Пак ще се срещнем

22.

— Тя не искаше да те безпокои, Били.

Били Гало погледна към баща си. Стояха от двете страни на леглото на майка му в интензивното отделение в болницата „Лаш“. От очите на Тони Гало се стичаха сълзи. Оредялата му сива коса беше разрошена и докато галеше ръката на жена си, дланта му трепереше.

Роднинската връзка между двамата мъже беше очевидна. Имаха поразително еднакви черти — тъмнокафяви очи, пълни устни, широки брадички.

Бивш служител от фирмена охрана, шейсет и шест годишният Тони Гало работеше в училището в Кос Коб и помагаше на децата да пресичат кръстовището, строга и уважавана фигура на пресечката на Уилоу и Пайн. Трийсет и пет годишният му син Били, тромбонист в оркестъра на пътната компания от бродуейски мюзикъл, бе пристигнал със самолет от Детройт.

— Не че мама не е искала, да ме безпокои — гневно отвърна той. — Ти не си й позволил да ми позвъни, нали?

— Ти нямаше работа цели шест месеца, Били. Беше ни страх да не загубиш и тази.

— По дяволите работата! Трябваше да ми се обадите — аз щях да се разправям с тях. Когато са й отказали разрешение да отиде при специалист, нямаше да ги оставя да им се размине току-така.

— Ти не разбираш, Били. Доктор Къркуд направи всичко възможно да я прати на специалист. Вече одобриха операцията. Тя ще оздравее.

— Но не я е изпратил навреме.

Джоузефин Гало се размърда. Чуваше спора между съпруга си и сина си и смътно съзнаваше, че е заради нея. Спеше и се и се чувстваше в безтегловност. В известен смисъл усещането беше приятно просто да си лежи и да не участва в препирнята им. Беше се уморила да моли Тони да помага на Били, докато е безработен. Били беше отличен музикант и не бе скроен за чиновническа работа. Тони просто не го разбираше.

Ядосаните им гласове продължаваха да достигат до нея. Не искаше повече да се карат. Джоузефин си спомняше събудилата я сутринта болка, същата, за която обясняваше на доктор Къркуд, нейният домашен лекар.

Двамата все още спореха. Гласовете им като че ли ставаха по-високи и тя искаше да им каже да престанат. После някъде в далечината се разнесе звън. Стъпки на тичащи крака. И болка, като онази сутринта. Ужасна болка.

— Тони… Били…

Докато поемаше сетния си дъх, тя долови гласовете им, изпълнени със страх и мъка:

— Мамоооооо…

— Джоузииии…

После престана да чува.