Разплата

8.

Зазоряваше се, а той не беше спал. Но Джако Ванс пулсираше от напрежение, у него нямаше следа от умора. Вслушваше се в дребните шумове в събуждащото се крило на затвора, наслаждавайки се на мисълта, че днес за последен път ще започне по принуда деня в обществото на толкова много хора. През няколко минути поглеждаше часовника на Колинс, очаквайки точния момент, в който трябваше да стане и да започне деня. За всичко това му беше необходимо да се съобразява с психиката на друг човек. Колинс би бил нетърпелив, но не прекалено. Открай време Ванс имаше точна преценка за времето — това помогна много за успеха му като спортист. Но днес от тази точна преценка зависеше много повече от някакъв си медал.

Когато прецени, че е настъпил най-подходящият момент, той стана от леглото и се упъти към тоалетната. Отново прокара електрическата самобръсначка по главата и брадичката си, после нахлузи износените джинси на Колинс и развлечената му тениска. Каза си, че татуировките изглеждат идеално.

А и нали хората виждаха онова, което очакваха да видят. В отсъствието на спорни обстоятелства човек с татуировките и дрехите на Колинс би трябвало да бъде приет като Колинс.

Минутите се влачеха. Най-сетне нечий юмрук заблъска по вратата на килията, и някой подвикна:

— Колинс? Стягай се, време е да тръгваме.

Когато вратата се отвори, надзирателят вече беше насочил вниманието си другаде — заслушал се беше в някакъв спор по-надолу по коридора за резултатите от снощните мачове. Това го интересуваше повече от човека, който излезе от килията. Ванс познаваше надзирателя — Джарвис, един от редовната дневна смяна. Той беше сопнат и раздразнителен, но никога не проявяваше особен интерес към хората, които трябваше да наблюдава. Дотук добре. Надзирателят погледна разсеяно през рамо към него и тръгна първи, водейки го надолу към фоайето. Ванс отстъпи малко, докато първата врата се отваряше с дистанционно управление, наслаждавайки се на силното изщракване на металното резе, отскачащо встрани. Последва надзирателя през малката вратичка, опитвайки се да диша спокойно, докато едната врата се отваряше, а другата се затваряше.

Сега вече бяха вън от терапевтичното крило, прекосяваха централната административна сграда на път към изхода. В опит да се успокои, отклонявайки мислите си, Ванс се запита как някой би избрал работа в помещения, където стените имаха болезнено жълтеникав цвят, а металните части бяха боядисани в сивия цвят на бойни кораби. Би трябвало да си лишен от всякакъв вкус, за да прекарваш дните си тук, без да затънеш в жестока депресия.

Още една малка вратичка — и ето че стигнаха до последното препятствие. Двама отегчени на вид служители седяха зад дебели стъклени прегради, наподобяващи гишето в банка, с пролуки, през които се подаваха документите. Джарвис кимна на онзи, който седеше най-близо — кльощав, ниско подстриган млад мъж с нечиста кожа на лицето.

— Тук ли е жената от социалните служби, която трябва да придружи Колинс? — попита той.

Надали, каза си Ванс. Не и ако всичко се бе развило по план. Малко жени биха дошли навреме на работа, ако в три часа през нощта ги е разбудил опита на някакъв човек да проникне с взлом в дома им. Особено ако предполагаемият крадец или изнасилвач се е постарал да среже и четирите гуми на колата й и да прекъсне кабела на стационарния й телефон. Жената бе имала късмет. Ако самият Ванс трябваше да свърши тази работа, вместо да я поверява другиму, би прерязал гърлото на кучето й и би приковал трупа му на вратата й. Имаше неща, които не би трябвало да се възлагат на странични изпълнители. Надяваше се онова, което бе успял да организира, да се е оказало достатъчно. Горкият Джейсън, как ли щеше да се справи през първия си ден в отпуск без подкрепата на познат човек?

— Не — отвърна мъжът зад гишето. — Днес няма да идва.

— Какво? — изпъшка Джарвис. — Как така няма да идва?

— Лични проблеми.

— И какво да правя аз с него? — Джарвис посочи с глава към Ванс.

— Отпред чака такси.

— Да тръгне с такси? Без никой да го съпровожда? — Джарвис поклати глава с гримаса на демонстративно съмнение.

— А какво друго можеш да направиш? И без това през деня няма да го съпровожда никой. Значи ще остане сам малко по-рано, това е всичко.

— Но нали някой трябва да му даде предварително упътване? Нали се предполага, че социалният работник се заема с ориентацията му?

