Разплата

39.

Малкото пристанище беше забулено в утринна мъгла, ярко боядисаните каюти върху сребристата вода принадлежаха сякаш на лодки, видени насън. Редиците покриви на каюти се простираха докъдето поглед стигаше, тъмните им правоъгълници образуваха нещо подобно на обширно пространство разорана земя. Над слязлата ниско мъгла се издигаха червените тухлени фасади на сградите на старата порцеланова фабрика, почистени, със сменени покриви като част от общото обновяване на пристанищния квартал. Спасени от разрухата, те се бяха превърнали в нова обетована земя за средната класа: тук се предлагаха обширни апартаменти на последните етажи с изглед към пристанището. Навремето това бе изкуственото езеро Диглис, пресечна точка на много канали, оживено индустриално пристанище, една от ключовите точки, откъдето преминаваха много стоки и суровини, предназначени за един или друг край на Мидландс. Сега това бе пристанището Диглис, център за отдих и развлечение. Несъмнено така бе по-красиво. А край водата все още съществуваше и една традиционна кръчма, в която имаше място за „скитълс“22 и хората можеха да седят на чаша ейл и да се преструват, че си почиват след тежък работен ден.

Тони седеше на покрива на своята жилищна лодка с чаша чай в ръка. Никога досега не се беше чувствал толкова потиснат. Двама души бяха мъртви и още един — осакатен, защото той се бе провалил в единственото, което досега бе вярвал, че умее да прави. Беше изгубил единственото място, където някога се бе чувствал като в свой дом. През целия си живот се беше опитвал да открие място, на което да се чувства у дома. Карол Джордан бе половината от отговора на този негов проблем; по някакво чудо наследената от него къща се оказа втората половина.

А сега бе изгубил и двете. Карол си бе тръгнала, изпълнена със справедлив гняв, огънят бе заличил къщата от лицето на земята. Бяха останали само стени. Вътре бе имало толкова много неща, които бяха подхранвали огъня книги, дърво, картини, красиви килими — и сега всичко това се бе превърнало в пепел, под която тлееха въглени.

Никога не бе проявявал склонност към самосъжаление, и това вероятно беше добре, ако се вземеше предвид колко много неща в живота му можеха да породят съжаление. Но дори сега не скърбеше за себе си. Основното чувство, което изпитваше, беше гняв, който си съперничеше с отвращение от самия себе си. Разбира се, в крайна сметка вината беше на Ванс. Той беше убиецът, подпалвачът, той рушеше живота на хората. Но Тони трябваше да предвиди какво ще се случи. Неведнъж, а два пъти той се провали в опитите си да прецени какъв ще е следващият ход на Ванс. Нямаше смисъл да търси извинение, изтъквайки невероятния ужас на стореното от Ванс, да се скрие зад факта, че действията му надхвърляха обичайните представи за крайност. Тони бе обучен да проследява мислите на хора като Ванс, затова му се плащаше да разбере какво ги движи и да ги възпре да вършат онова, на което посвещаваха живота си.

За повечето хора професионалният неуспех не беше кой знае какъв проблем. Но когато той се провалеше, това означаваше, че някои хора ще се простят с живота. Чувстваше как му се гади в буквалния смисъл на думата при мисълта за Ванс, укриващ се някъде и подготвящ следващия внимателно обмислен ход от садистичния си план. Колкото повече продължаваше всичко това, толкова повече Тони се убеждаваше, че е бил прав поне в едно отношение — Ванс работеше по утвърден план, който е бил изготвен и подсигурен дълго преди той да осъществи бягството си.

Предната нощ, след като Амброуз успя да го откъсне от гледката на горящата къща, той го накара да седне и да изпие чаша сладък чай в задната част на една от линейките. Остана с него, докато пожарникарите успяха да угасят пламъците. Обгърна раменете му с ръка, когато гредите на покрива рухнаха със страшен грохот. Дори не мигна с око, когато Тони заяви, че Ванс е причинил пожара. И дори започна да си води бележки, когато Тони най-сетне се съвзе достатъчно, за да изкаже гласно мислите, които се въртяха в главата му, докато шофираше към Устър.

Когато се разделиха, минаваше полунощ. Амброуз се бе упътил към полицейския участък, за да обясни на хората си какво се бе случило и да задейства разследването на пожара. А Тони нямаше какво да прави. Останала му беше поне „Стийлър“, красивата, елегантно обзаведена речна лодка на Артър Блайт. Тя не съумяваше да породи у него такъв покой, какъвто бе пораждала изгорялата къща, но това все пак беше по-добре от нищо. А и беше успял да отнесе в Брадфийлд някои от снимките, които намери в къщата, така че все още разполагаше с някои видими образи на човека, чиито гени бе наследил. Тони се опитваше да намери някаква утеха в това, но не успяваше. Продължаваше да чувства вътрешна пустота, да се чувства като жертва на насилие.

А после получи съобщението на Пола и осъзна измеренията на провала си, на неспособността да си свърши работата както трябва. Ванс явно си бе поставил за цел да му отнеме всичко, което имаше някакво значение за него. Имаше два възможни начина да реагира на това. Можеше да се поддаде на болката и на чувството, което пораждаше у него загубата, да обърне гръб на всичко и да прекара остатъка от живота си, измъчван от съжаления, със съзнанието, че не е постигнал професионална реализация. А другият бе да вдигне глава към небесата, да изкрещи: „Майната ти!“ и да се заеме отново със задачата да възпира злодеянията на хора като Ванс. Тони си напомни, че бе изживял доста години, преди да срещне Карол, и доста повече, преди да почувства онази къща като част от себе си. Бе съумял да живее някак с тази пустота. Можеше отново да започне да живее така.

Допи чашата си и се изправи. Както бе казал някой, когато вече нямаш нищо, нямаш и какво да губиш.