Разплата

7.

Маркираната полицейска кола зави бавно съгласно инструкциите на Карол.

— Третата къща отляво — каза тя. Гласът й прозвуча като уморена въздишка. Беше оставила Пола на местопрестъплението, след като се убеди, че всичко ще бъде извършено съгласно изискванията на отдела за разследване на особено тежки престъпления. Карол нямаше проблем с прехвърлянето на отговорност, не и с екип от специално подбирани професионалисти като нейния. Запита се дали ще може да разчита на подобен лукс в Уест Мърсия.

— Госпожо? — обади се предпазливо шофьорът, флегматичен двайсет и няколко годишен полицай от службата за контрол на движението.

Карол си наложи да се съсредоточи.

— Да? Какво има?

— Пред третата къща отляво има паркирана кола, в която седи някакъв човек. Като че ли е облегнал глава на волана — отвърна шофьорът. — Искате ли да кажа да проверят номера в нашата база данни?

Когато се изравниха с колата, Карол погледна през прозореца. Изненада се, но не беше чак шокирана, когато видя Тони, облегнал се напред на волана, както бе казал шофьорът.

— Няма нужда да обременяваме компютрите — каза тя. — Знам кой е.

— Има ли нужда да си поговоря с него?

Карол се усмихна.

— Благодаря, не е необходимо. Напълно безвреден е.

Това не отговаряше изцяло на истината, но в по-тесния смисъл на думата, доколкото това засягаше полицая, беше прилично близо до нея.

— Вие решавате — каза той, зави пред колата на Тони и спря. — Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ. Няма нужда да чакате, ще се справя.

Карол излезе от колата и се върна назад до колата на Тони. Изчака полицейската кола да се отдалечи, после отвори вратата от другата страна и влезе в колата. Изщракването при затварянето на вратата накара Тони да трепне и да изохка, като че ли някой го беше ударил.

— Какво, да му се не види… — започна той. Гласът му прозвуча уплашено и объркано. Завъртя глава наляво–надясно, опитвайки да се ориентира. — Карол? Какво…

Тя го потупа по ръката.

— Намираш се пред къщата си в Брадфийлд. Беше заспал. Прибрах се от работа и те видях. Предположих, че си нямал намерение да прекараш цялата нощ, дълбоко заспал в колата.

Той потри лице с ръце, сякаш се миеше, а после се обърна към нея и я погледна удивено, с широко отворени очи.

— Слушах едно предаване. Великолепната доктор Гуен Ашхед от затвора за психичноболни престъпници „Броудмур“ коментираше начините, по които да се справяме с катастрофалното състояние на нашите пациенти. Когато стигнах дотук, записът още не беше свършил и аз реших да го изслушам докрай. Не мога да повярвам, че съм заспал, тя говореше по-разумно от всички, които съм слушал напоследък — той се прозя и се поразтърси. — Колко е часът?

— Минава три.

— Божичко! А аз пристигнах малко след полунощ — той потръпна. — Наистина съм премръзнал.

— Нищо чудно — Карол отвори вратата. — За теб не знам, но аз се прибирам.

Тони излезе припряно от своята врата и застана до нея пред дворната порта.

— А защо се прибираш у дома след три? Искаш ли да пийнеш нещо? Вече се разбудих напълно.

Карол си каза, че понякога той се държи като малко дете. Изведнъж бе обзет от неудържимо любопитство.

— Ще дойда за едно питие преди лягане — каза тя и тръгна след него към централния вход, а не към страничния, водещ към самостоятелния й апартамент на приземния етаж.

Вътре къщата излъчваше хлад, както става с помещенията, останали пусти за повече от няколко часа.

— Включи печката в моя кабинет, тя загрява по-бързо от онази в дневната — каза Тони, упътвайки се към кухнята. — Вино или водка?

Познаваше я достатъчно добре, за да си дава труд да предлага нещо друго.