Ниско подстриганият изстиска една пъпка, огледа ноктите си и отново сви рамене.

— Това не е наш проблем, нали? Говорихме със заместник-началника и той каза, че всичко е наред. Каза, че Колинс не давал повод за безпокойство — той погледна към Ванс. — Приемаш ли този вариант, Колинс? Иначе ще трябва да отменим отпуска ти.

Ванс сви рамене, без да отклонява поглед.

— Защо да не тръгна, след като вече съм тук.

Много беше доволен от начина, по който произнесе думите. Според него възпроизведе съвсем прилично маниера на Колинс. И което беше по-важно, гласът му съвсем не звучеше като неговия собствен. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, както бе виждал Колинс да прави хиляди пъти, и се изгърби леко.

— Искам да се отбележи, че това не ми харесва, без значение какво е казал заместник-началникът — измърмори Джарвис, докато превеждаше Ванс през турникета, отвъд който започваше външният свят. Бутна вратата и Ванс излезе след него на тротоара край едно шосе. Поизносена шкода чакаше край бордюра, дизеловият двигател боботеше. Ванс долови лепкавия мирис на изгорелите газове от мръсния ауспух като дразнеща нотка в чистия утринен въздух — съчетание, което не бе помирисвал от много дълго време.

Джарвис отвори вратата на мястото до шофьора и се приведе навътре в колата.

— Откарваш го до фабриката „Ившъм“, ясно ли е? Само дотам. Не ме интересува дали ще каже, че получава някакъв шибан сърдечен пристъп и трябва да отиде в болницата, или че ще се насере, ако не му намериш незабавно тоалетна. Не се обяснявай, прави това, което ти е казано. Отивате в „Ившъм“.

Шофьорът го погледна озадачено.

— Спокойно, приятел — отвърна той. — Ще вземеш да получиш удар. Знам си работата — после изви врат, за да може да погледне зад гърба на Джарвис. — Влизай, приятел.

— Отпред, че шофьорът да те вижда какво правиш.

Джарвис отстъпи, за да може Ванс да се мушне на мястото до шофьора. Той се пресегна за колана с изкуствената си ръка, надявайки се, че евентуална несръчност ще бъде отдадена на факта, че дълго време не е сядал в кола.

— Не искам да чувам, че си създавал проблеми, Колинс — каза Джарвис и затвори вратата с трясък. В купето се носеше смесена миризма на синтетичен боров ароматизатор и кафе.

Таксиметровият шофьор, пораздърпан мъж с азиатски произход, надхвърлил трийсетте, се позасмя, докато потегляше.

— Май не е в добро настроение.

— Какво ти настроение, това е постоянното му състояние — отвърна Ванс. Сърцето му биеше до пръсване. Чувстваше как по гърба му се стича пот. Не можеше да повярва. Беше излязъл през вратата на затвора. И с всяка изминаваща минута се отдалечаваше все повече от затвора на Нейно Величество „Оукуърт“ и се приближаваше все повече към своята мечта за свобода. Да, все още имаше ред препятствия между него и стека за вечеря, но най-трудното беше минало. Припомни си отдавнашното си убеждение, че е орисан да успява във всичко. Годините, прекарани в затвора, бяха просто едно прекъсване на естественото му състояние, но не и негов край. Зарът отново се беше търкулнал в негова полза.

Ако имаше нужда от нещо, което допълнително да затвърди това убеждение, той го получи, когато огледа по-внимателно обстановката. Колата беше с автоматични скорости, което щеше да го улесни значително. Не беше шофирал, откакто го арестуваха; самото сядане зад волана щеше да налага доста сериозен преговор, дори без да се налага да си припомня и смяната на скоростите. Ванс се поотпусна леко, усмихвайки се, оглеждайки спретнатите ливади с пролетна трева, оградени от гъсти живи плетове. По тях пасяха тлъсти овце с понаедрели агнета, които явно вече не изпитваха желание да подскачат насам-натам. Минаваха край овощни градини, редици от възлести дървета, покрити с цветове, които вече започваха да изглеждат малко опърпани. Пътят беше толкова тесен, че две коли едва можеха да се разминат — идеалната представа на чужденците за английска провинция.

— Трябва да е приятно разнообразие за теб — да можеш да поизлезеш така — каза таксиметровият шофьор.

— Нямаш представа колко приятно — отвърна Ванс. — Надявам се това да е само началото. Истинско възраждане — това бяха за мен последните години. Вече съм друг човек.

