Разплата

38.

Пола седеше приведена над чашата с кафе от болничния автомат, треперейки от шока. Кевин седеше на пода в ъгъла на чакалнята за близки на болните, обвил коленете си с ръце, и се взираше упорито в грубата тъкан на мокета.

— Не мога да престана да мисля, че аз щях да бъда на нейно място — произнесе Пола, докато зъбите й тракаха.

— Не, Карол е трябвало да бъде на нейно място — каза Кевин с тих и суров глас. — Предвидил го е за нея. Котката е нейна, апартаментът е неин. Джако Ванс отново нанася удар. Господи!

— Знам, че е било предвидено за Карол. Но аз трябваше да поема удара вместо нея, не Крис.

— Как мислиш, дали от това на Карол щеше да й олекне? — попита Кевин. — Тя държи еднакво и на нея, и на теб. Обича всички нас. Също както и ние я обичаме. Единственият човек, който носи вина за случилото се, е Ванс.

— Няма да казваме на Карол, нали?

— Не бихме могли да пазим подобно нещо в тайна от нея. Няма как да не научи. Ще има материали във всички медии.

— Блейк каза, че засега ще го представят като нещастен случай. Няма да се споменава Ванс. На Карол й без това й е достатъчно трудно да се справя с мисълта за онова, което стана с Майкъл и Луси. По-добре да научи по-късно за това…

Кевин явно се колебаеше.

— Не знам…

— Виж, хайде да кажем на Тони. Той я познава по-добре от всеки друг. Ще може да прецени дали да й кажем или не. Съгласен ли си?

— Добре — прие Кевин.

Двамата отново се отпуснаха на местата си, всеки от тях потънал в собствените си мъчителни мисли. След малко Кевин каза:

— А къде каза, че е Шинийд?

— В Брюксел. Ще вземе първия полет, за който намери билет. Но може да не успее да дойде преди утре сутринта. Прибери се у дома, Кевин. Нека поне един от нас се наспи.

Преди Пола да довърши думите си, вратата се отвори и вътре влезе висок мъж в хирургическо облекло. Кожата на лицето му беше жълтеникавокафява, а очите му сякаш бяха виждали повече дори от онова, което бяха виждали двете ченгета.

— Вие ли сте близките на Кристин Дивайн? — попита той подозрително.

— В известен смисъл — Кевин се изправи на крака, за да застане лице в лице с лекаря. — Ние сме от полицията, работим в един и същи елитен отряд с нея. Толкова сме близки, че се чувстваме като нейни роднини.

— Нямам право да разговарям с никой друг освен с най-близките й роднини.

— Партньорката й трябва да пристигне от Брюксел. Ние сме тук на нейно място — каза потиснато Пола. — Моля ви, кажете ни как е Крис.

— Положението й е много сериозно — отвърна лекарят. — В лицето й е била плисната сярна киселина. Киселината разяжда, така че голяма част от повърхността на лицето й е изгорена. Изгарянията от киселина са по-тежки от изгарянията от огън, защото киселината причинява по-високо ниво на дехидратация. Лицето на вашата приятелка е в много лошо състояние. Тя ще остане трайно обезобразена. А освен това е изгубила зрението на двете си очи.

Пола извика и притисна ръка към устата си. Кевин се пресегна и стисна здраво рамото й.

— Нито едно от тези неща не крие опасност за живота — продължи лекарят. — Но освен това тя е вдишала и преглътнала капчици киселина, а това вече дава повод за по-сериозни опасения. Съществува опасност от задържане на течност в белите дробове. Ще я наблюдаваме много внимателно през следващите дни и часове. Засега сме я поставили в изкуствено предизвикана кома. Това дава възможност на организма да започне да се възстановява. А и я спасява от необходимостта да понася болките.

— Колко дълго ще бъде в това състояние? — попита Пола.

— Трудно е да се каже. Поне няколко дни. А може и по-дълго — той въздъхна. — Не мога да ви кажа нищо повече. Най-добре ще е да се приберете и да си починете. Няма изгледи скоро да настъпи някаква промяна.

Той се обърна, за да си върви, но после погледна към тях през рамо.

— Вашата приятелка ще трябва да измине дълъг и труден път, докато успее да стигне до някакво подобие на нормален живот. Тогава ще има много по-голяма нужда от вас, отколкото сега.

Вратата се затвори зад него.

— Да му се не види — каза Кевин. — Гледала ли си документалния филм за Кейти Пайпър, манекенката, която заляха със сярна киселина?

— Не.

— Не ти препоръчвам да го гледаш в близкото бъдеще.

Гласът му изневери и изведнъж риданията му изпълниха стаята. Пола го прегърна и двамата, застанали в мрачната малка стая, заплакаха за всичко, което бе загубено.

