Разплата

37.

Макар отдавна да бе наясно, че Карол обитаваше апартамент, намиращ се на приземния етаж в къщата на Тони, Крис бе очаквала да види нещо по-впечатляващо. Знаеше, че е обичайно за полицаите, заемащи високи постове, да сключват ипотечни договори за възможно най-високи суми, за да си купуват възможно най-лъскавите къщи. Обстановката, в която живееше Карол Джордан — три стаи с мъничка кухня и баня с душ — създаваше странното усещане, че тя е останала да живее тук само временно, като че ли все още не бе успяла да прецени дали Брадфийлд й харесва достатъчно, за да остане. Навремето двете с Крис бяха живели близо една до друга, без да го съзнават в комплекса „Барбикан“ в Лондон. Онези просторни, и ефектни апартаменти създаваха фон, който би бил идеален за жена като Карол Джордан. За разлика от това убежище на приземния етаж, независимо от приятното му излъчване.

Упреквайки се, че разсъждава като водеща на някое телевизионно предаване за вътрешно обзавеждате, Крис откри клетката за котки под стълбите и прибра в нея Нелсън. След като успя да го натъпче вътре, тя го качи горе и го остави на задната седалка на колата си. Трябваше да слезе още веднъж, за да вземе храната му, и щяха да са готови.

Намери пилето с ориз, за което й бе казала Пола, после тръгна към килера, за да вземе и сухата храна.

— Я да проверя има ли достатъчно — промърмори тя под нос и посегна да вдигне капака.

Чу се металическо изщракване, почувства движение на въздуха, подобно на полъх, и някаква течност плисна право в лицето й. За миг Крис усещаше само, че лицето й е мокро. Имаше време да се запита защо в кофата за котешка храна има вода, преди ужасната болка да я връхлети. Сякаш цялото и лице гореше. Очите й бяха като възли от убийствена болка пред другата, по-голяма болка. Опита се да изкрещи, но устните и устата и изгаряха от същото жестоко парене и тя не успя да издаде и звук. Но посред това адско страдание нещо й подсказа да не търка лицето си с ръце.

Крис падна на колене, борейки се с болката, която застрашаваше да обхване цялото й тяло. Тръгна опипом назад, успявайки за щастие да улучи вратата и да се отдалечи от локвата с белина. Сега вече коленете и прасците й започваха да смъдят от досега с разяждащата течност.

Стенейки, тя успя да се добере до телефона си. За щастие той беше „блекбери“, с клавиши, които можеше да напипва. Надявайки се, че е улучила деветката, натисна три пъти клавиша и през влудяващата болка успя да изръмжи адреса на оператора, който отговори.

Нямаше сили за нищо повече. Загубата на съзнание й се стори истинско блаженство и тя се свлече на една страна на пода.

Докато успее да се добере до собствената си кола, Тони вече имаше чувството, че се е озовал в някакъв римейк на „Самолети, влакове и автомобили“21. Франклин не пожела да нареди да го откарат с някоя полицейска кола до най-близката гара.

— Хората ми разследват двойно убийство, не са таксиметрови шофьори — бе изръмжал той, после се бе обърнал рязко и си бе тръгнал.

Тони не знаеше какъв е адресът на къщата, а не бе и в състояние да даде някакво упътване как да се стигне до нея, така че не можеше да повика такси, дори да разполагаше с номера на някоя таксиметрова служба — така че не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне пеш. Изминаването на дълги разстояния пеш вече беше уморително за него. Преди време един от пациентите на „Брадфийлд Мур“, престанал да взема лекарствата си, беше получил пристъп и се беше развилнял, успявайки да се добере до брадвата от противопожарното табло. Тони се беше намесил, за да защити други хора от персонала, и успя да спаси живота на някои от тях, но получи удар с брадва по коляното в замяна. Лекарката, която оперира крака му, направи всичко по силите си, но не можа да премахне накуцването му, а той отказа да се подложи на нови операции, поне докато успяваше да се справи и така. Сега всяка сутрин коляното му бе схванато, и го болеше в дъждовни дни. Не че Карол би се сетила точно за това днес.