И така си беше, само доколкото сега беше твърдо решен да не повтаря предишните си грешки, благодарение на които го затвориха. Но все още си беше убиец; просто беше научил как да се справя по-добре.

Сега той оглеждаше пейзажа, сравняваше пътя, по който минаваха, с маршрута, който бе начертал в главата си. Трябваше да изминат седем и половина мили по тихите междуселски пътища, преди да стигнат главния път, водещ към Бирмингам.

Ванс беше набелязал три места, на които можеше да се разиграе следващият етап от плана му. Всичко зависеше от движението. Не му трябваха свидетели, не и на този етап от бягството, когато все още нямаше оръжие, с което да се защити. Дотук се бяха разминали само с един микробус, а пред тях не се виждаше никакво превозно средство, докато се катереха по един дълъг, стръмен склон. Той се поизмести така, че да може да хвърля по някой поглед в огледалото за задно виждане, преструвайки се, че оглежда околността.

— Страшно красиво е тук — каза той. — Докато си вътре, започваш да забравяш — после трепна, искрено изненадан. — Какво е това, по дяволите? — попита той.

Шофьорът се разсмя.

— Откога си в затвора? Това са вятърни генератори, ловят вятъра и превръщат силата му в електричество. Тук е много ветровито, затова има и цели полета с такива генератори.

— Господи! — възкликна Ванс. — Че те са огромни.

За щастие разговорът успя да приспи вниманието на шофьора. Моментът беше идеален. Наближаваха един разклон, първият пункт, който Ванс бе предвидил за възможно нападение. Колата намали и спря — шофьорът се зае да му посочва други генератори на хоризонта, а после се озърна да види дали отнякъде не наближава кола.

За част от секундата Ванс удари с предната част на изкуствената си ръка шофьора отстрани по главата. Човекът изскимтя и вдигна ръце нагоре, за да се защити. Но Ванс беше безмилостен, а протезата беше далеч по-силно оръжие от живата ръка от кости и мускули. Той не преставаше да удря с нея шофьора по главата, после нанесе със силен замах удар по лицето му и се усмихна, когато от носа му рукна кръв. Ванс се освободи от колана с другата си ръка, за да има възможност да удря по-силно. Приведе се напред и го удари отново с все сила по главата, така че тя се удари в прозореца. Човекът крещеше и посягаше с ръце към Ванс.

— Майната ти — изсъска Ванс, протегна ръка зад главата на шофьора и блъсна силно лицето му във волана. След третото ужасно изхрущяване тялото на човека най-сетне се отпусна. Ванс го освободи, откопчавайки и неговия колан, който го задържаше в седящо положение. Все още под влиянието на адреналина, той изскочи от колата и изтича от другата страна, откъм вратата на шофьора. Когато отвори вратата, човекът се свлече на шосето. Ванс приклекна и подпъхна едното си рамо под тялото. После си пое дълбоко дъх и се принуди да се изправи. Оказа се, че си е струвало да прекара толкова много часове във фитнес залата. Беше се старал да развива сила и издръжливост, вместо да трупа мускули; никога не бе намирал смисъл в това да се набива на очи.

Ванс тръгна със залитане към живия плет, който минаваше покрай пътя. Дишайки тежко, докато сърцето му се блъскаше в ребрата, той стовари шофьора върху една метална порта, пазеща входа към нивите, а после го прехвърли от другата страна. Ухили се, виждайки стъписаните изражения на пасящите наблизо овце, когато шофьорът се просна на земята, разперил безпомощно крака и ръце.

Облегна се за миг на портата, за да си поеме дъх и да се възстанови след свръхдозата хормони, чийто прилив се дължеше на ситуацията „биеш се или бягаш“. После се върна при колата, сядайки този път зад волана. Отказа се от десния завой, появил се на навигационния дисплей, запали двигателя и зави наляво, в посока, обратна на онази, в която се намираше фабриката „Ившъм“. Предполагаше, че ще му трябват около четиридесет минути, за да стигне до най-близката зона за отдих с бензиностанция и крайпътни заведения на магистралата — и до следващия етап на своя план.

Не можеше да не се пита колко време ще измине, преди някой да забележи, че Джейсън Колинс все още се намира в общото терапевтично крило на затвора — и че Джако Ванс го няма там. Преди да разберат, че един от най-прочутите убийци в Обединеното кралство, един от онези с най-много човешки животи на сметката си, вече е на свобода. И че изгаря от нетърпение да навакса изгубеното.

Този път усмивката се задържа доста дълго на лицето му.