

Фран не отговори. На излизане Питър Блак я забеляза и двамата си размениха погледи. Очите му бяха студени, гневни, заплашителни — определено не очи на лекар.

„Ще те накарам да си платиш — помисли си Фран. — Даже да е последното нещо, което ще направя!“