Пак ще се срещнем

81.

„Аз съм виновен — не преставаше да се самообвинява Филип Матюс. — Когато Моли излезе от затвора, трябваше насила да я вкарам в колата. Тя не знаеше какво прави, когато даде изявление за пресата. Не разбираше, че не може да признае вината си пред комисията по условно освобождаване, след което да излезе навън и да заяви тъкмо обратното. Защо не й го обясних? Прокурорът можеше да поиска връщането й в затвора още тогава. Това означава, че сега я преследва само заради второто обвинение… Единствената ми възможност да не го допусна, е, когато в понеделник се изправим пред комисията, да ги убедя, че съществува голяма вероятност да не е виновна за смъртта на Анамари Скали. Трябва да помоля членовете на комисията да разберат, че тя всъщност не е имала намерение да се отказва от признанията си, а по-скоро е искала да възвърне спомените си за онази вечер, за да може изцяло да приеме случилото се. Възможно е този аргумент да ги убеди. Ако успея да накарам Моли да се придържа към тази версия… Тя каза на репортерите, че вечерта на убийството на Гари Лаш в къщата като че ли имало и друг човек. Каза също, че дълбоко в себе си не вярвала да е способна да отнеме човешки живот. Може би ще успея да убедя комисията, че това изявление е било направено от жена, потънала в скръб и отчаяние, а не от измамничка, опитваща се да се измъкне на свобода. Мога да докажа, че в затвора е страдала от клинична депресия… И все пак всичките ми аргументи за психическото й състояние няма да постигнат нищо, ако не ги накарам да се усъмнят във вината й за смъртта на Анамари Скали. Всичко се свежда до това.“

Ето защо в събота привечер Филип Матюс се отправи към ресторант „Морски фар“ в Роуейтън. Около паркинга, на който бе убита Анамари Скали, вече нямаше полицейска лента. Въпреки лошото състояние на настилката и почти изтритите бели линии, обозначаващи местата за паркиране. Въпреки това беше използваем. По нищо не личеше, че там е загинала млада жена, заради която Моли Лаш може да прекара остатъка от живота си в затвора, защото по обувката и в колата й е била открита кръв от жертвата.

Филип водеше със себе си свой доверен детектив. Двамата подготвяха защитата, която щеше да представи в съда.

Моли беше казала, че когато онази вечер излизала от ресторанта, от паркинга потеглял средно голям седан. Детективът вече беше установил, че поне в продължение на няколко минути преди да си тръгне Анамари, заведението не е напуснал нито един клиент.

Според Моли, тя се насочила право към автомобила си. На идване забелязала на паркинга джип, но не знаела дали е на Анамари. Детективът смяташе, че трябва да е стъпила в кръвта, която впоследствие бяха открили по подметката й, и че е оставила отпечатък в колата си.

„Всички доказателства са косвени — ядосано си помисли Филип и закрачи към ресторанта. — Кръвта по обувката й е единствената сериозна улика, която я свързва с убийството. Ако убиецът е бил в седана, това означава, че е чакал на паркинга, защото Моли го е видяла да потегля от там. Значи след като е убил Анамари, той е изтичал при автомобила си и е напуснал паркинга в момента, в който Моли е излизала от ресторанта. Оръжието на убийството не беше открито. Мога да изтъкна предположението, че на асфалта са се стекли няколко капки кръв от ножа и че Моли случайно ги е настъпила, без да забележи… Но остава още един въпрос, който все още не сме в състояние да обясним — каза си адвокатът, докато хвърляше последен поглед към паркинга. — Мотивът на неизвестния убиец. Защо някой е проследил Анамари Скали до ресторанта, изчакал я е да излезе и я е убил? Нищо в личния й живот, освен връзката й със съпруга на Моли преди години, не насочва към възможна причина. Фран Симънс имаше някаква теория за болницата, която беше свързана с Анамари. Мога само да се надявам, че ще открие нещо — при това скоро!“

Когато влезе в ресторанта, Филип с радост видя, че на бара е Боби Бърк. Още по-голямо облекчение го изпълни, когато не забеляза Гладис Флугъл. Детективът го бе предупредил, че нейната версия за това как Моли се опитала да попречи на Анамари да си тръгне и се втурнала след нея с всяко следващо повтаряне ставала все по-сензационна.

