Пак ще се срещнем

52.

Лу Нокс живееше над гаража до къщата на семейство Уайтхол. Тристайният апартамент го устройваше. Единственото му хоби беше дърводелството и Калвин Уайтхол му позволяваше да използва за работилница един от складовете в огромния гараж. Освен това, разрешаваше му да ремонтира апартамента както намери за добре.

Дневната и спалнята бяха с ламперия от бял дъб. По стените имаше стелажи, макар и не за книги, тъй като Лу Нокс не обичаше да чете. Вместо това обожаваше да гледа телевизия и полиците бяха отрупани с дискове и видеокасети. Те бяха отлично прикритие за голямата и постоянно растяща колекция от улики срещу Калвин Уайтхол.

Той беше почти сигурен, че никога няма да се наложи да ги използва, тъй като двамата с Кал отдавна се бяха разбрали какви са задълженията му. А и знаеше, че това би означавало да обвини самия себе си. Пазеше ги като последно средство. Да ги вкара в употреба, щеше да е все едно да си отреже носа, за да ядоса лицето си, както казваше някога баба му, щом й се оплачеше от месаря, при когото работеше като разносвач. „Плаща ли ти редовно?“ — питаше го тя. „Да, но кара клиентите да записват бакшиша в сметката — възразяваше Лу, — и после го включва в заплатата ми.“

След толкова години Лу с удоволствие си спомняше как отмъщаваше на месаря. Когато отиваше да доставя поръчки, той отваряше пакета и изваждаше част от него — парче пиле, котлет или говеждо филе, достатъчно за приличен хамбургер.

Баба му работеше от четири до полунощ като телефонистка в мотел на петнайсет километра от тях и му оставяше за ядене спагети, кюфтета или нещо друго, което му се струваше ужасно противно. Така че в онези дни, в които успяваше да открадне нещо, Лу се прибираше вкъщи и пируваше с плячката. После изхвърляше оставената от баба му храна.

Единственият човек, който разбра какво върши, беше Кал. Веднъж привечер, когато бяха втора година в гимназията, той се отби у тях и завари Лу да пържи котлет. „Какъв си идиот — каза му Кал. — По-вкусен е печен, не пържен.“

С това беше поставено началото на съюза между двамата: Кал, син на градските пияници, и Лу, внук на Биби Клаус, чиято единствена дъщеря бе избягала с Лени Нокс, за да се върне две години по-късно и да остави сина си в ръцете на майка си. Смъкнала от раменете си този товар, тя отново изчезна.

Въпреки произхода си, интелигентният и амбициозен Кал отиде в колеж. Лу сменяше работа след работа, често прекарваше по месец в градския арест за кражби в магазини и веднъж излежа три години в щатския затвор за нападение. После, преди близо шестнайсет години, от Гринидж, Кънектикът, му се обади Кал, вече известен като господин Калвин Уайтхол.

„Отивам да целуна краката на старото си приятелче“ — така характеризира поканата Лу. Кал пределно ясно му даде да разбере, че го интересува единствено потенциалната ценност на някогашния му съученик като момче за всичко.

И така, той се премести в Гринидж и се настани във, втората спалня в къщата на Кал. Тя беше далеч по-малка от сегашната, но определено се намираше на подходящото място.

Когато Кал започна да ухажва Джена Греъм, очите на Лу най-после се отвориха. Как можеше човек с външност на бивш професионален боксьор да преследва богата красавица? Какво би могла да открие в него тя?

Още докато си задаваше тези въпроси, Лу знаеше отговора. Властност, Джена харесваше властността на Кал, очароваше я начинът, по който я използваше. Той може и да нямаше нейния произход, може и да не идваше от нейния свят, но бе способен да се справя с всякакви ситуации и този неин свят скоро щеше да стане негов. Каквото й да си мислеха за Калвин Уайтхол, хората от старата гвардия знаеха, че е най-добре да не му се изпречват на пътя.

Кал никога не канеше родителите си на гости. Когато починаха един след друг, Лу беше пращан с нареждането колкото може по-скоро да уреди кремирането им. Кал не беше сантиментален.

С годините ролята на Лу ставаше все по-важна — и той го знаеше. Въпреки това, не се съмняваше, че ако реши да се избави от него, Калвин Уайтхол няма да се поколебае да го хвърли на вълците. Кал винаги планираше нещата така, че да може да си измие ръцете.

Е, тоягата си имаше два края, със злобна усмивка си помисли Лу.

Сега зависеше от него дали Фран Симънс ще е само досадна, или ще стане опасна. Щеше да е интересно, каза си той. Какъвто бащата, такава и дъщерята, нали?

Лу се усмихна, когато си спомни бащата на Фран, онзи винаги готов да се мазни кретен, чиято майка не му бе обяснила да не вярва на хора като Калвин Уайтхол. Затова, когато най-после си научи урока, вече беше прекалено късно.