Пак ще се срещнем

42.

„Това не е възможно! — каза си Моли. — Това е сън. Не, не е сън. Това е кошмар!“

От сутринта в ума й се рояха объркани мисли и смътни спомени. Тя седеше на канапето в кабинета, опряла гръб на страничната облегалка, свила колене към стомаха си, обгърнала рамене е ръце и отпуснала брадичка върху дланите си.

„Почти ембрионална поза, помисли си Моли. Седеше свита на кълбо в собствения си дом, а наоколо обикаляха непознати, които ровеха навсякъде.“ „Заеми ембрионална поза“ шегуваха се двете с Джен, когато изпаднеха в тежка ситуация.

Но това беше отдавна, когато счупеният нокът или загубената партия тенис означаваха много. Внезапно понятието „тежка ситуация“ беше възприело съвсем нов смисъл.

„Казаха ми да чакам тук — помисли си тя. — Смятах, че когато ме освободят от затвора, никога няма да се налага да изпълнявам заповеди, никога. До преди една седмица все още бях затворничка. Сега съм си вкъщи. И въпреки че съм в собствения си дом, не мога да изпъдя тези ужасни хора… Сигурно ще се събудя и всичко ще свърши“ — каза си Моли и затвори очи. Но разбира се, това изобщо не й помогна.

Тя вдигна клепачи и се огледа наоколо. Полицаите вече бяха претърсили стаята, след като провериха под възглавниците на канапето, отвориха всички чекмеджета на масичките и прокараха ръце по завесите на прозореца в случай, че в гънките е скрито нещо.

В момента се бавеха в кухнята и несъмнено претърсваха всеки шкаф. Моли чу някой да казва, че трябвало да вземат всички ножове, които открият.

По-възрастният следовател нареди на колегата си да прибере дрехите и обувките, с които сервитьорката я описала.

Сега можеше само да чака. Да чака полицаите да си тръгнат. Да чака животът й отново да потече нормално — каквото и да означаваше това.

„Не мога просто да седя тук помисли си тя. — Трябва да изляза. Но където и да отида, хората ще ме сочат с пръст, ще си шушукат и медиите няма да ме оставят на мира… Доктор Даниълс. Трябва да говоря с него — реши Моли. — Той ще ми помогне… Сега е пет часът. Дали още е в кабинета си? Странно, все още си спомням номера му, въпреки че са минали почти шест години.“

Когато телефонът иззвъня, Рути Ройтънбърг тъкмо заключваше бюрото си и доктор Даниълс се канеше да си облече палтото. Двамата се спогледаха.

— Да оставя ли да отговорят от централата? — попита Рути. — Дежурен е доктор Маклейн.

Джон Даниълс се чувстваше уморен. Бе провел тежък сеанс с един от най-проблемните си пациенти и бремето на възрастта му тежеше. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и се благодареше, че вечерята, на която бяха канени с жена му, е отменена.

Инстинктът обаче му подсказа, че трябва да отговори.

— Поне провери кой е, Рути — каза той.

Доктор Даниълс видя шокираното й изражение, когато секретарката погледна към него и прошепна:

— Моли Лаш.

За миг психиатърът като че ли се колебаеше какво да направи, стоейки с палто в ръката.

— Боя се, че докторът може вече да си е тръгнал, госпожо Лаш — каза Рути. — Току-що излезе. Ще се опитам да го настигна.

Моли Лаш. Даниълс се замисли, после отиде при бюрото и взе слушалката от ръката на Рути.

— Чух за Анамари Скали, Моли. С какво мога да ти помогна?

Той я изслуша и трийсет минути по-късно Моли пристигна в кабинета му.

— Съжалявам, че толкова се забавих, докторе. Полицията не ми позволи да взема колата си и трябваше да повикам такси.

Гласът й звучеше объркано, сякаш не можеше да повярва на собствените си думи. Очите й напомниха на Даниълс за кошута, попаднала под автомобилни фарове, макар че Моли явно не беше просто сепната. Не, изглеждаше измъчена. Той незабавно разбра, че има опасност да изпадне в същото летаргично състояние като след смъртта на Гари Лаш.

— Защо не се отпуснеш на кушетката, докато разговаряме, Моли? — предложи психиатърът. Тя седеше на стола срещу бюрото му. Тъй като не му отговори, доктор Даниълс се приближи до нея и я хвана под ръка. Можа да усети колко вцепенено е тялото й. — Хайде, Моли — помогна й да стане той.

Тя се остави да я води.

