Пак ще се срещнем

70.

Марта Джоунс знаеше, че само Уоли би могъл толкова упорито да звъни на вратата. Тя беше на втория етаж и подреждаше скрина с бельото. Възрастната Жена търпеливо въздъхна и забърза надолу по стълбището, въпреки болките от артрита в коленете.

Уоли стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, със сведена глава.

— Може ли да вляза? — с безизразен глас попита той.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл, миличък.

Младият мъж пристъпи напред.

— Не искам да заминавам.

— Закъде не искаш да заминаваш, миличък?

— За Калифорния. Мама събира багажа. Тръгваме утре сутрин. Не обичам да пътувам дълго време с кола. Не искам да заминавам. Дойдох да се сбогувам.

„В Калифорния ли? — зачуди се Марта. — Че защо?“

— Уоли, сигурен ли си, че майка ти е казала „Калифорния“?

— Да, Калифорния. Сигурен съм. — Той неспокойно запристъпва от крак на крак, после сбърчи лице. — Искам да се сбогувам и с Моли. Няма да й досаждам, но не искам да замина, без да се сбогувам с нея. Мислиш ли, че мога да се сбогувам с Моли?

— Не виждам защо да не го направиш.

— Довечера ще отида при нея — измърмори той.

— Какво казваш, миличък?

— Трябва да си вървя. Мама иска да отида в клуба.

— Чудесна идея. Ти винаги ходиш с удоволствие там, Уоли. Чуй, не те ли вика майка ти? — Тя отвори вратата. Една стоеше на стъпалата пред къщата и търсеше сина си с поглед.

— Уоли е тук — провикна се. Марта. — Хайде, Уоли. — Любопитството я накара да прекоси моравата, без да си прави труда да облича палто. — Една, вярно ли е, че заминавате за Калифорния?

— Влизай в колата, Уоли — нареди Една Бари. — Закъсняваш, знаеш го. — Той неохотно се подчини и затръшна вратата след себе си.

Една се завъртя към съседката си.

— Марта — прошепна тя. — Не зная дали ще стигнем до Калифорния или до Тимбукту, но трябва да се махна оттук. Всеки път щом включа телевизора, като че ли чувам все нови лоши новини за Моли. Последната е, че комисията по условно освобождаване щяла да заседава в понеделник. Прокурорът искал да я върнат в затвора. Ако постигне своето, тя ще трябва да доизлежи присъдата си за убийството на доктор Лаш.

Марта потръпна.

— О, Една, зная. Сутринта го чух по новините. Ужасно е. Би трябвало да пратят бедното момиче не в затвора, а в психиатрия. Но не бива да се разстройваш толкова, че да напускаш дома си.

— Имаш право. Вече трябва да вървя. По-късно пак ще си поговорим.

Когато се прибра в къщата си, Марта бе замръзнала от студ и реши, че има нужда от чаша чай. Когато го запари, тя седна на масата и бавно започна да отпива от ароматната течност. „Клетата Една — помисли си възрастната жена. — Изпитва угризения, че напусна работата си при Моли, но нямаше друг избор, разбира се. На първо място стои Уоли… Като се замислиш — с въздишка си напомни тя, — това само идва да покаже, че щастието не се купува с пари. Цялото богатство на Карпентър не е в състояние да спаси Моли от затворническата килия.“

Спомни си за известното и богато семейство от Гринидж, за което бяха говорили по сутрешните новини. Беше чела за Наташа Колбърт, момичето, останало в кома цели шест години. Когато починала, бедната й майка била смазана от скръб, получила инфаркт и нямало изгледи да оживее. „Може би Господ ще се смили над нея, ако я прибере при себе си — поклати глава тя. — Цялата тази мъка…“

Марта отмести назад стола си и се върна на втория етаж, за да продължи с подреждането на скрина. През цялото време не преставаше да я гризе натрапчиво усещане. Накрая осъзна каква е причината. „Една ще припадне, ако разбере, че Уоли ме е питал дали може да се сбогува с Моли Лаш и че аз съм му отговорила утвърдително. О, я стига — реши тя, — сигурно просто така си е дрънкал, както обикновено. Така или иначе, утре заминават. Няма смисъл да разстройвам бедната Една, като й го споменавам. И без друго си има достатъчно грижи.“