Пак ще се срещнем

84.

Докторът с нетърпение очакваше пристигането на Фран Симънс, но изтече половин час, докато видя фаровете на колата й. Точно в седем часа тя натисна звънеца на вратата, пунктуалност, която му хареса. Като учен, самият той беше такъв и изискваше същото от другите.

Старецът отвори вратата и любезно я посрещна.

— Близо двайсет години, откакто ме познават в този район като пенсиониран офталмолог — каза той. — Доктор Ейдриън Лоуг. Всъщност, истинското ми име, което сега с радост си връщам, е Ейдриън Лоу. Както вече знаете.

Снимките на Ейдриън Лоу в списанията, които беше видяла, бяха отпреди почти двайсет години и изобразяваха определено по-едър мъж от този пред нея.

Докторът беше малко над метър и осемдесет, слаб, леко прегърбен. Оредяващата му коса изглеждаше по-скоро бяла, отколкото сива. Погледът на бледосините му очи можеше да се опише като приятен. Държеше се учтиво, дори донякъде срамежливо, докато я въвеждаше в малката дневна.

„Като цяло — помисли си Фран, — той няма нищо общо с образа, който си бях изградила. Но пък какво всъщност съм очаквала? — запита се тя, докато сядаше на креслото с висока, права облегалка, вместо на люлеещия се стол, който й предложи Лоу. — След като съм чела писанията му и зная за него някои неща, предполагам, че съм си го представяла като фанатик с безумен поглед, размахващ ръце като маршируващ нацистки лекар.“

Тъкмо се канеше да го попита дали ще й позволи да запише разговора, когато домакинът й каза:

— Надявам се, че си носите касетофон, госпожице Симънс. Не бих желал да ме цитират погрешно.

— Естествено, докторе. — Фран отвори чантата си, извади касетофона и го включи. „Не му показвай, че вече си научила доста неща за него — напомни си тя. — Задай му всички важни въпроси. По-късно записът ще представлява ценно доказателство.“

— После ще ви заведа горе в лабораторията. Но първо ще ви обясня защо сте тук. Не, всъщност, ще ви обясня защо аз съм тук.

Доктор Лоу с въздишка отпусна глава.

— Госпожице Симънс, предполагам, че сте чували поговорката „Всяко зло за добро“. Тя е особено актуална в медицинската практика. Трябва да се взимат решения, които понякога се оказват трудни.

Фран слушаше, без да го прекъсва. Старецът ту с тих, ту с въодушевен глас й обясни възгледите си за напредъка на медицината и за необходимостта от преразглеждане на основните концепции в здравеопазването.

— Трябва да има момент, в който лечението да се прекратява — започна той. — Но думата ми не е само за животоподдържащите системи. Да вземем например човек, който е получил трети инфаркт, или е над седемдесетте и на диализа от пет години, или пък получава огромна сума за трансплантация на сърце или черен дроб. Не е ли време да го оставим на съдбата му, госпожице Симънс? Явно такава е волята Божия, така че защо да се съпротивляваме на неизбежното? Пациентът може и да не е съгласен, разбира се, и роднините му несъмнено ще искат лечението да продължи. Ето защо трябва да има друга инстанция, овластена да ускори неминуемия край, без да взима предвид мнението на семейството или самия пациент и без да докарва повече разходи на болницата. Инстанция, способна на обективно клинично, научно решение.

Фран, удивено слушаше тази зловеща философия.

— Да разбирам ли, доктор Лоу, че според вас нито пациентът, нито семейството трябва да имат думата или дори да знаят за решението за прекратяване на живота на пациента?

— Точно така.

— И че недъгавите трябва да играят ролята на морски свинчета в експериментите, които провеждате вие и колегите ви?

— Мила моя — снизходително отвърна той, — искам да ви покажа един видеозапис. Той навярно ще ви помогне да разберете защо са толкова важни проучванията ми. Навярно наскоро сте чули за Наташа Колбърт, млада жена от много известно семейство.

„Боже мой, той ще признае какво е направил с нея“ — помисли си Фран.

— По някаква изключително злополучна случайност медикаментът, който трябваше да получи хронично болна възрастна пациентка, беше даден на госпожица Колбърт вместо обичайния солен разтвор. Това доведе до кома, която продължи повече от шест години. Оттогава експериментирам, за да създам медикамент, който да повлияе на това състояние, и снощи за пръв път постигнах успех, макар и само за секунди. Но този успех е началото на нещо велико в науката. Позволете ми да ви покажа доказателството.

Доктор Лоу постави касета във видеото, свързано с широкоекранен телевизор.