— Водка — подвикна тя и приклекна, за да се пребори със запалването на газовата печка. Не помнеше колко пъти вече му беше предлагала да я занесе на ремонт, за да не се налага да полагат такива усилия всеки път, когато я палят. Сега вече това нямаше значение. Само след две седмици продажбата на тази къща и на апартамента й в нея щеше да бъде факт, и той щеше да си има проблеми за пренебрегване, свързани с цяла нова къща. Но новите проблеми нямаше да имат възможността да се превърнат в постоянни, вбесяващи дразнители. Защото тя щеше да живее в същата къща, а Карол не търпеше подобни дразнещи гадории.

Печката най-сетне се запали, точно когато Тони се върна с бутилка руска водка, бутилка калвадос и две чаши, които изглеждаха така, сякаш ги беше получил като подарък в някоя бензиностанция през осемдесетте години на миналия век.

— Вече опаковах хубавите чаши — поясни той.

— И двете ли?

Карол посегна към бутилката и трепна, когато докосна леденото стъкло. Очевидно я беше извадил от фризера. Течността потече бавно, като сгъстена, когато тя започна да я налива.

— Е, защо се прибираш у дома след три? Не изглеждаш така, като че ли си идваш от купон.

— Рийки, началникът на Северния участък иска от мен да напусна сегашната си работа, озарена от слава — заяви тя сухо.

— Риск за бюджета, а? — заяви Тони цинично, вдигайки чашата за наздравица. — Човек би си казал, че се прехвърля към някаква напълно различна инстанция, не в друг отдел на същата организация. Удивително е, като си помислиш колко много случаи бяха определени като влизащи в компетенцията на отдела за разследване на особено тежки престъпления, откакто началникът изпадна в пристъп на спестовност.

— И още повече, когато се разбра, че напускам — въздъхна Карол. — Но този случай… в друго време, когато не се налагаха такива ограничения, ние така или иначе щяхме да направим всичко възможно, за да го измъкнем от Северния участък.

— Лоша работа, така ли?

Карол отпи една глътка водка и доля чашата си.

— От най-лошите. Тези, с които се занимаваш ти. Убиецът е приковал една проститутка на кръст. С главата надолу. После е прерязал гърлото й — тя си пое дълбоко дъх, после издиша бавно. — Хората от Северната регионална полиция смятат, че това не му е първо убийство. Предишните не са били съвсем същите, разбира се. Иначе досега щяхме да сме научили. Но наскоро са били убити други две проститутки. По различни начини. Едната била удушена, другата — удавена.

Тони се приведе напред в стола си, опрял лакти на коленете си. По очите му личеше, че сънят е отлетял много далеч.

— По-рано тази вечер ми се обади Пени Бърджес. Струва ми се, че беше по същия повод.

— Така ли? И какво каза?

— Не знам точно, не й обърнах внимание. Но като че ли беше убедена, че аз участвам в работата по някакъв случай. Че се работи по серийни убийства.

— Може и да е права. От вътрешната страна на китката и на трите жертви е написана една дума, вероятно татуирана „МОЯ“.

— И не са направили връзка между първите две? — попита невярващо Тони.

— Ако трябва да бъдем честни, едва вчера са имали възможността да направят връзката. Тялото на онази, която е била удавена, съвсем не е било в добро състояние. Било е предадено на Гриша съвсем наскоро и е трябвало да мине известно време, за да бъдат сигурни за какво точно става дума — Карол сви рамене и прокара пръсти през разчорлената си руса коса. — Трудно е било да се прецени за какво убийство става дума в първия случай. По тялото на убитата е имало и други татуировки, по ръцете също. Нямали са основание да предполагат, че думата „МОЯ“ има някакво по-специално значение от „БЕКЪМ“ например.

— А тази, последната? И на нейната китка ли пише „МОЯ“? Интересно.

— Поне така изглежда. Има много кръв, а също и оток, тъй като той я е приковал към кръста през китките… — Карол потръпна. — Но тук има нещо със сигурност. Затова Рийки ми се обади и ни прехвърли случая. Те ще се заемат с обичайните първоначални обиколки.

