Пак ще се срещнем

83.

На Фран й се стори, че състоянието на Моли се е влошило в сравнение с предишния ден. Около очите й имаше тъмни кръгове, зениците й бяха ужасно разширени, а устните и кожата й — пепелявосиви.

Седяха в кабинета и репортерката я забеляза на няколко пъти да се оглежда, сякаш всичко наоколо я изненадваше.

„Изглежда толкова самотна, толкова отчаяна — помисли си Фран, — толкова уплашена. Ех, ако родителите й можеха да са тук.“

— Моли, зная, че не е моя работа, но трябва да те попитам нещо. Майка ти не може ли да остави баща ти и да дойде при теб? Имаш нужда от нея.

Моли поклати глава и безразличието за миг напусна гласа й.

— Категорично не, Фран. Ако баща ми не беше получил удар, сега и двамата щяха да са тук, убедена съм. Страхувам се, че ударът е бил много по-сериозен, отколкото ми казаха. Разговарях с него и ми се стори добре, но с всички неприятности, които им причиних, ако му се случи нещо, докато мама е тук, вече със сигурност ще се побъркам.

— Още по-тежко ще им е, ако те загубят.

— Какво искаш да кажеш?

— Ужасно съм разтревожена за теб, Филип също, а и Джена, сигурна съм. Ще ти го кажа направо — има много голяма вероятност в понеделник да те върнат в затвора.

— А, най-после го казахме направо — въздъхна Моли. — Благодаря ти, Фран.

— Изслушай ме. Мисля, че даже да те върнат в „Найънтик“, съвсем скоро пак ще си на свобода — вече не условно. Името ти ще е напълно реабилитирано!

— Имало едно време — промълви Моли. — Не знаех, че вярваш в приказки.

— Престани! Моли, не ми се ще да те оставя в това състояние, но трябва да вървя. Имам среща, която е ужасно важна за много хора, особено за теб. Иначе нямаше да се отделя от теб. И знаещ ли защо? Защото ми се струва, че вече си се предала. Според мен, решила си изобщо да не се изправяш пред комисията по условно освобождаване.

Моли иронично повдигна вежди, но не й възрази.

— Повярвай ми, моля те. Ще открием истината. Убедена съм. Вярвай в мен. Вярвай във Филип. За теб това дори може би не е важно, но той те обича и няма да се успокои, докато не докаже, че всъщност си жертва на подъл замисъл.

— Ужасно ми харесваше онзи момент от „Американска трагедия“ на Драйзър — прошепна Моли. — Надявам се, че си го спомням вярно: „Обичай ме, докато умра и после ме забрави.“

Фран се изправи.

— Моли — тихо каза тя, — ако наистина решиш да сложиш край на живота си, ще намериш начин да го направиш независимо дали си сама, или около теб е „папската гвардия“, както казваше баба ми. Ще ти призная нещо: бясна съм на баща ми за това, че се самоуби. Той открадна много пари и щеше да отиде в затвора. Но после щеше да излезе на свобода и аз щях да съм там, за да го посрещна.

Моли мълчеше и гледаше надолу към ръцете си.

Фран нетърпеливо избърса сълзите от очите си.

— В най-лошия случай — каза тя, — ще се наложи да доизлежиш присъдата си. Според мен, няма да се стигне до там, но да речем, че се случи. Когато излезеш, още ще си млада. Ти не си убила Анамари Скали. Всички го знаем и Филип ще разбие обвинението на пух и прах. Затова, за Бога, момиче, вземи се в ръце. Вие, аристократите, би трябвало да сте силни. Докажи го!

Моли стоеше на прозореца и гледаше Фран, докато автомобилът й не изчезна в далечината. „Благодаря ти за окуражителните думи, Фран, но вече е твърде късно — помисли си тя: — Не ми останаха никакви сили.“