След като вървя с накуцване в продължение на около миля под дъжда, той се добра до друг, не толкова безлюден път и зави наляво, предполагайки, че натам се намира Лийдс, а следователно и Брадфийлд. Вдигна палец и продължи да върви.

След десет минута един ленд роувър спря до него. Тони се качи, избутвайки едно коли, което явно нямаше никакво желание да му отстъпи мястото си. Човекът зад волана носеше каскет и кафяв работен гащеризон — типичен собственик на овцеферма в йоркшърските долини. Хвърли бърз поглед на Тони, преди да потегли, и каза:

— Мога да ви откарам до следващото село. А оттам ще си вземете автобуса.

— Благодаря — отвърна Тони. — Ужасен ден, нали?

— Само ако си на открито.

Така приключи разговорът. Човекът остави Тони при един малък каменен заслон, където бе спирката на автобуса. Според разписанието автобусът за Лийдс щеше да мине оттук след двайсет минути. От Лийдс до Брадфийлд се стигаше за четиридесет минути с влак. От гарата стигна за десет минути с такси до мястото, където бе паркирал колата си.

След цялото това време, през което не бе имал възможност да прави нищо друго, освен да обмисля събитията от деня, Тони бе изкушен да се пъхне в леглото, да се завие презглава и да си остане там. Но това нямаше да реши проблемите му. Налагаше се да отиде в Устър по две причини. Издирването на Ванс се ръководеше от полицията в Устър. Той можеше да поработи с Амброуз, да анализира информацията, която постъпваше в процеса на търсенето и да направи всичко по силите си, за да помогне за връщането на Ванс в затвора. Този път завинаги.

Но Устър бе и мястото, където той бе намерил душевен покой. Не можеше да си го обясни, но беше факт, че къщата, която Едмънд Артър Блайт му бе завещал, пропъждаше постоянната тревожност, която го гризеше открай време. Никъде преди той не се бе чувствал у дома. Това нямаше никакво логично обяснение. Действително, Блайт бе негов биологичен баща, но двамата изобщо не се бяха срещали. Никога не бяха разговаряли. Първото им пряко общуване се състоя след смъртта на Блайт, който бе оставил за Тони освен завещаното състояние и едно писмо.

Първият порив на Тони бе да игнорира всичко, свързано с човека, който бе изоставил него и майка му още преди неговото раждане. Макар да беше достатъчно обективен, за да съзнава, че повечето хора биха се възползвали от всяка възможност да избягат от Ванеса. Беше си го казвал много преди да се запознае с обстоятелствата, довели Блайт до решението да си тръгне.

И тогава бе отишъл да огледа сам къщата. На пръв поглед това не бе къща, която сам би избрал. Архитектурният стил не криеше особена привлекателност за него. Мебелировката беше удобна и подхождаше на общия стил на къщата, което означаваше, че беше старомодна от негова гледна точка. Градината беше проектирана старателно и проектът беше изпълнен до съвършенство следователно поддръжката й беше изцяло извън възможностите на човек, който ползваше на всеки две седмици услугите на озеленителска фирма за косенето на миниатюрната морава пред къщата си.

Въпреки всичко това той бе почувствал как в тази къща го обгръща чувство за сигурност. Някъде дълбоко в себе си бе в състояние да разбере това усещане. Струваше му се нелогично и същевременно напълно обяснимо. Затова именно тази вечер, след като бе разкъсана връзката, около която досега се въртеше животът му, той искаше да отиде на това място, където се бе почувствал най-незасегнат от минали травми.

