Пак ще се срещнем

48.

Фран завърши репортажа си и изключи микрофона. Тази вечер от Ню Йорк беше пристигнал младият оператор Пат Лайънс, за да я запише пред ресторант „Морски фар“.

— Този град ми харесва — каза той. — Напомня ми за рибарско селище.

— Наистина е чудесен град — съгласи се Фран. Като по-млада от време на време бе идвала на гости на своя приятелка в Роуейтън. Макар че „Морски фар“ не е най-приятното място помисли си тя, загледана в позападналия ресторант. Въпреки събитията от последните два дни, полицейската лента и следите от жълт тебешир, очертаващи мястото на автомобила на Анамари Скали, заведението продължаваше да работи.

Фран вече знаеше, че Гладис Флугъл, сервитьорката, обслужвала Моли и Анамари Скали, е на работа. Трябваше да седне на някоя от нейните маси.

С изненада откри, че ресторантът е полупълен, но после реши, че това навярно се дължи на любопитството, предизвикано от убийството. Тя остана за миг на прага. Чудеше се дали ще е по-вероятно да успее да си поговори с Флугъл, ако седне на бара. Проблема обаче реши самата сервитьорка, която се втурна към нея.

— Вие сте Фран Симънс. Гледахме ви по телевизията. Аз съм Гладис Флугъл. Онази вечер сервирах на Моли Лаш и Анамари Скали. Седяха хей там. — Тя посочи към свободното сепаре в дъното На помещението.

Очевидно Гладис гореше от нетърпение да й разкаже историята.

— Наистина бих желала да разменя няколко думи с вас — рече Фран. — Искате ли да седнем на същата маса? Ще имате ли скоро почивка?

— Изчакайте десет минутки — отвърна Флугъл. — Ще ги накарам да побързат. — Тя кимна с глава към възрастна двойка на една от масите до прозореца. — Жената е бясна, защото мъжът й иска телешко с пармезан, от което според нея винаги получавал газове. Ще им кажа, че е крайно време да решат и щом взема поръчката, ще дойда при вас.

Фран преброи крачките до сепарето в дъното. Дванайсетина метра от входа, реши тя. Докато чакаше Гладис да се освободи, репортерката разгледа обстановката в ресторанта. Осветлението беше слабо и масата попадаше в сянка. Всеки, който не искаше да го виждат, естествено щеше да седне там. Моли беше казала на Филип, че докато разговаряли, Анамари й се сторила уплашена, но не от нея.

„От какво се е страхувала — зачуди се Фран. — И защо си е променила името? Дали само заради шумотевицата, съпровождаща убийството на Гари Лаш? Или е имала друга причина да се опитва да се скрие? Анамари първа си тръгнала от ресторанта. Моли платила сметката и я последвала. Колко време е отнело това? Не може да е много, защото иначе Моли щеше да реши, че Анамари вече е потеглила. Но все пак трябва да е било достатъчно медицинската сестра да пресече паркинга и да стигне до джипа си… Моли казва, че я повикала от вратата. Дали я е настигнала?“

— Можете ли да познаете какво си поръчаха? — попита Гладис и посочи с палец през рамо към възрастната двойка. — Спанак. Жената поръча и за двамата. Мъжът щеше да припадне. Горкият човечец.

Тя подаде на Фран меню.

— Тази вечер специалитетите са пилешки гърди фрикасе и унгарски гулаш.

„Когато се върна в Ню Йорк, ще си взема хамбургер“ — реши Фран, измърмори, че имала късна среща за вечеря и си поръча кафе с кифличка.

Малко по-късно Гладис й сервира и се настани срещу нея.

— Имам само две минути — каза тя. — Моли Лаш седеше тук. Анамари Скали беше на вашето място. Както вчера обясних на детективите, Скали беше нервна — кълна се, че се страхуваше от Лаш. После, когато Скали стана да си ходи, Моли Лаш я сграбчи за китката. Скали трябваше да се отскубне от нея и после адски бързо си излезе, сякаш я беше страх, че Моли Лаш ще тръгне да я гони, както, разбира се, и стана. Нали разбирате, колко други жени хвърлят петачка за чаша чай и кафе, които струват долар и трийсет? Казвам ви, тръпки ме побиват, когато си помисля, че само секунди след като си е тръгнала от моята маса, онази Скали вече е била мъртва. — Тя въздъхна. — Предполагам, че ще се наложи да свидетелствам на процеса.

„Направо си умираш да свидетелстваш“ — помисли си Фран.

— В неделя вечер имаше ли други сервитьорки? — попита тя.

— Миличка, в неделя вечер на това място не ти трябват две сервитьорки. Всъщност, по принцип аз съм свободна в неделите, ама другото момиче си взе болнични и нали се сещате кой трябваше да поеме смяната? От друга страна, покрай всички тези събития, си прекарах адски интересно.

— Ами готвачът или барманът?

— А, естествено, готвачът беше тук, ама казвам ви, направо си е пресилено да му викаш „готвач“. Но не стоеше тук — той винаги си е в кухнята. Ни чул, ни видял, ако разбирате какво искам да кажа.

— Кой беше на бара?

— Боби Бърк, момчето на една колежка. Работи тук през почивните дни.

— Бих желала да поговоря с него.

— Живее на Ярмът Стрийт на Бел Айланд. Това е точно оттатък мостчето на две преки от тук. Казва се Робърт Бърк Младши. Има ги в телефонния указател. Искате ли да ме интервюирате по телевизията или нещо подобно?

— Когато записвам предаването за Моли Лаш, бих искала да разговарям с вас — отвърна Фран.

— За мен ще е удоволствие да ви услужа.

