Пак ще се срещнем

60.

В четвъртък следобед Една Бари позвъни на Моли и я попита дали е удобно да намине и да я види за няколко минути.

— Естествено, госпожо Бари — с хладен тон отвърна Моли. Икономката беше настояла на версията си за резервния ключ, нещо повече, твърдеше, че Моли не си спомняла истината. „Дали иска да ми се извини“ — помисли си Моли, докато подреждаше купчините на пода в кабинета.

Гари беше педантично изряден и точен във всичко, което вършеше. След намесата на полицията, сега личната му документация и медицинските му справочни материали бяха в пълен хаос. Имаше ли значение, каза си тя. Разполагаше с предостатъчно време.

Вече беше започнала да отделя настрани снимките, които щеше да изпрати на майка му. „Не тези с мен, разбира се — кисело си помисли Моли, — само на Гари с разни видни личности… Никога не съм била близка с госпожа Лаш и не я обвинявам, че ме ненавижда. Сигурна съм, че и аз бих мразила жената, която приемам за убийца на единственото ми дете. Новината за смъртта на Анамари Скали трябва да й е припомнила всичко и медиите най-вероятно се опитват да се доберат до нея.“

Моли се замисли за Анамари и техния разговор. „Чудя се кой е осиновил сина на Гари. Когато научих, че е бременна, се почувствах жестоко наранена. Мразех я и й завиждах. Но макар сега да зная, че Гари ме е презирал, копнея за бебето, което изгубих… Може би някой ден ще имам нов шанс“ — въздъхна с надежда тя.

Седнала по турски на пода, Моли се вцепени, почти шокирана от тази мисъл. „Каква заблуда. Даже Джена, най-добрата, ми приятелка, ясно ми даде да разбера, че според нея нямам друго бъдеще, освен затворническата килия или лудницата. Как мога да си въобразявам, че този кошмар някога ще свърши?“

Но надеждата оставаше и Моли знаеше защо. Заради откъслечните й спомени, моменти от миналото, заровени дълбоко в подсъзнанието й, започнали едва сега да изплуват на повърхността. „Когато снощи заключвах вратата, нещо се случи — помисли си тя, спомнила си за странното усещане, което я бе обзело. — Не зная какво, но се случи.“

Започна да подрежда медицинските и научни списания, които Гари държеше в хронологичен порядък на лавиците. Публикациите бяха посветени на най-различни теми, но съпругът й очевидно имаше основание да ги пази. Моли прегледа няколко от тях и видя, че е отбелязал поне по една статия в съдържанието им. „Сигурно спокойно мога да ги изхвърля — реши тя, — но щом подредя тук, поне ще ги прехвърля от любопитство. Ще ми е интересно да видя какво е смятал за важно.“

Откъм кухнята се разнесе звънец, последван от гласа на госпожа Бари:

— Аз съм, Моли.

— В кабинета съм — отвърна тя, без да престава да реди списанията, после спря, заслушана в стъпките по коридора. Внезапно си спомни колко често й минаваше през ум, че икономката има тежки крака. Винаги носеше ортопедични обувки с гумени подметки.

— Моли, извинявай — едва влязла в стаята, започна Една Бари.

Моли вдигна поглед и веднага разбра, че госпожа Бари няма намерение да се извинява. Изражението й бе решително. В ръката й висеше ключът от къщата.

— Зная, че след всички тези години не постъпвам добре, но повече не мога да работя при теб. Трябва незабавно да напусна.

Объркана, Моли се изправи от пода.

— Няма нужда да напускате заради историята с ключа, госпожо Бари. И двете смятаме, че сме прави, но аз съм убедена, че има някакво обяснение и че Фран Симънс ще го открие. Разберете, този въпрос е ужасно важен за мен. Ако някой е взимал ключа, за да влезе тук, тъкмо той го е оставил в чекмеджето, а не аз.

— Според мен, никой не е влизал — остро отвърна икономката. — И не напускам заради ключа. Моли, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ме е страх да работя при теб.

— Страх ли ви е? — Смаяна, тя погледна към възрастната жена. — От какво ви е страх?

Една Бари извърна очи.

— Не може… да се страхувате… от мен! О, Господи. — Моли протегна ръка. — Дайте ми ключа, госпожо Бари. Моля ви, вървете си. Веднага.

— Разбери ме, Моли. Ти не си виновна, че си убила двама души…

— Махайте се!

— Трябва да се лекуваш, Моли. Моля те.

Една Бари изхлипа, завъртя се и избяга от стаята. Моли изчака, докато видя, че автомобилът й излиза на пътя, после се отпусна на колене и скри лицето си в шепи. Докато се олюляваше напред-назад, от гърлото й се изтръгваха тихи стонове.

„Тя ме познава от бебе и въпреки това вярва, че съм убийца. Какви шансове имам?“

Докато чакаше на светофар на няколко преки оттам, съсипаната от мъка Една Бари безспирно си напомняше, че не е имала друг избор, освен да изтъкне тази причина за напускането си. Това потвърждаваше нейната версия за резервния ключ и щеше да попречи на хора като Фран Симънс да продължат да се интересуват от Уоли. „Съжалявам, Моли — мислеше си Една, като си спомняше болката в очите на младата жена, но трябва да разбереш, че кръвта вода не става.“