Това не беше първият случай, когато на Карол й се налагаше да съобщи за смъртта на нечий син или дъщеря. Но несъмнено беше най-мъчителният. Имаше нещо страшно нередно в това, че тя трябваше да е приносителят на такава ужасна мъка в дома на собствените си родители. И все пак така щеше да е по-добре, отколкото да остави някой непознат да изпълни тази роля, макар да съзнаваше, че майка й никога вече няма да може да й отвори вратата, без да си спомни този страшен миг.

Когато чу думите „Майкъл е мъртъв“, майка й се отпусна в ръцете й. Силите напуснаха тялото на Джейн Джордан; цялата й останала сила изтичаше с ужасния вой, който се изтръгна от устата й. Бащата на Карол дотича от кухнята и застана безпомощно край тях, без да може да разбере какво се случва.

— Майкъл е мъртъв — повтори Карол. Питаше се дали ще може някога да произнесе тези думи, без да изпита физическата болка, стегнала гърдите й. Дейвид Джордан залитна, хващайки се за една крехка масичка, която се заклати под ръката му. Майка й продължаваше да издава този адски звук.

Карол се опита да се премести от прага, но й беше трудно. За нейно учудване Алис Флауърс успя да се промуши с лекота покрай тях независимо от едрото си тяло и остави Джейн да се облегне на нея, за да може Карол да влезе и да затвори вратата. Двете въведоха Джейн в дневната, като отчасти я влачеха, отчасти я носеха, и я оставиха да седна на дивана.

Дейвид вървеше зад тях, слисан и объркан.

— Не разбирам — каза той. — Как е възможно Майкъл да е мъртъв? Тази сутрин получих мейл от него. Трябва да има някаква грешка, Карол.

— Татко, няма грешка.

Тя остави Алис да държи майка й в прегръдките си на дивана и отиде при баща си. Прегърна го, но той остана неподвижен, като вдървен, както обикновено реагираше на всякакви емоционални изблици на жените в семейството. Дейвид беше чудесен баща, когато се забавляваха заедно или когато някой закъсаше с домашното по математика. Но децата никога не се обръщаха към него, когато изпитваха някакво душевно вълнение. И все пак тя продължаваше да го прегръща, осъзнавайки смътно колко беше отслабнал, че се беше превърнал в бледо подобие на някогашната си личност. „Как е възможно това да се е случило, без да съм забелязала?“ Измина време, което й се стори безкрайно. Най-сетне Карол се откъсна от баща си.

— Трябва да пийна нещо каза тя. — Всички трябва да пийнем.

Тя отиде в кухнята и се върна с бутилка уиски и три чаши. Наля по една солидна доза във всяка от трите чаши, после пресуши едната на една глътка. Наля си още веднъж и подаде една от другите чаши на баща си, който стоеше и се взираше в чашата така, сякаш виждаше питие за първи път в живота си.

Джейн се беше изтощила и сега седеше, облегната на Алис, с измъчено, предизвикващо жалост изражение на лицето. Протегна ръка, взе уискито и го изпи на един дъх, също като Карол.

— Какво е станало? С колата ли е катастрофирал? — попита тя с разбит, пресекващ глас. — Тази глупава спортна кола на Луси! Знаех си, че е опасна.

Карол седна до уискито.

— Не е било злополука, мамо. Майкъл е бил убит. И Луси е убита.

В края на изречението гласът й се извиси и тя почувства как плачът се надига в гърлото й. Беше се опитвала да се владее цял ден и сега всеки момент щеше да рухне. Вероятно това се дължеше и на близостта на родителите й. Макар тя да бе тази, която поемаше в случая ролята на възрастния, нямаше как да не влезе неволно в своята роля в семейната емоционална йерархия.

Джейн поклати глава.

— Не е възможно, скъпа. Майкъл нямаше нито един враг на този свят. Трябва да си объркала нещо.

— Знам, че ви е трудно да повярвате, но Карол е права — спокойният, но твърд тон на Алис Флауърс показа отново, че с основание й възлагат контакта с близките на загинали.

— Какво е станало? — попита рязко Дейвид и се отпусна на най-близкия стол. Опита се да отпие от уискито, но зъбите му само тракаха по чашата и той отново я отпусна надолу. — Крадец ли е бил? Някой, който се е опитвал да ги обере?

Алис Флауърс отново пое инициативата.

— Да, някой е нахлул в къщата. Може да е бил престъпник, избягал от затвора.

Джейн се поизправи на мястото си и попита намръщено:

— Онзи, за когото говореха по телевизията? Онзи ужасен човек, Ванс? Той ли е?

— Възможно е — отвърна Алис. — Колегите все още проучват местопрестъплението. Още е прекалено рано. Разбира се, ние ще ви държим в течение.

