Разплата

15.

Имаше нещо отчайващо тъжно в апартамента, който Ники Рийд бе делил със Сузи Блак. Излинелите мебели очевидно бяха събирани от най-евтините магазини за стоки на втора ръка. Пейзажните фотографии по стените като че ли бяха изрязвани от списания и пъхани в евтини рамки от ИКЕА. Килимът беше протрит, цветовете му бяха потънали в мъглите на времето. Но тук беше и по-чисто, и по-подредено от онова, което си бе представяла Пола. Помещението като че ли бе обзаведено от деца, които са си представяли, че обзавеждат собствен дом.

Ники улови зоркия поглед, с който тя обхождаше обстановката, и каза:

— Ние не сме отрепки, разбирате ли. Опитваме се да водим приличен живот. Опитвахме се — той посочи една купа, пълна с портокали, ябълки и банани на една масичка край стената. — Плодове, такива работи. Ядяхме истинска храна. И си плащаме наема — той прехвърли единия си слаб, облечен в деним крак, над другия, и сключи ръце на коляното си. Превзетият му, женствен маниер подкопа опита му да се държи достойно и накара Пола да изпита още по-дълбоко съчувствие към него.

— Съжалявам за Сузи — каза тя. — Онова, което й е било причинено, е непростимо.

— Ако вашите хора се бяха вслушали, когато отидох да обявя, че е изчезнала… ако бяхте приели сериозно думите ми… — недоизказаното обвинение увисна във въздуха.

Пола въздъхна. После заговори кротко.

— Разбирам защо си толкова гневен, Ники. Но дори да бяхме вдигнали всички колеги под тревога, когато ти си съобщил за изчезването на Сузи, пак щяхме да закъснеем. Съжалявам, но такава е истината — била е мъртва още преди дори ти да разбереш, че е изчезнала. Знам, че те измъчва чувство за вина, Ники, но няма нищо по-различно, което да си можел да сториш и което би могло да промени крайния изход.

Ники подсмръкна шумно, в очите му проблеснаха сълзи. Пола не можеше да прецени дали това е действието на кокаина или истинска проява на скръб; що се отнася до Кевин, ако се съдеше по езика на тялото му, той вече беше решил за себе си.

— Тя беше страхотна… Сузи — каза Ники с треперлив глас. — Познавах я от години. Учехме в едно и също училище. Често бягахме заедно и ходехме в игралните зали, за да играем на видеоигри, играехме и на бинго с пенсионерите.

— Значи и двамата сте имали проблеми в училище?

Той се позасмя презрително.

— В училище. У дома. С другите деца. Двамата със Сузи успявахме да се накиснем до ушите във всички неприятности, за които можете да се сетите. Тя е единственият човек от някогашния ми живот, с когото все още поддържам връзка. Всички останали ме прекараха, а после се разкараха. Но не и Сузи. Грижехме се един за друг.

Пола прецени, че той вече се е поотпуснал достатъчно, за да му зададе по-сериозен въпрос.

— И двамата работехте по улиците, нали?

Ники кимна.

— Проституирахме — той погледна към напукания таван, примигвайки, за да пропъди сълзите от големите си сини очи, които се открояваха на слабото му, кокалесто лице с тънки устни, разкриващи нащърбени зъби. — Нямаше какво друго да правим. Сузи се опита да поработи в магазина на ъгъла, но парите бяха мизерни — той сви леко рамене. — Не разбирам как се оправят хората.

— Повечето хора не хвърлят луди пари за наркотици — каза Кевин, но тонът му не беше груб.

Ники избърса една сълза с върха на пръста си.

— Съдете ме тогава, да му се не види.

— Сузи е била на хероин, нали? — намеси се Пола, опитвайки се да възстанови хода на разговора.

Ники кимна и зачопли кожата около нокътя на палеца си.

— От години е така — той хвърли бърз поглед към Пола.

— Ама не беше отвъртяла, разбирате ли. Караше я кротко и редовно. Успяваше да се справи. Хероинът й помагаше да се справи. Без хероин… — той въздъхна. — Вижте, разбирам, че според вас сме пълни боклуци, но ние се справяхме добре — посегна към цигарите си и запали една. После се сети да предложи и на Пола, която събра сили да откаже.