Затова седна зад волана и потегли. Нямаше как да избяга от мислите, които се въртяха в главата му. Карол беше права. Той бе човекът, от когото се очакваше да предвижда подобни неща. А не можеше и да се каже, че са му липсвали необходимите данни. В паметта му се бяха вдълбали примерите за стореното от Ванс в миналото. При него коренът на серийните убийства не беше сексуално желание — причината беше отмъщение, той си отмъщаваше на хората, изплъзнали се от неговия контрол, отмъщаваше си за бъдещето, което бе изгубил. И тогава, както и сега, отмъщението му беше непряко. Когато най-сетне бе заловен и мотивите за престъпленията му бяха разкрити, друг човек трябваше да понесе тежестта на неговата вина — жена, която бе убедена, че ако не бе провалила плановете му за бъдещето, той не би започнал да убива. Тя, разбира се, не беше права.

Ванс беше психопат; рано или късно винаги щеше да се стигне до момент, когато околният свят нямаше да се подчини на волята му и той щеше да реши проблема си с безогледно насилие.

Знаейки всичко това. Тони трябваше да успее да прецени как Ванс ще запланува отмъщението си. В неговите очи Тони, няколко служители на криминалната полиция и бившата му жена бяха провалили живота му. Беше му се наложило да живее с тази мисъл. Всеки ден в затвора го бе преследвал споменът за начина на живот, който бе загубил. Затова, за да бъде отмъщението му адекватно, редно бе и враговете му да живеят с мисълта за претърпяна загуба. Око за око, зъб за зъб. Сега вече нямаше да мине ден, в който Карол да не се огъва под времето на ужасната вина за смъртта на брат си. За Ванс уравнението беше ясно: Майкъл и Луси бяха загинали заради онова, което Карол бе причинила на него. Когато тя го арестува, Ванс направи първата стъпка по пътя, който го отдалечаваше от живота, който му харесваше. Сега първата стъпка по пътя на разплатата бе да унищожи хора, които Карол обичаше.

Откога ли Ванс подготвяше отмъщението си? По всичко личеше, че подготовката е била в ход от месеци, ако не и от години. Първото изискване е било да си създаде име на образцов затворник. А това сигурно не е било лесно за затворник, чиито престъпления бяха вдигнали толкова шум. С тормоза над такива хора останалите затворници печелеха уважението на своите съкилийници. Да не забравяме и естеството на престъпленията му. Отвличане, изнасилване и убийства на момичета в училищна възраст — това граничеше с педофилия. За да преодолее такива препятствия Ванс е трябвало да разгърне целия си чар, да не говорим пък че трябва да е изхарчил доста пари — и в затвора, и вън от него.

Разбира се, за него парите открай време не бяха проблем.

Състоянието на Ванс бе придобито по законен път, затова властите бяха безсилни да попречат на неговия финансов екип от момчета–чудо да изпълняват всякакви фокуси с парите му. Докато гражданските искове срещу Ванс успеят да си проправят път в съдилищата, огромната част от състоянието му беше прибрана на сигурно място в някое офшорно убежище. Единствената му собственост в Обединеното кралство оставаше онзи бивш параклис в Нортъмбърланд, където бе държал отвлечените момичета и ги бе оставял да умрат. В крайна сметка параклисът бе продаден на някакъв канадец, любител на ужасите, който не се притесняваше от зловещата история на сградата. Сумата от продажбата бе разпределена между близките на убитите, но това бе като ухапване на бълха, ако се вземеха предвид средствата, които Ванс бе успял да изнесе от страната.

Така че, когато са му трябвали пари за подкупи или умилостивяване на съкилийници, сигурно са се намерили и канали, по които тези пари са стигнали там, където е било нужно. Това беше очевидният отговор на въпроса как така Ванс е оцелял в затвора, как е успял да си откупи време и пространство, за да изиграе ролята на образцов затворник. Което пък на свой ред го е поставило в позицията, необходима му за да може да манипулира успешно един психолог, за да бъде преместен в отделението за групова терапия.