— Ванс? — Джейн погледна обвинително Карол. — Ти арестува този човек. Ти го изпрати в затвора. Това не е просто някакво случайно нападение, нали? Станало е заради теб и заради твоята работа.

„Започва се“. Карол притисна ръка към лицето си, забила здраво пръсти в бузата си.

— Възможно е — простена тя. — Може да е търсил мен.

„А може и да е искал да изтръгне сърцето ми и да го изпече“. Джейн я изгледа с ненавист. Карол я разбираше. Тя самата би постъпила по този начин, ако бе възможно да изпадне в такова положение.

— Карол няма вина, госпожо Джордан — каза Алис. — Вината е изцяло на човека, който е посегнал на сина ви и на неговата приятелка.

— Тя е права, Джейн — каза Дейвид с тих и безцветен глас.

— Повярвай ми, мамо, бих направила всичко, ако можех да предотвратя това. Бих приела да убият мен вместо Майкъл. Знаеш, че е така — сега вече Карол не бе в състояние да възпира сълзите си. Те бликаха от очите й, стичаха се по лицето й и капеха от брадичката й.

— Но загина той — Джейн скръсти ръце на гърдите си и започна да се клати напред-назад. — Хубавото ми момче. Моят Майкъл. Хубавото ми, хубавото ми момче.

И така продължи всичко. Скръб, обвинения, сълзи и уиски се редяха до безконечност цяла вечер. Най-сетне Карол се беше замъкнала до леглото си към три часа сутринта, толкова изтощена, че едва намери сили да се съблече. Алис Флауърс бе обещала да остане до сутринта, когато щеше да бъде сменена от друг колега. Разбираше опасенията на Карол, че Ванс може да не се ограничи само с брат й.

Карол лежеше като вдървена под завивките на леглото, в което бе спала само пет-шест пъти. Страхуваше се да затвори очи, боеше се от картините, които щеше да й представи съзнанието й в мига, когато свалеше гарда. В крайна сметка изтощението си каза думата и тя потъна в сън за броени секунди.

Събуди се малко след осем с тъпа болка в главата. Тишината в къщата незабавно породи у нея панически страх. Полежа няколко минути, опитвайки се да се съвземе достатъчно, за да се изправи срещу предизвикателствата на деня, после се изправи с усилие. Седна на ръба на леглото, отпуснала глава в ръце, питайки се как, за Бога, щеше да съумее да продължи да върши работата си, да живее, да се вижда с родителите си. Алис Флауърс грешеше. Нейна беше вината за смъртта на Майкъл. Несъмнено тя беше тази, която носеше отговорност за случилото се. Причината беше съвсем проста. Не бе съумяла да го защити.

Съзнавайки това, не мислеше, че би могла да остане още дълго под покрива на родителите си. Навлече вчерашните дрехи и слезе на долния етаж. Родителите й бяха в дневната с Алис. Като че ли не бяха помръдвали оттам.

— Трябва да си вървя — каза Карол.

Джейн едва повдигна глава и каза безжизнено:

— Ти знаеш най-добре. Както обикновено.

— Не можеш ли да останеш тук? — попита Дейвид. — Редно е да бъдеш тук, с нас. Не трябва да оставаш сред чужди хора, когато си сполетяна от скръб. Ние с майка ти имаме нужда от теб.

— Ще се върна — каза Карол. — Но не мога да стоя на едно място, докато човека, убил Майкъл, е на свобода. За това ме бива — да откривам убийци. Не мога просто да седя тук, ще полудея — отиде до майка си и я прегърна несръчно. Тя миришеше на уиски и застояла пот като непознат човек. — Обичам те, мамо.

Джейн въздъхна.

— И аз те обичам. Карол.

Думите като че ли се откъснаха с усилие от устните й.

Карол се отдръпна от нея и приклекна до стола на баща си.

— Грижи се за мама — каза тя. Той я потупа по рамото и кимна. — Обичам те, татко.

После се изправи и кимна на Алис.

Застанала на прага, тя изправи рамене и се опита да влезе в обичайната си роля Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция. Постигна го с голямо усилие.

— Не ги оставяйте без наблюдение — каза тя. — Ванс е на свобода и си е поставил за цел да си отмъсти на всички, които помогнаха да бъде заловен. Не съм убедена, че е приключил с мен. Затова те имат нужда не само от утеха, но и от защита. Разбрахте ли ме?

Алис кимна със сериозно изражение.

— Обещавам ви да се грижим добре за тях. Мога ли да попитам къде ще бъдете вие?

— Отивам в Устър. Оттам се координира търсенето на Ванс. Налага се да бъда там.

„И Бог да е на помощ на Тони Хил, ако се изпречи на пътя ми.“