Филип седна на бара.

— Здрасти, Боби — каза той. — Ще ми дадеш ли едно кафе?

— Божичко, колко сте бърз, господин Матюс. Предполагам, че госпожица Симънс веднага ви е позвънила.

— За какво говориш, Боби?

— Преди час телефонирах на госпожица Симънс и й оставих съобщение.

— Какво съобщение?

— За онази двойка, която търсехте и която беше тук в неделя вечер, спомняте ли си? Днес случайно се отбиха да обядват. От Норуок са. Оказа се, че в понеделник сутрин заминали за Канада и се върнали едва снощи. Можете ли да повярвате, те дори не знаеха какво се е случило! С удоволствие щели разговарят с вас. Казват се Хилмър. Артър и Джейн Хилмър.

Боби сниши глас.

— Господин Матюс, само между нас да си остане, но когато им обясних какви показания е дала на ченгетата Гладис, те се изсмяха. Не били чули госпожа Лаш да вика два пъти „Анамари“. Според тях, извикала само веднъж. И били сигурни, че не е извикала „Почакай!“ Всъщност, госпожа Хилмър извикала „Почакайте“, за да се опита да привлече вниманието на Гладис, когато минавала покрай тях.

Филип Матюс знаеше, че с годините е станал циник. Хората бяха толкова предсказуеми и никога не го разочароваха. В този момент обаче се чувстваше като дете в Страната на чудесата.

— Дай ми номера на семейство Хилмър, Боби — рече той. — Това е чудесна новина!

Момчето се усмихна.

— Има още нещо, господин Матюс. Те ми казаха, че на идване онази вечер забелязали на паркинга някакъв тип да седи в средно голям седан. Дори успели добре да видят лицето му, защото когато паркирали, го осветили с фаровете си. Могат да го опишат. Убеден съм, че такъв човек изобщо не е влизал тук, господин Матюс. Тогава почти нямаше клиенти и си спомням отлично.

„Моли още в началото каза, че видяла от паркинга да потегля средно голям седан — помисли си Филип. — Може би най-после успяхме да открием каквото ни трябва.“

— Семейство Хилмър казаха, че тази вечер щели да се приберат вкъщи най-рано към девет, господин Матюс. Но ако някой искал да ги види след това, можел да заповяда. Разбират колко важно може да се окаже това за госпожа Лаш и са готови да помогнат.

— Ще ги чакам пред вратата — отвърна адвокатът. — О, Господи, ще ги чакам пред вратата!

— Онази вечер паркирали точно до чисто нов мерцедес. Спомняли си го, защото било студено и искали да са колкото може по-близо до входа. Обясних им, че според мен това е била колата на госпожа Лаш.

— Явно не съм наел не когото трябва да ми помага в разследването, Боби. Откъде, си научил всичко това? — попита Филип.

Боби любезно се усмихна.

— Господин Матюс, баща ми е служебен защитник и е добър учител. И аз имам намерение да стана като него.

— Имаш страхотна основа — отвърна Филип. — Дай ми кафето, Боби. Имам нужда от него.

Докато отпиваше, той се колебаеше дали да позвъни на Моли и веднага да й съобщи за семейство Хилмър, но после се отказа. „Ще изчакам докато лично се срещна с тях — реши адвокатът. — Възможно е да ми кажат и други неща. И трябва да заведа при тях художник — още утре — за да получим представа за човека, когото са видели на паркинга. Това може да се окаже нашето спасение! О, Моли — помисли си Филип, представил си тъжното й, измъчено лице. — Бих дал дясната си ръка, за да те избавя от този кошмар. Бих дал всичко на света, за да те видя отново усмихната.“