Тони съжали, че никой не си бе дал труда да го уведомява за подвизите на Ванс в затвора. Ако бе узнал навреме всички тези неща, той би направил и невъзможното, за да върнат Ванс на предишното му място, сред редовите обитатели на затвора. Тони бе твърдо убеден, че всеки има право да се опита да изкупи стореното. Но условията за това изкупление не бяха някаква константа. Те се променяха в зависимост от конкретната личност; хора като Ванс бяха просто прекалено опасни, за да им бъде даден втори шанс на свобода.

И тъй, докато се бе занимавал с цялото това планиране в затвора, Ванс бе подготвял и всичко, което е щяло да му бъде необходимо навън. Може би, за да разбере как да го спре, Тони трябваше да прецени какво му е било необходимо да организира още преди самото си бягство. Както вече бяха говорили с Амброуз, очевидният проводник за осъществяването на всички намерения на Ванс беше Тери Гейтс.

Като начало, Ванс се е нуждаел от място, където да отседне. Тери Гейтс не е можел да го подслони в дома си или на някакво място, свързано с търговията му — такъв ход би бил прекалено очевиден. Следователно бе намерил нещо друго. Къща — не апартамент, защото Ванс би трябвало да може да се прибира и да напуска жилището колкото може по-незабелязано. Тази къща не би трябвало да се намира на някоя градска улица — на такива места все още имаше много любопитни, а имаше и достатъчно хора, добре запознати с културата на близкото минало, които биха могли да го разпознаят, припомняйки си появите му по телевизията. Къщата не можеше да бъде и в село, където всичко живо щеше да знае кога влиза и кога излиза от дома си. Вероятно се намираше в някой от новите комплекси в предградията — така наречените „спални“, в които никой не познаваше съседите си и никой не се интересуваше от онова, което се случваше зад затворените врати на другите къщи. Вероятно Тери бе подставеният човек, ходил на огледи и купил собствеността — бил е фасадата, зад която са се криели парите на Ванс. Следователно щеше да се наложи да се поровят и да открият каква дейност е развивал Тери в това отношение.

Следващият въпрос бе към коя част на страната би се насочил Ванс. Основните му мишени бяха Тони, Карол и Мики, бившата му съпруга — следователно Брадфийлд или Херефоршиър. На втора линия сред мишените му се нареждаха останалите ченгета — а те бяха съответно пак в Брадфийлд, в Лондон, Глазгоу и Уинчестър. Тони си каза, че Ванс най-вероятно би избягвал Лондон, точно защото ченгетата щяха да решат, че ще се насочи към място, което познава добре. Прехвърляйки всички възможни плюсове и минуси, той предположи, че Ванс се укрива някъде на север. Някъде близо до Брадфийлд, но не в самия град. На място в близост до летище, така че, когато настъпеше моментът да напусне страната, това да може да стане бързо и без усложнения.

Тони не се съмняваше, че Ванс се кани да заживее в чужбина. Не би се опитал да заживее нов живот на този малък, пренаселен остров, където голяма част от населението помнеше добре външния му вид. В такъв случай той трябва да си беше осигурил поне една друга, нова идентичност. Каза си, че трябва да не забравя да помоли Амброуз да се обади на всички летища и да предупреди служителите да обръщат специално внимание на всички пасажери с изкуствени ръце. Цялата тази електроника в модерната протеза на Ванс направо би изкъртила всеки детектор за метали. Ванс бе влязъл в затвора преди 11–ти септември; сигурно не знаеше колко по-строги са станали мерките за сигурност по летищата след тази дата и това можеше да се окаже неговата ахилесова пета.

От друга страна, ако бе взел предвид и това, можеше да напусне страната с ферибот. Би предпочел северните линии, защото тези маршрути бяха по-нетрадиционни. Би стигнал до Холандия или Белгия, тръгвайки от Хъл, можеше да потегли от Холихед или Фишгард към Ирландия, а оттам към Франция или Испания. Успееше ли да стъпи на континента, щяха да са го изпуснали.

А можеше да си е приготвил и втора протеза без метални компоненти. Нещо, което би изглеждало достатъчно убедително, за да не направи впечатление при повърхностен оглед, дори ако не функционираше достатъчно добре. Тони изпъшка. Съществуваха толкова много възможности, когато човек си имаше работа с умен противник.

