Разплата

30.

Тони последва Карол в кабинета й, но се спря неуверено на прага.

— Ами тогава да си вървя у дома — каза той. — Сега, когато Пени Бърджес явно се е сдобила с желания материал за статия, надали ще продължи да ми досажда.

Карол седна и го изгледа проницателно.

— Струва ми се, че нищо в статията на Пени не те изненада особено — каза тя. — А и онова, върху което работи Стейси, като че ли не е новина за теб.

Усмивката на Тони не можа да прикрие смущението му. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако си беше мълчал.

— Може би вече съумявам да прикривам по-добре реакциите си.

— Или пък вече всичко ти е било известно.

Той сви рамене в опит да се държи непринудено.

— Повечето от тези разследвания се развиват в основни линии по подобен начин. Знаеш това дори по-добре от мен.

— Предполагам — отвърна тя без особено убеждение. Някакво движение в стаята отвън привлече вниманието й и тя възкликна: — 0, по дяволите! Това е Блейк! А ти не би трябвало да бъдеш тук.

— Дошъл съм тук, за да говорим за Ванс — заяви възмутено Тони. — Това е задача, възложена ми от министерството. Няма нищо общо с него.

Но той знаеше, че това няма да има значение, ако шефът на Карол бе дошъл, настроен за разправия.

Блейк се бе насочил право към тях. Изражението му беше сериозно, розово–бялата кожа на лицето му беше зачервена около очите. Когато той влезе, Карол се изправи. Началникът кимна на Тони.

— Доктор Хил. Не очаквах да ви видя тук.

В тона му се забелязваше учудваща липса на враждебност.

— От Министерството на вътрешните работи ми беше възложена задача във връзка с бягството на Джако Ванс — затова ми беше необходимо да разтварям с главен инспектор Джордан. Но вече си тръгвам — отвърна Тони, промъквайки се край Блейк с надеждата да се измъкне, преди разговорът да е станал неприятен.

Блейк присви очи. Изглеждаше притеснен.

— Всъщност, доктор Хил, бих предпочел да останете.

Тони и Карол се спогледаха озадачено. Тони не помнеше Блейк някога да е държал на присъствието му, дори по времето, когато то бе напълно оправдано. Той пристъпи колебливо обратно в стаята.

— Бихте ли затворили вратата, моля?

Сега вече Тони беше сериозно обезпокоен. Блейк се държеше като човек, комуто беше възложена тежка мисия. Ако тази мисия включваше по някакъв начин и Карол, и Тони, това можеше да означава само едно — че някой е мъртъв. Той затвори вратата, пристъпи към шкафа с папките и се облегна на него, скръстил ръце.

Блейк приглади идеално подстриганата си коса с нервен жест.

— Боя се, че трябва да съобщя лоша новина — каза той, а гърленият му западняшки изговор се долавяше по-ясно от обикновено.

Погледът на Карол се стрелна към външната стая. Тони забеляза как оглежда хората си. Всички бяха на линия, с изключение на Кевин.

— Да не би да се е случило нещо със сержант Матюс? — попита тя, прикривайки страха си с делови тон.

За миг Блейк бе обзет от недоумение.

— Сержант Матюс ли? — той очевидно не разбираше за какво говори тя. — Не, това няма връзка с нито един от подчинените ви, Карол. Опасявам се, че се е случило… нещастие.

— Какво искате да кажете? Какво нещастие? Къде? Какво е станало?

Сега вече тревогата започваше да смъква маската на професионалното й хладнокръвие. Тони се изправи. Забеляза, че над горната устна на Блейк бе избила пот, което не предвещаваше нищо добро.

— Брат ви и неговата партньорка — някой е нахлул в дома им. Били са нападнати.

Тони изпита чувството, че някой го е блъснал в гърдите. Съзнаваше колко по-ужасна е новината за Карол. Тя се беше изправила на крака, с широко отворени очи, устните й се движеха, но не издаваше нито звук.

— Живи ли са? — попита Тони, отиде до Карол и обгърна раменете й с ръце. Жестът му не беше спонтанен, но той знаеше как се очаква да постъпват хората в кризисни моменти. Изпитваше към Карол по-силни чувства, отколкото към което и да било друго човешко същество; най-малкото, което можеше да направи, бе да постъпи така, както се очакваше от човек, който държи на нея.

Блейк го изгледа потиснато и поклати глава.

— Ужасно съжалявам, Карол. И двамата са мъртви.