„Убедена съм“ — помисли си Фран.

Тя позвъни в дома на семейство Бърк от телефона в колата си. Отначало бащата на Боби категорично отказа да й позволи да разговаря със сина му.

— Боби вече даде показания в полицията и каза всичко, което знае. Почти не е обърнал внимание на онази жена. И от бара не е можел да вижда паркинга.

— Господин Бърк — отвърна Фран, — ще бъда съвсем откровена с вас. Намирам се само на няколко минути от дома ви. Преди малко разговарях с Гладис Флугъл и съм сигурна, че не представя съвсем точно срещата между Моли Лаш и Анамари Скали. Аз съм репортерка, но съм й приятелка на Моли Лаш. Съученички сме. Умолявам ви в името на справедливостта. Тя се нуждае от помощ.

— Почакайте.

Когато се върна на телефона, Бърк каза:

— Добре, госпожице Симънс, можете да дойдете и да поговорите с Боби, но настоявам да присъствам. Сега ще ви обясня как да стигнете до нас.

„Всеки родител би се гордял с такъв син“ — помисли си Фран, докато седеше заедно с Боби Бърк в дневната на скромния му дом. Той бе слабо, осемнайсетгодишно момче с буйна светлокестенява коса и интелигентни кафяви очи. Държеше се стеснително и от време на време хвърляше поглед към баща си, но когато отговаряше на някои от въпросите и особено щом станеше дума за Гладис, очите му весело проблясваха.

— Нямаше много хора, така че видях двете жени да влизат — поясни Боби. — Искам да кажа, че пристигнаха поотделно. Стана малко смешно. Гладис винаги се опитва да настанява клиентите на маса близо до бара, за да не й се налага да носи поръчката надалече, но жената не се съгласи и посочи към сепарето в дъното.

— Стори ли ти се нервна?

— Не съм забелязал такова нещо.

— Значи казваш, че нямало много хора, така ли?

— Точно така. Имаше само неколцина души на бара. Макар че точно преди да си тръгне онази жена, дойде семейна двойка, която зае една от масите. Когато влизаха, Гладис беше при двете жени.

— Сервираше ли им?

— Пишеше сметката. Но изобщо не бързаше. Тя си пада любопитна и обича да знае какво става. Спомням си, че новите клиенти започнаха да се дразнят и я повикаха. Тъкмо тогава си тръгна втората жена.

— Боби, мислиш ли, че жената, която първа си е тръгнала — онази, която е била убита на паркинга, — е избягала? Изглеждала ли е нервна или уплашена?

— Бързаше, да, но не тичаше.

— Ами втората? Сигурно знаеш, че се казва Моли Лаш, нали?

— Да, знам.

— Видя ли я да си тръгва?

— Да.

— Тя тичаше ли?

— И тя бързаше. Но останах с впечатлението, че още малко и ще се разплаче, затова си помислих, че просто не иска никой да я види. Стана ми мъчно за нея.

„Още малко и щяла да се разплаче — помисли си Фран. — Не е много присъщо за жена, изпаднала в убийствена ярост.“

— Боби, чу ли я на излизане да вика някакво име?

— Стори ми се, че я чух да вика някого, но не разбрах името.

— Тя извика ли втори път? Извика ли „Анамари, почакай“?

— Не съм я чул да вика втори път. Но тогава наливах кафе и може да не съм обърнал внимание.

— Преди малко бях в ресторанта, Боби. Барът е близо до вратата. Не смяташ ли, че ако Моли Лаш беше извикала достатъчно високо, за да я чуе някой на паркинга, щеше да я чуеш и ти?

Момчето се замисли за миг.

— Предполагам, че имате право.

— Полицаите разпитваха ли те за това?

— Не. Питаха ме дали съм чул госпожа Лаш да вика другата жена от вратата и аз отговорих, че съм я чул.

— Имаше ли клиенти на бара тогава, Боби?

— Само двама мъже, които се отбиват от време на време. Идваха от боулинг и разговаряха помежду си, без да обръщат внимание на никой друг.

— Боби, кои бяха хората, които са дошли последни и са повикали от масата си Гладис?

— Не знам как се казват. На възрастта на мама и татко са. Виждам ги понякога. Мисля, че ходят на кино или някъде другаде и после идват да хапнат на път за вкъщи.

— Боби, ако се появят пак, би ли ги попитал от мое име за телефонния им номер? А ако не искат да ти го кажат, ще им дадеш ли визитката ми с молбата да ми позвънят?

— Разбира се, госпожице Симънс — усмихна се той. — Репортажите ви ми харесват и винаги гледам „По истински случай“. Страхотна програма.

— Работя за предаването съвсем отскоро, но все пак ти благодаря — отвърна Фран. — Случаят Лаш ще е първото ми предаване. — Тя се изправи и се обърна към бащата. — Много любезно от ваша страна, че ми позволихте да разговарям с Боби.

— Ами, истината е, че гледах новините — рече той, — и останах с впечатлението, че адски бързат да издадат присъдата. Явно и вие смятате така. — Мъжът се усмихна. — Разбира се, може да съм пристрастен. Аз съм адвокат, работя като служебен защитник.

Той изпрати Фран и отвори вратата.

— Госпожице Симънс, щом сте приятелка на Моли, трябва да знаете още нещо. Когато днес полицаите разпитваха Боби, имах чувството, че ги интересува само да получат потвърждение на показанията на Гладис Флугъл. А онази жена е жадна за внимание. Не бих се изненадал, ако започне да си припомня всевъзможни неща. Познавам този тип хора. Тя е готова да каже на полицията всичко, което искат да чуят, и бъдете уверена, че това няма да е в полза на Моли Лаш.