Може би трябваше да остави практическата страна на търсенето на Амброуз и колегите му и да се съсредоточи върху онова, с което уж се справяше най-добре. Неговата специалност беше да си проправя път в лабиринта на болестно изкривени съзнания. Дори вече да бе изгубил усета си, длъжен бе да опита.

— Коя е следващата ти мишена, Джако? — попита той на глас, преминавайки с колата в средната лента на магистралата, откъсвайки се от колоната камиони, сред която се бе движил в продължение на двайсет мили, без да забележи.

— Направил си нужните проучвания. Дал си на някого списък с имена. Изпратил си този човек да се рови в живота на всички нас, да открие хората, които обичаме, за да унищожиш тях и така ефектът от отмъщението ти да бъде максимален. Накарал си го да постави камери, за да можеш да следиш жертвите си и да подбереш най-подходящия момент за всеки удар. Така уби Майкъл и Луси. Не си влязъл случайно, когато са се любили. Наблюдавал си ги и си изчаквал своя шанс, а този момент е бил идеален. Могъл си да влезеш, без те да разберат, да се промъкнеш до тях и да прережеш гърлата им, преди изобщо да осъзнаят какво става. Сексът с умиращата Луси за теб е бил нещо като черешката на тортата. Това не е било част от предварителния ти план. Не си могъл да се удържиш, нали, Джако?

Колата зад него примигна с фаровете си и той осъзна, че кара само с петдесет мили в час. Цъкна с език и натисна газта, за да вдигне скоростта до седемдесет и пет мили.

— И така, твоят шпионин ти е казал, че Карол обича Майкъл и Луси. Че прекарва част от свободното си време в разходки из йоркшърската долина с тях. Че ако искаш да накараш Карол да страда, най-добре би било да я лишиш от тях. Следователно някой е следил Майкъл и Луси, за да опознае начина им на живот, някой е влизал в дома им, за да инсталира тези камери — това беше още нещо, с което трябваше да се занимае Амброуз. Може би той щеше да успее да убеди Франклин, да насочи разследването по следите на Ванс. — Копеле — измърмори Тони.

— И така, стигаме до мен — продължи той. — Кого обичам аз? — Лицето му се изкриви в болезнена гримаса. — Само теб, Карол, нали? — той въздъхна. — Не ме бива много в междуличностните отношения. Обичам те, но се провалям напълно, когато реша да направя нещо по този въпрос. Но той няма да я убие. Ти трябва да страдаш. А може да е искал с убийството на Майкъл и Луси да застреля с един куршум два заека. Ти ще страдаш през всеки ден от живота си, а аз ще страдам заради болката, която той причинява на теб. И ако Ванс извади късмет, няма да успеем да преодолеем това страдание и ти ще ме пропъдиш. А това ще ме довърши. Стане ли така, от мен ще остане само една външна обвивка — неочаквано усети, че в очите му напират сълзи, и избърса лице с опакото на ръката си. — Ако твоят човек си е свършил добре работата, Джако, ти знаеш как да ми причиниш възможно най-силна болка. Чрез Карол — това е пътят, който ще избереш.

Оставаше Мики. Тя се беше скрила в дебрите на Херефордшър с любимата си Бетси, избягваше публичността и отглеждаше състезателни коне. Тони бе готов да се обзаложи, че всичко това бе дело на Бетси. Самата Бетси бе от добро потекло, произхождаше от род на земевладелци, от едно от онези английски семейства, в което жените все още носеха туид и кашмир, разхождаха се, съпроводени от лабрадори, и недоумяваха, искрено недоумяваха накъде е тръгнал светът. Тони се усмихна, спомняйки си Бетси кестенявата й, прошарена със сребристи нишки коса, прибрана с диадема, бузите й, румени като ябълки, и как тя организираше едно телевизионно шоу по същия начин, по който майка и вероятно ръководеше всичко в селото, където живееше. Тони предполагаше, че Бетси ръководи и Мики Морган. Че когато светът на Мики бе рухнал, когато телевизията й бе обърнала гръб, отказвайки да държи на работа водеща на шоу, чийто съпруг бе обвинен в убийствата на няколко ученички, когато милионите й фенове се отвърнаха отвратено от нея, именно Бетси бе тази, която не се впечатли от катастрофата и продължи напред, заемайки се с нещо ново.

