Разплата

13.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз се опитваше да не нервничи прекалено много, докато преминаваше през всички проверки, необходими, за да бъде допуснат на територията на затвора „Оукуърт“. Скенери, детектори за метал, предайте мобилния си телефон, предайте радиостанцията… Ако обръщаха толкова внимание и на хората, които излизаха от затвора, той нямаше да е тук сега.

А и поначало не би трябвало да бъде тук. Действително, „Оукуърт“ влизаше в региона, за който отговаряше полицията на Уест Мърсия и беше достатъчно близо до Устър, за да бъде разследването на бягството на затворник оттук несъмнено отговорност на полицията от този град. Което означаваше според Амброуз, че с това, което вършеше сега, по право би трябвало да се заеме шефът му. Но откакто бе обявено, че Карол Джордан ще поеме поста, който той искаше, инспектор Стюарт Патърсън като че ли бе обявил стачка. Всичко, което успяваше да пробута на Амброуз, се трупаше на бюрото на сержанта. Така стана и с този ангажимент. Всяка надежда, която Амброуз бе таял, че шефът му може да се заеме с въпроса, изчезна незабавно щом се разкри кой точно е избягалият затворник. Това, че Карол Джордан бе участвала в ареста му навремето просто затвърди онова, което се бе превърнало в стандартна оперативна процедура в техния офис.

В представите на началника на местната полиция Патърсън водеше случая. Всъщност Амброуз го беше поел. Независимо от това, че управителят на затвора щеше да очаква офицер с чин, по-висок от сержант, да оглавява преследването на опасен беглец като Ванс. Амброуз трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха, и да разчита на внушителното си присъствие. Поне щеше да може да се възползва от опита на Карол Джордан още преди пристигането й в Устър. Съвместната им работа преди беше оставила силни впечатления у него. А не беше никак лесно да впечатлиш Алвин Амброуз.

Най-сетне премина през всички проверки, влезе през малката странична врата и мина по един коридор, за да влезе в кабинет, където завари един учудващо млад мъж да седи зад затрупано с документи бюро. Той скочи, придържайки с една ръка развяващите се краища на сакото си и протегна другата, за да се здрависа с Амброуз. Беше висок, строен и жизнерадостен. Но когато Амброуз наближи, за да стисне ръката му, забеляза, че кожата му е набраздена от ситни бръчици. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Джон Грийнинг — представи се той. Ръкостискането му беше енергично като цялостното му излъчване. — Заместник-управител. Шефът отиде в Лондон, повикаха го в Министерството на вътрешните работи — той ококори очи и повдигна вежди. Амброуз си каза, че му прилича на Дейвид Тенант в ролята на доктор Кой. Дори самата мисъл го накара да изпита досада. Грийнинг го покани с жест да седне, но Амброуз остана прав.

— Нищо чудно — отвърна той. — Предвид обстоятелствата.

— Ние сме крайно притеснени поради бягството на Джако Ванс.

Според Амброуз думата „притеснени“ беше мъчително неадекватна. Един сериен убиец си беше излязъл през входната врата на затвора, управляван от този човек. На негово място Амброуз щеше да иска да потъне в земята от срам.

— Да. Разбира се, такава грандиозна издънка неминуемо ще предизвика разследване, но това не е поводът за днешното ми посещение.

Грийнинг се нацупи. Не е гневен, не се срамува, каза си Амброуз. Цупи се. Като че ли някой е разкритикувал вратовръзката му. Която, откровено казано, би заслужила всяка отправена към нея критика.

— Мога да ви уверя, че за корупция сред личния ни състав не може да става и дума — каза заместник-управителят.

Амброуз изсумтя.

— А не ви ли се струва, че това е дори още по-лошо? Корупцията би била не толкова мъчително обяснение в сравнение с некомпетентността. Така или иначе, дошъл съм да разговарям с Джейсън Колинс.

Грийнинг кимна вдървено.

— Подготвили сме стая за разпити. Има аудио и видео апаратура. Всички бяхме много учудени от участието на Джейсън в това. Така добре се представяше в крилото за групова терапия.

Амброуз поклати невярващо глава.

— Явно сте го имали за отличник.

Грийнинг посочи с глава към служителя, който беше въвел Амброуз.