— Никога не гледам телевизия — поясни той. — Използвам го само за научни цели. Ще ви покажа само последните пет минути от последния ден на Наташа Колбърт. Това е всичко, което ви е нужно, за да разберете какво съм постигнал през годините.

Фран ужасено видя на екрана Барбара Колбърт, която шепнеше името на дъщеря си. Ахна, когато Наташа се раздвижи, отвори очи и заговори. Удивлението й очевидно достави удоволствие на доктор Лоу.

— Сама виждате, сама виждате — възкликна той.

Шокирана, Фран продължаваше да гледа как момичето познава майка си, затваря очи, после отново ги отваря и я моли да й помогне.

Усети, че от собствените й очи бликват сълзи при мъчителната гледка на Барбара Колбърт, умоляваща дъщеря си да не умира.

— Не можеше да издържи повече от минута. Толкова действа лекарството — обясни й доктор Лоу, когато спря и пренави записа. — Някой ден всяка кома ще е обратима. — Той пъхна касетата в джоба си.

— Според мен, доктор Лоу, вие сте гений и е невероятно, че не сте посветили усилията си на запазването на живота, а не на погубването му.

Старецът се усмихна и се изправи.

— Мила моя, с мен са съгласни безброй хора. А сега, нека ви покажа лабораторията си.

Изпълнена със смесица от ужас и засилващо се безпокойство, че е сама с този човек, Фран го последва нагоре по тясното стълбище. „Наташа Колбърт — гневно си помисли тя. — Изпаднала е в това състояние заради един от изключително ефикасните му медикаменти. А също и бабата на Тим, която се надявала да доживее до осемдесетия си рожден ден. И Барбара Колбърт, която е била прекалено интелигентна, за да се остави да я заблудят думите на ученика на Лоу, убиецът Питър Блак. А със сигурност и майката на Били Гало. И още колко други? — запита се Фран.“

Коридорът на втория етаж беше мрачен и зле осветен, но когато Ейдриън Лоу отвори вратата на лабораторията си, все едно, че се озоваха в съвсем друг свят. Тя не знаеше много за изследователските лаборатории, но въпреки това виждаше, че тази е образец за техническо съвършенство.

Помещението не беше голямо, но апаратурите бяха подредени толкова грижливо, че се използваше всеки сантиметър от ограниченото пространство. Освен последните новости в компютърното оборудване, Фран разпозна апаратура, каквато бе виждала в кабинета на собствения си лекар. Имаше също голяма кислородна бутилка с клапани, свързана с тръби. Много от уредите изглеждаха предназначени за опити с химически вещества, други за живи създания. „Плъхове, надявам се — със свито сърце си помисли тя. Повечето от устройствата не й говореха нищо, но я впечатли изключителната чистота и подреденост. Точно това е ужасяващо“ — каза си Фран, докато влизаше в лабораторията.

Лицето на Ейдриън Лоу сияеше от гордост.

— Госпожице Симънс, след като се оказах персона нон грата в медицината, тук ме доведе бившият ми студент Гари Лаш. Той вярваше в мен и в моите проучвания и всеотдайно ми осигури подкрепата, от която се нуждаех, за да извършвам експериментите си. После повика Питър Блак, друг мой студент и негов колега. От сегашна гледна точка обаче това не се оказа най-разумният ход. Навярно заради проблемите си с алкохола, Питър Блак се превърна в опасен страхливец. Десетки пъти ме е провалял, макар че накрая ми помогна за най-голямото постижение в моята кариера. Трябва да спомена и Калвин Уайтхол, който беше така любезен да уреди тази среща и който горещо поддържа проучванията ми и финансово, и морално.

— Калвин Уайтхол е уредил тази среща ли? — По гърба я полазиха тръпки.

Ейдриън Лоу се озадачи.

— Ами да, разбира се. Според него, вие сте били най-подходяща за представянето на откритията ми пред медиите. Уговорил се е с вас и ме предупреди, че ще дойдете.

Фран предпазливо подбра следващите си думи.

— Точно какво ви каза господин Уайтхол, че ще направя за вас, докторе?

— Мила моя, вие сте тук, за да подготвите трийсетминутно интервю с мен, което ще ми позволи да споделя откритията си със света. Представителите на медицинската общност ще продължат да ме нападат. Но дори те след време, както и обикновените хора, ще приемат мъдростта на моята философия и гениалните ми открития. И вие, госпожице Симънс, ще сте първата. Вие ще излъчите това предаване по вашия канал, за който чувам, че бил с необичайно висок рейтинг.

