Пак ще се срещнем

28.

В събота Една Бари се събуди ужасно нервна. Днес щеше да идва онази репортерка и трябваше да се погрижи Уоли да не е в къщата. Последните няколко дни синът й изглеждаше мрачен и след като видя Моли по телевизията, постоянно говореше, че искал да се срещне с нея. Предишната, вечер й беше заявил, че нямало да отиде в клуба, където обикновено прекарваше съботните сутрини. Създаден от властите на окръг Феърфийлд за пациенти като него, клубът обикновено бе едно от любимите му места.

„Ще помоля Марта да го вземе у тях“ — помиели ей Една, Марта Джоунс й беше съседка от трийсет години. И двете бяха вдовици и Марта много обичаше Уоли. Тя бе една от малкото, които можеха да го успокоят, щом се разстроеше.

Когато Фран позвъни на вратата в единайсет часа, Уоли вече го нямаше и Една успя да я посрещне достатъчно любезно, дори й предложи кафе. Репортерката прие.

— Защо просто не поседим в кухнята? — рече тя, докато си разкопчаваше шлифера.

— Както желаете. — Една справедливо се гордееше с идеално поддържаната си кухня, особено със съвсем новата кленова маса и столове, които беше купила от разпродажба.

Фран извади касетофона от чантата си и небрежно го остави на масата.

— Както знаете, госпожо Бари, идвам при вас, защото искам да помогна на Моли и съм убедена, че вие изпитвате същите чувства. Ето защо с ваше разрешение трябва да запиша разговора ни. Възможно е да се появи нещо, което да се окаже полезно за Моли. Сигурна съм, че тя повече от всякога е убедена в невинността си. Всъщност, Моли започва да си припомня някои неща за онази вечер и едно от тях е, че когато се е върнала от Кейп, в къщата е имало и друг човек. Ако успеем да го докажем, това ще доведе до реабилитирането й или поне до възобновяване на следствието. Би било прекрасно, нали?

Една Бари наливаше вода в кафеварката.

— Да, разбира се — отвърна тя. — О, божичко!

Когато видя, че госпожа Бари е разляла вода по плота, Фран присви очи. „Ръката й трепери. Нещо я измъчва. Забелязах, че е нервна, още когато я видях у Моли. И определено ми се стори напрегната, когато разговарях с нея по телефона, за да уговоря срещата.“

Докато уханието на кафе изпълваше кухнята, Фран се опита да накара Една Бари да се поотпусне.

— С Моли бяхме съученички в „Крандън“ — рече тя. — Казвала ли ви го е?

— Да. — Една извади чаши и чинийки от шкафа и ги постави на масата. Преди да седне, възрастната жена за миг се втренчи във Фран над очилата си.

Мислеше си за скандала с фонда за библиотеката, осъзна репортерката, после се помъчи да забрави тревогите си и да продължи с разговора.

— Но разбрах, че вие я познавате много по-отдавна, нали?

— О, да. Работех при родителите й, още когато тя беше съвсем малка. След като Моли се омъжи, те се преместиха във Флорида и тогава започнах да работя при нея.

— Значи сте познавали добре и доктор Лаш, така ли?

Една Бари се замисли.

— И да, и не, струва ми се. Ходех у тях три пъти седмично. Пристигах в девет и докторът винаги беше на работа. Рядко се връщаше до един, когато си тръгвах. Но ако имаха гости за вечеря — което се случваше доста често — Моли ме викаше да сервирам и почиствам. Всъщност, само тогава ги виждах заедно. Той винаги се държеше много любезно.

Фран забеляза, че Една Бари силно стиска устни, като че ли мислите й не бяха много приятни.

— Когато ги виждахте заедно, изглеждаха ли ви щастливи? — попита тя.

— До онзи ден, в който заварих Моли ужасно разстроена да си събира багажа за Кейп, никога не си бях помисляла, че могат да се карат. Преди това ми се струваше, че бездействието малко й тежи. Занимаваше се с благотворителност и отлично играеше голф, но понякога ми казваше, че работата й липсвала. И разбира се, тя също си имаше своите болки. Толкова искаше да има деца. След второто помятане изглеждаше променена, мълчалива и някак затворена в себе си.

Нищо в отговорите на Една Бари нямаше да е от полза на Моли, каза си Фран, когато половин час най-късно допиваше втората си чаша кафе. Оставаха й да зададе само още няколко въпроса.

— Госпожо Бари, когато онзи понеделник сте отишли на работа, алармената система не е била включена, нали?

— Не, не беше.

— Проверихте ли дали някоя врата не е било отключена, така че да е можел да влезе външен човек?

— Нямаше никакви отключени врати. — Гласът на Една Бари внезапно стана остър и зениците й се разшириха.

„Тук улучих — помисли си Фран. — Тя крие нещо.“

— Колко врати има в къщата?

— Четири — без да се замисля, отвърна икономката. — Входната и кухненската се отключват с един и същ, ключ. Вратата от дневната към терасата. Тя се отваря само отвътре. И вратата за мазето, която винаги е заключена и със спуснато резе.

— Проверихте ли всичките?

— Не лично, но полицията ги провери, госпожице Симънс. Защо питате за тях?

— Госпожо Бари, аз не оспорвам отговорите ви — помирително каза Фран.

Една Бари видимо омекна.

— Когато си тръгвах онзи петък следобед, проверих всички врати. Доктор Лаш винаги влизаше през входната. В понеделник сутрин резето на пода не беше заключено, което означава, че през уикенда някой е отварял вратата.

— Резето на пода ли?

— Нощем Моли винаги го заключваше. Когато дойдох, кухненската врата беше заключена. Сигурна съм.

Страните на Една Бари бяха зачервени. Фран виждаше, че още малко и ще се разплаче. Дали се страхуваше, защото смяташе, че може случайно да е оставила къщата незаключена, зачуди сетя.

— Благодаря ви за помощта и гостоприемството, госпожо Бари — каза Фран. — Вече ви отнех достатъчно време, но по-късно може би ще се наложи да ви задам още няколко въпроса и навярно ще ви помолим да сте наша гостенка в предаването.

— Не искам да участвам в предаването.

— Разбира се. Както желаете. — Фран изключи касетофона и се изправи. На вратата зададе последния си въпрос:

— Госпожо Бари, да речем, че вечерта на убийството на доктор Лаш в къщата действително е имало друг човек. Знаете ли дали са сменили ключалките на вратите?

— Нямам представа.

— Ще предложа на Моли да ги смени. Иначе може да се окаже опасно. Не сте ли съгласна?

Този път Една Бари пребледня.

— Госпожице Симънс — отвърна тя, — ако бяхте видели онова, което видях аз — Моли на леглото, цялата в засъхнала кръв — щяхте да знаете, че онази вечер в къщата не е влизал никой друг. Престанете да се опитвате да тормозите невинни хора.

— Кои невинни хора се опитвам да тормозя, госпожо Бари? — попита Фран. — Мислех си, че се мъча да помогна на една млада жена да докаже невинността си, жена, която вие познавате от години и твърдите, че обичате!

Госпожа Бари не каза нищо. Докато отваряше вратата пред репортерката, тя мрачно стискаше устни.

— Пак ще се видим, госпожо Бари — без да се усмихва, рече Фран. — Имам чувството, че остава да ми отговорите на още много въпроси.