— Разбирам — отвърна тя. — Разбирам какви усилия сте полагали. Не съм тук, за да ви създавам проблеми заради всички тези неща. Имам само нужда да разбера дали Сузи е умряла заради нещо в живота си, или просто защото се е оказала на неподходящото място в неподходящото време.

Ники поизправи гръб, изпъна кръстосаните си досега крака и стисна с ръце седалката на стола.

— В живота на Сузи нямаше никой, който би пожелал да й стори зло. Знам, вие си мислите, че преувеличавам, защото тя е мъртва, но не е така. Вижте, тя беше проститутка и наркоманка, но не беше лош човек. Никога не е имала сводник. Просто си имаше дилър, от когото се снабдяваше и който се грижеше за нея.

— И кой беше този дилър?

Той поклати глава.

— Няма да споменавам имена. Това би било глупаво, а аз не съм глупав, каквото и да си мислите вие. Разберете, тя беше добър клиент. Освен това му водеше и нови клиенти, така че той внимаваше никой да не й създава проблеми. Никой не се опитваше да се набута на нейна територия. Всички знаеха какво е положението. Когато онези шибани източноевропейски курви се появиха на онази строителна площадка, бяха решили, че когато времето е лошо, могат да работят и във „Летеца“ — Ники се ухили. — Но това не продължи дълго. Тези мръсници, руснаците, се имат за много печени, ама не са печени като момчетата от Брадфийлд.

— Откога работеше Сузи в „Летеца“? — попита Кевин. Знаеше, че Пола не обича да прекъсват процеса на работата й, но пък мразеше да се чувства излишен.

Ники се почеса по главата и отново кръстоса крака. Пола си каза, че би искала да има способността на Тони Хил да разчита езика на тялото. Наскоро беше посещавала курс за специалисти по разпитите, и макар в рамките на този курс да бе отделено време и за тази тема, тя все още имаше чувство, че засега се движи само по повърхността й.

— Не помня отвърна той. — Струва ми се, че е била все там, разбирате ли?

— Имаше ли постоянни клиенти? — попита Пола. — Или бяха просто случайни хора от екипажите на самолетите?

— И едното, и другото — той вдъхна дълбоко дима, после го издиша през ноздрите си. — Някои от редовните й клиенти бяха от определени екипажи, които редовно летяха по тази линия. Например, ако беше вторник, значи щяха да дойдат тези от Дубай. Имаше няколко араби сред постоянните си клиенти, от екипажите на полетите към Залива и обратно. А имаше и местни хора, които работеха на терминала за товарните самолети — той въздъхна. — Не знам имената им, нищо от този род. Никога не съм обръщал внимание. Знаете ли, не проявявах интерес към нейните клиенти.

— А тя имаше ли някакво място, на което да ги води? Хотелска стая, стая в някой апартамент, нещо подобно?

„Била е удавена във вана“, каза си Пола.

Ники се изкиска леко.

— Шегувате ли се? Тя си беше обикновена уличница. Никога не е работила в публичен дом или масажен салон. Работеше си по улиците. Водеше ги да се чукат зад „Летеца“. Или в колата на клиента, ако той имаше такава — той се разсмя отново — ужасен, задавен звук. — Нашият живот няма нищо общо с „Хубава жена“.

— Ами местата, където са отсядали тези хора? Ако не са били оттук, сигурно са имали стаи в хотели. Ходеше ли с тях там?

Ники завъртя отрицателно глава.

— Нали ви казах, Сузи си работеше на улицата. Нито един рецепционист не би я пуснал да мине покрай него, ако е в съзнание. Защо ме питате за това?

— Защото според нас тя не е била убита на мястото, където са я намерили — каза Пола.

— Казват, че е била удавена. А са я намерили в канала. Защо решихте, че не е била убита там?

— Водата, която е била намерена в дробовете й, не е същата — отвърна Пола. — Не е вода от канала. Където й да се е удавила, не е било в канал — тя почака, докато той обмисли току-що чутото. — Имаш ли някаква представа къде може да е станало?

— Нямам никаква шибана идея.

— Споменавала ли е някога, че се чувства в опасност?