Фран мълчеше, едновременно поразена и ужасена от чутото.

— Доктор Лоу, съзнавате ли, че по този начин излагате себе си, доктор Блак и Калвин Уайтхол на опасността да бъдете обвинени в извършване на престъпления?

Старецът се наежи.

— Разбира се. Калвин с готовност прие, че това е неизбежна част от важната ни мисия.

„О, Господи — помисли си Фран, — той е станал опасен за тях. Както и аз. Тази лаборатория също е опасна за Блак и Уайтхол. Ще се опитат да се избавят от нея — и от нас. Попаднала съм в капан.“

— Докторе — като се мъчеше да говори максимално спокойно, каза тя, — трябва да се махнем оттук. Незабавно. Подготвили са ни клопка. Калвин Уайтхол никога няма да ви позволи да разгласите това, особено по телевизията!

— Не разбирам… — отвърна Лоу и на лицето му се изписа почти детинско объркване.

— Повярвайте ми. Моля ви!

Той стоеше до нея по средата на лабораторията, опрял длани върху работния плот.

— Това са глупости, госпожице Симънс. Господин Уайтхол…

Фран го хвана за ръката.

— Тук е опасно, докторе. Трябва да се махнем.

Тя чу слаб шум и усети силно въздушно течение. Някой отваряше прозореца в дъното на помещението.

— Вижте! — извика Фран и посочи към тъмен силует, едва забележим на фона на нощното небе.

Замъждука пламъче, вдигнато от нечия ръка, която след миг като че ли се отдръпна назад. Фран внезапно осъзна какво става. Човекът на прозореца се готвеше да хвърли вътре запалителна бомба. Щеше да взриви лабораторията заедно с тях.

Доктор Лоу се отскубна: от ръката й. Фран разбираше, че е безполезно да бягат, но знаеше, че трябва да опитат.

— Моля ви, докторе.

Но старецът светкавично бръкна под плота, извади пушката си, зареди я с високо, зловещо изщракване, прицели се и стреля. Гърмежът я оглуши. Видя, че ръката с бомбата изчезва, после чу строполяването на тяло. Миг по-късно от верандата се надигнаха пламъци.

Доктор Лоу свали пожарогасителя от стената и й го подхвърли. После се втурна към сейф в стената, бързо го отвори и отчаяно започна да рови вътре.

Фран се наведе през прозореца. Пламъците ближеха подметките на нападателя им, който лежеше на терасата. Мъжът стенеше и притискаше с ръка рамото си, като се мъчеше да спре шурналата струя кръв. Тя натисна бутона на пожарогасителя и насочи пяната към огъня.

Но пожарът вече обхващаше перилата На терасата и бе само на секунди от стълбището. Запалителната течност беше потекла между дъските и отдолу също излизаха пламъци. Фран разбираше, че вече нищо не може да спаси къщата. Знаеше също, че ако отвори вратата към терасата, огънят бързо ще стигне до кислородната бутилка.

— Бягайте, докторе — извика тя.

Доктор Лоу кимна и помъкнал куп папки в ръце, изтича от лабораторията. Скоро по стълбището се разнесе тракането на токовете му.

Фран погледна назад към терасата. Имаше само един начин да спаси живота на ранения и тя бе решена да опита. Не можеше да го остави да умре тук, когато експлодираше кислородът. Стиснала пожарогасителя, Фран се измъкна навън през тесния прозорец. Пламъците се приближаваха към мъжа и скоро щяха да обхванат външната стена на къщата. Като обливаше с пяна пространството между прозореца и стълбището, тя отвори временна пътека. Раненият лежеше до най-горното стъпало. Фран остави пожарогасителя, пъхна ръце под дясната подмишница на мъжа, напрегна сили и го бутна напред. За миг той се олюля на стъпалото, после със стонове се затъркаля надолу.

Тя се опита да запази равновесие, но се подхлъзна на пяната и падна. Главата й се блъсна в първото стъпало, рамото й се заби в острия ръб на следващото и докато стигне до долу, навехна глезена си.

Замаяна, успя да се изправи на крака. В същия момент иззад къщата се появи доктор Лоу.

— Помогнете ми да го измъкнем оттук преди всичко да е полетяло във въздуха — извика тя.

По време на падането си нападателят им беше припаднал и тежеше ужасно много. С помощта на стареца Фран успя да изтегли Лу Нокс на пет-шест метра преди експлозията — завършекът на толкова грижливо подготвения от Калвин Уайтхол план.

Двамата се затичаха надалеч, обсипвани от дъжд от падащи останки.