— Но така или иначе ще се пише на вашия бюджет. Ще се създаде впечатлението, че ти разхищаваш средства, а не Рийки. Жените, жертвите — те в северните квартали ли са живели? Или са работили на някакво място като Темпъл Фийлдс и само са били убити встрани от центъра?

— И двете са живели там. Работели са на дребно, по улиците, не на закрито.

— Млади? Или по-възрастни?

— Млади. И двете са били на наркотици — в което няма нищо чудно. И, разбира се, поради начина, по който са си изкарвали хляба, няма как да преценим дали са били насилени — тя вдигна ръка. — Знам, знам. Най-вероятно някъде ще има сексуален елемент.

— Невинаги е в обичайния смисъл на думата — Тони подуши чашата си и направи гримаса. — Винаги е по-вкусно на мястото, където го купуваш, нали? Ароматът на това нещо ми се стори прекрасен в Бретан. А сега ми мирише като онова, с което пълнят запалките — той отпи предпазливо. — Вкусът му е по-приятен от миризмата. Е, възнамеряваш ли да ползваш услугите на профайлър?

— Такова решение се налага от само себе си. Но Блейк няма да пожелае да ти плати хонорар, а аз нямам никакво намерение да работя с недодяланите продукти на националната полицейска академия — тя извърна очи към тавана. — Помниш ли онзи идиот, който ни изпратиха, когато работехме по убийствата „РигМароул“? Отличаваше се с емоционалната интелигентност на тухлена стена. Обещах на хората си никога вече да не се съгласявам на нещо такова. По-добре без профайлър, отколкото да се излагаме на опасността началникът да ни натресе подобен дръвник.

— А аз не ти ли харесвам? — попита Тони. Повдигнатите му вежди намекваха лекичко за двусмислието във фразата, но на Карол тези номера не й минаваха.

— Този вариант би бил разумен, ако действително искаме бързи резултати — тя посегна към бутилката и напълни отново чашата си. — Но няма начин да ми позволят да похарча толкова пари.

— Ами ако не ти струва нищо?

Карол се намръщи.

— Казвала съм ти го и преди. Отказвам да се възползвам от личните ни отношения…

— Каквито и да са те…

— Каквито и да са те. Ти си професионалист. Когато ползваме експерти, които не са на служба в полицията, е редно да им плащаме за услугите.

— „Работникът заслужава своята заплата“3 — цитира той, смекчавайки мрачния си тон с крива усмивка. — Обсъждали сме го и преди, и явно никой от нас няма да отстъпи. Аз казвам едно, ти разбираш друго — той махна с ръка, сякаш пропъждаше насекомо. — Струва ми се, че има начин да уредим нещата така, че аз да си получа хонорара и ти да се възползваш от експертните ми способности.

Карол пак се намръщи.

— И как си представяш тази работа?

Тони потупа носа си отстрани в стария жест, подсказващ, че пази нещо в тайна.

— Трябва да си поговоря с един човек в Министерството на вътрешните работи.

— Тони, може би си пропуснал да забележиш, но правителството се смени. Пари няма. Няма дори за абсолютно необходими неща, камо ли пък за луксозни артикули като например психолози профайлъри.

Карол въздъхна раздразнено.

— Знам, че според теб живея на друга планета, Карол, но това вече ми е известно — той направи тъжна клоунска гримаса, подчертаваща бръчките, които професията бе вдълбала в лицето му. — Но моят човек в министерството е над дребните политически ежби. И струва ми се, мога да кажа, че ми е длъжник — Тони помълча за миг и отклони поглед към левия ъгъл на тавана. — Да, така е — поизмести се, сядайки така, че да гледа Карол право в лицето. — Преди доста години ние положихме началото на нещо в този град. Рийки е прав. Трябва да си тръгнеш, озарена от слава. И аз трябва да вървя редом с теб, както беше първият път.