Карол се облегна на Тони и затрепери силно, като мокро куче.

— Не — каза тя. — Не, не, не.

Височината и силата на гласа й спадаха след всяка дума, така че тя почти изръмжа последното „не“. Тони, притиснал я към себе си, чувстваше ужасното напрежение, което я разтърсваше. Тя се задъхваше, едва не изхлипа, но успя по някакъв начин да се възпре, преди да рухне окончателно.

— Какво се е случило? — попита Тони. Както винаги, фактите го привличаха неудържимо.

Блейк се опита да му подскаже с поглед, че ще е по-добре да не отговаря.

— Кажете ми какво е станало — извика Карол, извръщайки се, за да погледне началника в очите. — Нямате право да криете от мен.

Блейк закърши ръце. Тони бе чувал хората да казват така, но никога досега не бе присъствал на такова убедително пресъздаване на израза.

— Фактите, с които разполагам, са много непълни. Брат ви и партньорката му…

— Майкъл и Луси — каза Карол. — Имат си имена. Майкъл и Луси.

Блейк придоби измъчено изражение.

— Извинете. Майкъл и Луси били изненадани от натрапник, който нападнал двамата с нож. По всичко личи, че е станало много бързо.

— В селската им къща ли е станало? През нощта? — попита Тони. Бе ходил там на вечеря няколко пъти с Карол. Не можеше да си представи онзи дом като местопрестъпление. А със сигурност не можеше да си представи и как някой се насочва към къщата посред бял ден, без да бъде забелязан.

— Както вече казах, разполагам с много малко подробности. Но детективите, огледали местопрестъплението, са убедени, че престъплението е извършено през последните два часа.

— Кой ги е открил? — попита Карол, която се опитваше да се вкопчи в обичайната си въздържаност. Сега вече защитаваше самата себе си, издигаше стена от лед между себе си и останалия свят. Тони бе наблюдавал и преди как тя успява да си наложи да се пребори с тежка лична криза. Но бе присъствал и на последиците — на окончателното, неудържимо рухване.

— Не знам, Карол. Съжалявам. Реших, че е по-добре да споделя с вас малкото, което знам, веднага щом го научих, вместо да изчаквам да получа още подробности — Блейк хвърли поглед към Тони, търсейки помощ. Но Тони се чувстваше не по-малко безпомощен от него. Не беше в състояние да възприеме онова, което чуваше. Двама души, които бе познавал, бяха мъртви. Убити. Беше трудно и да пропъди убеждението, че знае кой е виновникът.

Карол се отдръпна от Тони и взе палтото си от закачалката.

— Трябва да отида там.

— Струва ми се, че това не е добра идея — каза Блейк, опитвайки се да говори авторитетно.

— Все ми е едно какво ви се струва — отвърна тя. — Става дума за моя брат и изборът е мой — гласът й изневери, докато произнасяше последните думи. Върна се при шкафа с папките и извади две бутилчици с водка от чекмеджето. Изгълта ги бързо, една подир друга. Когато почувства въздействието на алкохола, тя стисна зъби и преглътна с усилие. После видимо събра сили и каза:

— Тони, ще трябва да ме закараш ти.

— Ако сте решили твърдо да тръгнете, мога да изпратя полицай да ви закара — каза Блейк.

— Имам нужда да бъда с познат човек — каза Карол. — Тони, ще ме закараш ли? Или да помоля Пола?

Това беше последното, което би искал да направи. Но нямаше избор.

— Ще те закарам — отвърна той.

— Разбира се, можете да ползвате толкова почивни дни, колкото са ви необходими — каза Блейк, докато Карол навличаше палтото си, гледайки някъде отвъд него. Движеше се предпазливо, като атлет, изправящ се след тежко сблъскване на пистата. Тони пристъпваше колебливо зад нея — чудеше се дали да я прегърне през рамото или да я остави да върви сама. Пола, Крис и Сам зяпаха неприкрито, явно се питаха каква новина би могла да смаже Карол до такава степен.

— Кажете им — каза Тони през рамо на Блейк, когато двамата стигнаха до вратата. — Трябва да бъдат наясно — и той кимна към Крис. Ако предположенията му за онова, което се бе случило с Майкъл и Луси, бяха основателни, беше необходимо тя да знае. — Особено Крис.

Видя шока, изписал се по лицето й, но нямаше време да се занимава с нея. Сега на първо място беше Карол.