Разплата

12.

Ванс беше намерил бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ в жабката на таксито. Не беше точно дегизировка, но ако вече бяха разпространили описанието му, шапката не би била спомената в него. Вероятно щеше поне да му даде възможност да си поеме дъх. Беше приятно изненадан от новата зона за отдих на магистралата. Навремето, когато влезе в затвора, посещението на подобни зони все още беше неприятна необходимост — състоянието и видът им караха човек да реши, че се е озовал в шейсетте години на двайсети век. Сега тази поне беше трансформирана в приятно заведение с тераси, към което имаше магазин за хранителни стоки на „Маркс енд Спенсър“, кафене, предлагащо двайсет вида топли напитки, и мотел. Кого го беше грижа за унищожаването на природата? Подобрението беше впечатляващо.

Ванс спря колата в една по-отдалечена част на паркинга, колкото можеше по-далеч от мотела. Провери как бяха разположени камерите за видеонаблюдение и се постара да маркира така, че регистрационните номера на колата да не се виждат на записите. На този етап спечеленото време, колкото и малко да беше то, във всички случаи беше предимство.

Отвори багажника от любопитство. В един ъгъл бяха прибрани някакви дрехи. Измъкна ги и разгъна тънко яке от непромокаема материя. Идеално. Беше му малко тясно в раменете, но покривайте татуираните му ръце, които бяха най-забележимата част от него понастоящем. Щеше да е по-добре да влезе и излезе от мотела, облечен с него.

Оставяйки ключовете на арматурното табло с надеждата, че някой ще открадне таксито, той тръгна бързо по павираната пътечка към мотела, криейки лице във вдигнатата си яка.

Докато вървеше, чувстваше колко напрегнато беше цялото му тяло. Това не се дължеше на страх; засега все още нямаше основания да се страхува. Каза си, че е по-скоро смесица от тревожност и очакване. Състояние на повишена бдителност, което щеше да му помогне да се опази — не само за момента, а за толкова време, колкото беше необходимо за осъществяване на плановете му.

Тръгна покрай последната редица паркирани коли, оглеждайки ги, докато вървеше. По средата на редицата откри тъмносиния мерцедес комби, който търсеше. На арматурното табло беше закрепен къс хартия с написан на него номер. Последните три цифри бяха 314.

Ванс обърна гръб на колата и тръгна право към мотела. Отвори вратата и тръгна уверено през фоайето към асансьорите. Никой не му обърна внимание — нито един от насядалите по диваните наоколо хора или от онези, които пиеха кафе прави край високите масички. Рецепционистът, зает с друг новопристигнал, почти не го погледна. Всичко се развиваше точно така, както бе очаквал. Тери беше свършил добра работа уредил беше нещата тук и беше успял да му предаде по-важните подробности по време на посещенията си в затвора. Ванс натисна копчето, за да повика асансьора и влезе в него незабавно щом вратите се отвориха. На третия етаж излезе и зави по коридор, излъчващ острата миризма на синтетичен ароматизатор. Продължи по коридора, докато стигна вратата, на която бе изписан номер 314. Почука три пъти, после отстъпи назад, готов да побегне, ако се наложеше.

Но се оказа, че няма повод за безпокойство. Вратата се отвори безшумно, разкривайки жилавата фигура и маймунската физиономия на Тери Гейтс, човекът, който не бе престанал да му вярва и бе изпълнявал съвестно и точно всички нареждания на Ванс още от деня, когато го арестуваха. Тъкмо благодарение на лъжливите показания на Тери сянка на съмнение падна върху първите му присъди за убийства — Тери, който никога не се колебаеше да изпълни онова, което Ванс искаше от него, нито за миг не се беше усъмнил в неговата невинност. За миг той го изгледа учудено. После погледите им се срещнаха и Тери разпери широко ръце, отстъпвайки назад.

— Влизай, човече — каза той, нюкасълският му акцент се долавяше ясно дори в тази кратка фраза.

Ванс бързо пристъпи през прага и затвори вратата зад себе си. Въздъхна шумно и отвърна на усмивката на Тери.

— Радвам се да те видя, Тери — каза той, вече спокоен, връщайки се към обичайния си кадифен тембър.

Тери не можеше да престане да се усмихва.

— Това е върхът, Джако. Направо е върхът. Действаше ми толкова потискащо да те виждам само на онези места през всичките тези години — той махна с ръка, обхващайки с жест стаята. — Харесва ли ти тук?

Всъщност обстановката беше доста по-хубава от онова, което Ванс бе очаквал да види на този етап от своето пътуване обратно към комфорта и лукса, които според него му се полагаха по право. Стаята беше чиста, не се долавяше застояла миризма на цигари или алкохол. Обстановката беше семпла — бели стени, бели чаршафи, тъмна ламперия зад леглото и масата, която можеше да послужи и за писалище. Завесите бяха тютюнево кафяви. Единствено завивката на леглото и килимът бяха в ярки цветове.