А новото е била конефермата. Тони не знаеше нищо за това, преди да прочете статиите в медиите тази сутрин. Но изборът им беше напълно разбираем. Хората, които се занимаваха с конни състезания, общуваха, спазвайки свои собствени правила, и тези среди все още можеха да бъдат убежище за едно момиче от доброто общество като Бетси. А Мики би се приспособила много лесно. Беше достатъчно привлекателна, за да освежава пейзажа, а не съществуваше опасност да подмами нечий съпруг. Беше представителна, с добри маниери и умееше да поддържа разговор. Да си кажем истината, отбеляза Тони наум, в общността на хората, занимаващи се с конни състезания, имаше личности с доста разнообразно минало, но като че ли никой не обръщаше внимание на това. Бетси отново се бе справила отлично.

А всичко това превръщаше самата Бетси в логична мишена за яростта на Ванс. Не беше от значение фактът, че именно хитрият план на Бетси бе улеснил преди години осъществяването на поредицата садистични убийства, замислени от него. Разбира се, не такова е било нейното намерение, но идеята й за фиктивен брак между любовницата й и един мъж, нуждаещ се от прикритие, бе осигурила съвършената маска на Ванс. И докато Мики и Бетси бяха живели с щастливата заблуда, че измамата е от полза за тях, тя всъщност бе осигурила трудно пробиваемо алиби на един сериен убиец. Но Ванс все пак бе отишъл в затвора, а те двете бяха още заедно. Тони не виждаше как Ванс би приел спокойно това положение на нещата.

Той забеляза с изненада, че е наближил отклонението за Устър. Отклони се от магистралата, напомняйки си да убеди Амброуз в необходимостта да охранява Бетси. Смъртта й би доставила удоволствие на Ванс сама по себе си, но освен това би съсипала Мики. Отново с един куршум два заека както и първия път.

Тони се прозя. Бе изминал един дълъг и мъчителен ден. Искаше му се единствено да се отпусне в леглото си, но знаеше, че първо ще се наложи да поговори с Амброуз. Но това не беше голям проблем. Можеше поне да му се обади, седнал в удобното си кресло с чаша от отличния арманяк на Едмънд Артър Блайт. Зави по улицата към дома си и забеляза с учудване три пожарни коли, блокирали пътя пред него. Навсякъде около пожарните бяха паркирали полицейски коли, така че бе невъзможно да продължи. По тротоарите се бяха струпали зяпачи, протягайки шии, за да виждат по-ясно сцената на чуждото нещастие.

Обзет от ужасно предчувствие, Тони излезе от колата. Мирисът на дим нахлу в ноздрите му, тежък и лют. Той тръгна към средата на улицата, зави отново и затича, видял пламъците, издигнали се към небето, и струите вода, насочени към тях. Очите му сълзяха от дима, но въпреки това можеше да види ясно къде е пожарът. Продължи да тича, по бузите му се стичаха сълзи, опитваше се да крещи, но от устата му не излизаше звук.

Нечие едро тяло препречи пътя му, някой го притисна здраво към себе си.

— Тони — каза Амброуз. — Съжалявам.

Тони изръмжа, оголвайки зъби в примитивна гримаса.

— Не ми мина през шибания ум — произнесе той с усилие, хлипайки. — Не ми мина през шибания ум — блъсна глава в рамото на Амброуз. — Безполезно копеле! — изплака той. — Не можах да помогна на Карол, не можах да помогна и на себе си, от мене няма никаква шибана полза за когото и да било.