Пак ще се срещнем

77.

Фран знаеше, че ако се опита да чете в леглото, веднага ще заспи, затова си облече удобна стара пижама, настани се на кожения фотьойл и вдигна крака върху табуретката.

Първо се зае с материала за Гари Лаш. Учил в добра гимназия и колеж, но не в най-престижните. „Обзалагам се, че не са го приели“ — каза си тя. — Завършил със среден успех, после продължил в медицинския университет „Меридиън“ в Колорадо. След това постъпил на работа при баща си. Скоро баща му починал и Гари оглавил болницата.

И звездата му започнала да изгрява. Годежът с богатата Моли Карпентър. Все повече статии за болницата „Лаш“ и нейния обаятелен шеф. После за Гари и неговия партньор Питър Блак, основали „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ с финансовата помощ на Калвин Уайтхол.

Пищната му сватба с Моли. Репортажи за красивата двойка — Гари и Моли на бенефиси, благотворителни балове и така нататък.

Успоредно продължаваха статиите за болницата и здравноосигурителния фонд, включително докладите на Гари пред медицински форуми. Фран прочете някои. Обичайните празни приказки, реши тя и ги отдели настрани.

Всичко останало беше свързано със смъртта му. Купища материали за убийството, процеса и Моли.

Фран неохотно реши, че няма абсолютно никакви данни Гари Лаш да е бил нещо повече от обикновен лекар, достатъчно умен, за да се ожени за богата жена и да влезе в бизнеса със здравното осигуряване. Поне до убийството му.

Е, идваше ред на всемогъщия Калвин Уайтхол, с въздишка си помисли тя. Четирийсет минути по-късно очите й пареха от умора.

— Този тип вече е нещо друго — гласно каза тя. — Струва ми се, че подходящото определение за него е „безмилостен“, не „всемогъщ“. Цяло чудо е, че не са го прибрали зад решетките.

Списъкът от дела, заведени срещу Кал Уайтхол през годините, изпълваше много страници. Няколко от тях бяха уредени със „запазена в тайна сума“, докато повечето бяха прекратявани в негова полза.

Имаше голям брой статии за бъдещото поглъщане на по-малки здравноосигурителни фондове от „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, споменаваше се и за вероятността да бъде погълнат самият „Ремингтън“.

„Сделката със сливането, наистина е заплашена — помисли си Фран, без да престава да чете. — Уайтхол има много пари, но според тези статии, някои от най-големите акционери на конкурентната «Америкън Нашънъл» също са достатъчно богати. Всички те вярват, че бъдещето на медицината в страната се нуждае от личност като президента на «Америкън», бившият министър на здравеопазването.“

За разлика от Гари Лаш, Уайтхол не се занимаваше с благотворителност. Един факт обаче бързо разсъни Фран. Навремето Калвин Уайтхол бе членувал в комисията на фонда заедно с баща й! Името му се споменаваше в статиите за присвояването. „Изобщо не знаех, че е участвал — помисли си тя. — Но откъде и да зная? Тогава бях още малка. Мама не говореше за случая и скоро след самоубийството на татко двете напуснахме Гринидж.“

В статиите имаше няколко размазани снимки на баща й. Надписите под тях не бяха ласкателни.

Фран стана и отиде до прозореца. Минаваше полунощ и макар много от апартаментите да светеха, беше ясно, че градът потъва в сън.

„Когато най-после се срещна с Уайтхол, ще му задам няколко трудни въпроса — гневно си каза тя. — Например, как татко е успял да източи толкова много пари от фонда, без да забележат? Навярно ще може да ме насочи къде да открия информация дали е взимал парите на части, или наведнъж. Калвин Уайтхол е финансист. Още по онова време е бил богат. Би трябвало да е в състояние да ми обясни някои неща за баща ми или поне да ми каже как да ги науча.“

Изкушаваше се да си легне, но реши да прелисти няколко от списанията, които бе взела от Моли. Първо прегледа датите на кориците. Моли й беше казала, че са стари, но Фран с изненада видя, че първите са още отпреди двайсет години. Най-новите бяха отпреди тринайсет.

Започна с най-стария брой. В съдържанието бе отбелязана статия със заглавие „Апел за трезвомислие“. Името на автора й се стори смътно познато, но не можеше да си спомни откъде. Фран я прочете. „Не ми харесва как разсъждават тези хора“ — ужасена от текста, си помисли тя.

Във второто списание — отпреди осемнайсет години — имаше статия от същия автор. Казваше се „Дарвин, оцеляването на най-пригодните и състоянието на човечеството през третото хилядолетие“. Придружаваше я снимка на автора, професор от медицинския университет „Меридиън“, в лабораторията си заедно с двама от най-обещаващите си студенти.

Очите на Фран се разшириха от удивление, когато свърза лицето на учения със смътно познатото й име, а после разпозна и асистентите му.

— Право в десетката! — възкликна тя. — Това обяснява всичко.