— Полицай Ашмоул ще ви заведе в стаята за разпити.

След това явно отпращане Амброуз последва служителя обратно в коридора. Двамата минаха през друга вратичка и продължиха навътре в лабиринта на затвора.

— Познавахте ли Ванс? — попита Амброуз.

— Знаех кой е. Но никога не съм общувал пряко с него.

Това сложи край на разговора. Завиха още веднъж, после спряха пред някаква врата. Служителят я отвори с карта и я задържа, за да може Амброуз да влезе първи. Амброуз спря на прага за миг, колкото да огледа човека, седнал зад масата, чиито крака бяха здраво завинтени за пода. Бръсната глава, козя брадичка, татуировки. Точно по описанието. Колинс вдигна глава и срещна очите на Амброуз с безжизнен, ироничен поглед.

— Какво си ме зяпнал?

Амброуз се бе сблъсквал с подобно предизвикателно поведение толкова често през годините, откакто работеше в полицията, че то просто отскочи от него, без да го засегне.

Той не каза нищо. Озърна се, сякаш преценяваше сивите стени на стаята, луминесцентното осветление и настлания с плочи под, за да включи описанието в някоя брошура на агенция за недвижими имоти. Помещението миришеше на мръсни тела и пръдня. Почти накара Амброуз да съжали за дните, когато тук можеше да мирише на застоял тютюнев дим. С две крачки стигна до празния стол срещу Колинс и служителят на затвора ги остави сами, посочвайки на Амброуз копчето, което трябваше да натисне, когато приключеше.

— Джейсън, аз съм сержант Алвин Амброуз от полицията на Уест Мърсия и съм тук, за да разговаряме за участието ти в бягството на Джако Ванс.

— Знам защо си тук — отвърна Джейсън с тежък, мрачен тон. — Знам само едно — че той ме помоли да си разменим килиите снощи.

Амброуз избухна в смях — смееше се гърлено, от сърце, боботещият му смях изпълни стаята. Колинс се стъписа и го загледа уплашено.

— Спести ми глупостите — каза Амброуз, когато се посъвзе. — Прескочи излишните дрънканици и ми кажи какво знаеш.

— Нищо не знам. Трябваше да бъде шега. Той смяташе, че ще може да се представи за мен, аз мислех, че няма да успее. През ум не ми е минавало, че работата ще стигне дотук — и Колинс се усмихна иронично, сякаш допълваше: „Докажи, че лъжа“.

— Доста подготовка явно сте хвърлили — само за една шега — отбеляза саркастично Амброуз.

Колинс сви рамене.

— Това не ме интересуваше. Той беше този, който настояваше, че ще успее да изпълни номера. Той трябваше да се постарае за необходимото — Колинс вдигна палец в знак на одобрение. — Добре се справи копелето.

— Не ти вярвам.

Колинс отново сви рамене.

— Вярвай на когото искаш. Пет пари не давам.

— Ясно ти е, че с престоя ти в терапевтичното крило е свършено, нали? Връщаш се в категория А. Никакви привилегии. Никакви пухени завивки и отделна тоалетна. Никакви сесии по групова терапия, на които да можеш да разправяш сълзливи врели-некипели. Няма да има дни извън затвора, когато никой да не очаква от теб да си даваш много зор. Не и преди да остарееш. Освен ако не разполагаш с някаква информация, която може да облекчи положението ти.

Колинс изкриви присмехулно уста.

— Разполагам с нещо по-добро от информация. Имам рак, шишко. Ще ме преместят в болничното крило. Ще ме пуснат да си умра у дома, както пуснаха атентатора от Локърби. Нищо, с което би могъл да ме заплашиш, не може да се сравни с това. Така че можеш да се разкараш.

И не греши, мислеше си Амброуз, докато избутваше стола си назад, ставаше и отиваше към вратата. Когато тя се отвори, за да може той да излезе, Амброуз се обърна с усмивка към Колинс.

— Надявам се ракът да се отнесе така милостиво с теб, както Ванс се бе отнесъл с жертвите си.

Колинс се ухили.

— Нищо не знаеш, ченге. Джако ми е казал, че има планове, в сравнение с които миналото ще изглежда като детско филмче.