— Единственият път, когато изобщо е имала някаква неприятност, беше онзи случай с източноевропейците. И както казах, там въпросът се уреди. Пък и то се случи преди месеци. Ако ставаше дума за реакция на станалото, тя трябваше да го е отнесла преди доста време. Струва ми се, че причината не е лична без значение кой я е убил. Всеки би могъл да я забърше от улицата. Щом „Летеца“ затвореше, тя продължаваше работа на улицата. И не е имало никой, който да я пази. На улицата тя беше съвсем сама. Не беше като в Темпъл Фийлдс, където работя аз. Там работим в екип. Все някой следи, за да се знае с кого съм тръгнал. И аз правя същото за останалите — той поклати глава. — Казвах й, че трябва да намери някой, с когото да работи. Но тя казваше, че и без това нямало достатъчно работа. Не я обвинявам. Права беше. Проклетата рецесия.

— Какво? Да не би хората да се ограничават и в тези плащания? — Лекият сарказъм в тона на Кевин беше съвсем ясно доловим за Пола.

— Не, полицайче — отвърна гневно Ники. — Просто на улицата са наизлезли повече хора, които се предлагат. Ние двамата със Сузи го забелязахме. Има много нови лица.

Пола си каза, че това е интересно. Не можеше да прецени точно защо й се струва така, но при разследване на убийство не бе редно да се пренебрегва каквото и да било, което излизаше от рамките на обичайното.

— А имала ли е тя неприятности с новите?

Ники загаси с ожесточение цигарата си в пепелника от африканска керамика, после вдигна капачето и внимателно пусна вътре угарката. Пола си каза наум, че не е забелязала тук пълни с угарки чинийки, ползвани за пепелници.

— Имаше разправии в Темпъл Фийлдс — каза той накрая. — Но не и там, на майната си, в Бракли Фийлд — той взе пакета с цигари и почука с него по страничната облегалка на стола. — Кога ще ми позволят да взема тялото й?

Въпросът дойде съвсем изненадващо.

— Ти ли си най-близкият й роднина? — попита Пола, колкото да печели време.

— Аз съм единственият й близък човек. Майка й почина. Не е виждала нито баща си, нито двамата си братя, откакто е била деветгодишна. Израснала е в дом за сираци, също като мен. Ние двамата се грижехме един за друг. Трябва да бъде погребана, както му е редът, а няма никой друг, който би направил това за нея. Е, къде да отида, за да уредя това?

— Трябва да отидеш в офиса на коронера6 — отвърна Пола. Не й беше приятно да избягва въпроса, на който не можеше да даде ясен отговор. — Но те няма да освободят веднага тялото. Тъй като тя е жертва на убийство, ще се наложи да я задържат още известно време.

— Защо? Знам, че се налага аутопсия. Искам да кажа, и аз гледам телевизия, нали така? Това разбирам. Но сега, когато вече са направили аутопсията, защо да не мога да я взема?

— Не е толкова просто — намеси се Кевин. — Ако арестуваме някого…

— Ако? Казахте „ако“, а не „когато“? — Ники скочи на крака и започна да крачи напред–назад из стаята, палейки цигара, докато ходеше. — Може би тя е без значение, затова за нейния случай не се предвижда „когато“?

Пола почувства нарастването на напрежението у седналия до нея Кевин.

— Ето как стават тези неща. Когато арестуваме някого, той има правото да поиска втора аутопсия — за в случай че нашият патоанатом е объркал нещо. Това е изключително важно, когато има някакво съмнение около причината за смъртта. Или, както е в този случай, спорен въпрос във връзка с тялото от компетенцията на съдебната медицина.

— Майната му — Ники почти изплю думите. — При темповете, с които работите, всички може да измрем, преди да арестувате някого — той спря и облегна глава на стената. Силуетът му напомняше на алегорично изображение на Отчаянието. — А какво ще стане, ако този боклук успее да се измъкне? Колко време ще мине, преди да решите да ми я върнете?

Той започваше да се гневи. Пола прецени, че днес нямаше да научат нищо повече от Ники.

— Попитай в офиса на коронера, Ники — каза тя спокойно, но не и снизходително. — Там ще могат да отговорят на въпросите ти — тя се изправи, прекоси стаята до мястото, където стоеше той, и докосна ръката му над лакътя. Почувства твърдата кост и потръпващите мускули под дългия ръкав на блузата му. — Съчувствам ти за загубата. Вярвай ми, приемам еднакво сериозно всяко убийство — тя му подаде визитната си картичка. — Ако си припомниш нещо, което може да ни бъде от полза, обади ми се. Тя му се усмихна едва-едва. — Дори ако просто искаш да си поговориш за нея, пак може да ми се обадиш.