— Добре си се справил, Тери — каза Ванс, смъквайки шапката и якето.

— Как мина? Да ти направя ли чай? Имаш ли нужда от него? Всички твои документи и личната карта са тук, в това куфарче. Взел съм и няколко хубави салати и сандвичи от „Маркс енд Спенсър“ — бърбореше Тери.

— Мина като по вода — отвърна Ванс, протягайки се доволно. — Никакви проблеми — той потупа Тери по рамото. — Благодаря ти. А сега да се заемем с най-важното. Имам нужда да взема душ — той погледна с отвращение ръцете си. — Да махна тези противни неща. Защо човек би си причинил сам такова нещо, за мен си остава загадка.

Той тръгна към банята.

— Но е по-добре, че Джейсън е решил да се татуира — отбеляза Тери. — При такива татуировки на никой не би му хрумнало да се вгледа по внимателно в лицето ти, нали?

— Именно. Донесъл ли си самобръсначка, Тери? Искам да махна и тази козя брадичка.

— Всичко е в банята, Джако. Всичко, което ми поръча, и обичайните тоалетни принадлежности.

Тери отново се усмихна, търсейки одобрението му.

Ванс затвори вратата на банята и пусна душа. Тери беше като вярно куче. Донасяше всичко, което Ванс поискаше, понякога и в двойно количество. Нямаше значение какви изисквания поставяше Ванс, Тери като че ли продължаваше да се чувства негов длъжник. А причината беше съвсем проста. Навремето, когато все още го приемаха като национален герой, Ванс прекарваше часове край леглото на близначката на Тери, Филис, докато тя умираше от рака, разяждащ тялото й. Тери предполагаше, че Ванс постъпва така, тласкан от съчувствие. Така и не разбра, че Ванс обичаше да навестява умиращи, защото му беше приятно да наблюдава как животът постепенно ги напуска. Приятно му беше да гледа как всичко човешко си отиваше от тях, оставяйки накрая просто една обвивка. За негов късмет на Тери изобщо не му минаваше през ум, че такова нещо би могло да мотивира действията му, които той приемаше като израз на изключителна доброта. Филис винаги бе обичала да гледа „Визитите на Ванс“; да види главния герой до леглото си беше единствената светла точица в гаснещия й живот.

Ванс свали протезата си и влезе под душа, наслаждавайки се на безкрайния поток вода, чиято температура можеше да регулира съобразно желанието си. Беше истинско блаженство. Изми се от глава до пети със скъп душ гел, ухаещ на лимони и канела. Изтърка татуировката от шията си, после обръсна брадичката, оставяйки само мустаците. Остана дълго под душа, радвайки се на усещането, че отново сам е господар на съдбата си. Накрая фалшивата татуировка започна да се отлепя и смъква, плъзгайки се по ръката му като отпечатък от картина на Дали. Ванс потърка с ръка гърдите и стомаха си, подпомагайки превръщането на татуировката в лепкава локва, последна следа от бодиарта на Джейсън, която после изчезна в канала.

Излезе от душа и се уви в дебела хавлиена кърпа. Мекото й докосване му се стори направо невероятно. После той покри изкуствената си ръка с душ гел и смъкна татуировката и от нея, остави я да се разтвори и оттече, с което изчезнаха и последните следи от това, което бе направил. Докато подсушаваше тялото си, Ванс отново се замисли за Тери. Беше станал лъжесвидетел заради него. Кой знае колко подсъдни деяния бе извършил през последните години заради него — като започнем от намирането на фалшиви документи за самоличност и свършим с прането на пари. Беше организирал практическите аспекти на бягството му. Нито за миг не бе възникнало и най-малко съмнение, че някога би предал човека, когото все още обожаваше. И все пак…

Не можеше да си затвори очите пред факта, че Тери беше „Човекът, който знаеше твърде много“. Беше останал верен толкова дълго време, защото бе успял да убеди сам себе си, че Ванс е невинен. За него бе невъзможно да повярва, че човекът, благодарение на когото последните седмици от живота на сестра му бяха станали поносими, би могъл да бъде убиец. Но сега всичко щеше да се промени. Ванс имаше планове. Адски планове. А започнеше ли ужасът, когато отмъщението му се разкриеше в своята цялост, нямаше да има никакво място за съмнения. Дори Тери нямаше да може да се изправи срещу идващата буря. Щеше да му се наложи да поеме и лична отговорност за жестокостите, които Ванс възнамеряваше да извърши. За него това щеше да бъде ужасно. А не можеше да се отрече, че Тери беше човек, който отстояваше твърдо убежденията си. След като бе стоял непоклатимо зад Ванс толкова дълги години, ако осъзнаеше грешката си, той незабавно би се упътил към полицията. Не би могъл да постъпи по друг начин.

Което необратимо превръщаше Тери в „Човекът, който знаеше твърде много“. Ако той разкриеше онова, което бе извършил, ако разкажеше онова, което знаеше, това би било краят. А това бе нещо, което Ванс никога не би допуснал.