— Зная, че е много късно. Много любезно от ваша страна да ме приемете, докторе.

Даниълс си спомни за милото момиченце, което бе виждал в клуба. Златно дете, каза си той, съвършен продукт на възпитанието й неограничените възможности на семейството й. Кой би могъл да си помисли, че я очаква такова бъдеще, че ще я заподозрат в престъпление — второ престъпление — и че полицията отново ще претърсва дома й, за да търси улики срещу нея. Той печално поклати глава.

През следващия час тя се опита да обясни — не само заради него, но и заради самата себе си — точно защо е трябвало да разговаря с Анамари.

— Какво има, Моли? Кажи ми какво си мислиш.

— Просто сега осъзнавам, че навремето избягах в Кейп Код, защото бях побесняла. Но не защото разбрах за Анамари. Всъщност, докторе, изобщо не бях разгневена, че Гари има връзка с друга жена. Измъчваше ме това, че аз съм изгубила бебето си, докато тя е бременна. Това бебе трябваше да е мое.

Ужасен, Джон Даниълс зачака Моли да продължи.

— Докторе, исках да се срещна с Анамари, защото си мислех, че ако не съм убила Гари, може да го е извършила тя. Никой не е в състояние да докаже къде е била онази вечер. И знаех, че също е била бясна — разбрах го по гласа й, когато ги чух да разговарят по телефона.

— Попита ли я, когато се срещнахте снощи?

— Да. Отговори ми, че не го е убила и аз й вярвам. Но тя ми каза нещо ужасно. Гари се радвал, че съм изгубила бебето, защото щял да иска развод и то само щяло да усложни всичко.

— Мъжете често казват на другите жени, че възнамеряват да искат развод. В повечето случаи не е вярно.

— Зная. Може и наистина да я е лъгал, но не и за бебето.

— Анамари ли ти го каза?

— Да.

— Как се почувства ти?

— Докторе, тъкмо това ме плаши най-много. Мисля, че в този момент го мразех до мозъка на костите си само заради тези му думи.

„До мозъка на костите си“ — мислено повтори Даниълс.

Моли внезапно заговори със светкавична скорост.

— Знаете ли какво ми дойде наум, докторе? Онзи цитат от Библията: „Рахил скърбеше за изгубените си деца и не искаше да се примири.“ Спомних си как аз скърбях за бебето си. Тъкмо бях усетила, че отново започвам да живея и всичко свърши. В онзи момент се превърнах в Рахил, гневът ми се стопи и остана само скръбта.

Моли въздъхна и когато продължи, гласът й не изразяваше каквато и да е емоция.

— Анамари си тръгна преди мен, докторе. Когато излязох на паркинга, вече я нямаше. Имам съвсем ясен спомен, че се прибрах вкъщи и си легнах рано.

— „Съвсем ясен спомен“ ли, Моли?

— Докторе, ченгетата претърсват дома ми. Сутринта детективите се опитаха да разговарят с мен. Филип ми нареди да не споделям с никого, даже с Джен, какво ми е разказала Анамари Скали.

Тя отново се развълнува.

— Като миналия път ли е, докторе? Наистина ли съм извършила нещо ужасно, което после съм забравила? Ако е така и успеят да го докажат, няма да им позволя пак да ме върнат в затвора. Предпочитам да умра.

„Отново“ — помисли си Даниълс.

— Моли, откакто те освободиха, продължаваш ли да изпитваш същото чувство, че онази вечер, когато са убили Гари, в къщата е имало друг човек?

Той видя, че напрежението започва: да я напуска и че в очите й проблясва надежда.

— Имаше — отвърна тя. — Вече съм убедена.

„А аз съм убеден, че не е имало никой“ — тъжно си помисли Даниълс.

Няколко минути по-късно психиатърът я откара у тях. В къщата беше тъмно. Тя отбеляза, че навън няма паркирани автомобили. Докторът не си тръгна, докато Моли не влезе вътре и не включи осветлението във фоайето.

— Не забравяй довечера да изпиеш хапчето, което ти дадох — напомни й той. — Утре пак ще си поговорим.

Доктор Даниълс изчака, докато чу изщракването на ключалката. После бавно се върна при колата си.

Не вярваше, че е стигнала дотам, че да посегне на живота си. Но ако откриеха улики, на основата на които да я осъдят за убийството на Анамари Скали, Моли Лаш можеше да избере друг начин да избяга от действителността. Този път не дисасоциатиативната амнезия, а смъртта.

Даниълс се прибра тъжен вкъщи при изстиналата си вечеря.