Разплата

53.

Пола пристъпваше от крак на крак, подръпвайки постоянно от цигарата си.

— Къде, по дяволите, са те? — попита тя, оглеждайки входовете на мръсносивата бетонна кула, докато чакаха. Над главите им се издигаха двайсет и един етажа, разделени на малки като кутийки апартаменти с тънки стени, боядисани с евтина боя, чиито влажни циментови подове бяха покрити с евтин, отлепващ се ламинат. Тук човек можеше да намери по-лесно краден телевизор, отколкото топла вечеря. Брадфийлдският вариант на „Блейд рънър“.

— Винаги закъсняват. Това е начинът им да си придават важност — измърмори Кевин, опитвайки се да намери някакво място под блока, където да не се чувства така, сякаш е застанал до перката на въздушен тунел. — Къде е Сам?

— Отиде в Темпъл Фийлдс, за да се опита да открие Кери. Човек никога не знае, може пък тя да е склонна да го натопи, за да си отмъсти за страданията, които й е причинявал през всички тези години. — Пола въздъхна и от устните й излезе дълга струя дим, която сякаш се разтвори направо в бетона. — Просто не мога да разбера как е възможно да си мълчиш, когато мъжът започне да насилва детето ти. — Кевин понечи да каже нещо, но замълча, забелязал как тя заканително поклати глава. — Познати са ми всички аргументи на феминистките, че такива жени биват пребивани и тероризирани. Но не е възможно да не знаят, че няма нищо по-лошо от това. Нищо не може да бъде по-лошо. Честно казано, не разбирам как тези жени не се самоубиват — всички до една.

— Доста сурово съдиш, Пола — каза Кевин, след като се убеди, че тя няма намерение да продължава. Вратата на асансьора се отвори със скърцане. Две момчета със спортни блузи с качулки и свлечени под кръста долнища на анцузи минаха покрай тях, влачейки крака, сподирени от мирис на канабис и сладко вино.

— Какво би направил, ако разбереш, че някой е насилвал децата ти, а жена ти е знаела и си е мълчала?

Кевин направи смутена гримаса.

— Глупав въпрос, Пола. Такова нещо не може да се случи в нашето семейство. Но разбирам какво искаш да кажеш. Просто човек трябва да е наясно, че между това да обичаш до лудост децата си и да ги насилваш, зее невъобразимо огромна пропаст. Радвам се, че не съм Тони Хил и че не ми се налага подобни гадости да заразяват мисленето ми. А като стана дума за Тони, знае ли някой какво прави той? Какво е станало след онази работа с къщата и така нататък?

Пола сви рамене.

— Не ми се вярва да се чувства добре. И то не само заради опожаряването на къщата, а и заради шефката. Освен това и той е разстроен заради Крис.

— Някакви новини за нея?

— Преди малко Елинор ми изпрати съобщение. Няма промяна, и доколкото разбирам, колкото по-дълго се запази това положение, толкова повече намалява опасността от тежко увреждане на дробовете й.

Двамата помълчаха известно време. После Кевин каза тихо:

— Когато дойде на себе си, вероятно няма да им е благодарна, че са спасили живота й.

Подобна мисъл бе минавала и през главата на Пола.

— Недей — отвърна тя. — Нека не се замисляме за това. Представи си само как ще се чувства шефката.

— А къде е тя всъщност?

— Нямам представа. Мен ако питаш, по-добре да не се намесваме в онази история. А ето и нашите хора — каза тя, сочейки към пасажа между сградите, по който се задаваха тичешком около дузина въоръжени полицаи в бойни униформи. Бронежилетки, фуражки, лост за разбиване на врати и полуавтоматично оръжие. Пола се обърна към Кевин.

— Ти ли поиска да са въоръжени?

— Не — отвърна той. — Това ще да е работа на Пийт Рийки — много е демонстративно.

Облечените в черно полицаи стигнаха до тях и ги заобиколиха, вирнали брадички в старанието си да подчертаят своята несломимост. По пуловерите им нямаше никакви знаци, отбелязващи чиновете или принадлежността им към някаква формация. Близостта им изнервяше Пола.

— Аз ръководя операцията — каза Кевин. — Ще действаме по старомодната система. Ще почукам на вратата, за да проверя дали Ерик Флечър си е у дома и дали ще ни отвори. Ако не стане така, ще почукате вие — той почука с кокалчетата на свитите си пръсти по лоста. — Да тръгваме.

И Кевин натисна копчето, за да повика асансьора.

— Би трябвало да се качим по стълбите — каза един от полицаите, вероятно водачът на групата.

— Както предпочитате — отвърна Пола. — Аз пуша по двайсет цигари дневно, а този Ерик живее на шестнайсетия етаж. Ще се видим горе — допълни тя и се мушна през отварящата се врата, последвана от Кевин. — Когато в далечното минало постъпих на работа, ангажиментите ми не бяха много по-различни от техните. Не намираш ли нещо обезпокоително в разликата?

Кевин се разсмя.

— Те са просто хлапета. Доста по-подплашени са от злодеите. Просто трябва да внимаваме да не влизат в пряк конфликт.

Двамата изчакаха край вратите на асансьорите елитният отряд да се появи откъм стълбите. Пола се възползва от възможността да изпуши още една цигара.

— Изнервих се — поясни тя, забелязала укорителния поглед на Кевин.

Отрядът най-сетне пристигна и полицаите заеха позиции навсякъде по етажа. Кевин и Пола тръгнаха по открития балкон, където се редяха вратите на апартаментите, и вятърът хвърли пръски дъжд в лицата им. Вратата на апартамент 16С беше пребоядисвана толкова много пъти и толкова зле, че с всички тези разноцветни петна, стекли се струи боя и засъхнали мехурчета приличаше на нещо, с което някой ексцентричен творец би могъл да кандидатства за наградата за модерно изкуство „Тейт“. В момента основният й цвят беше яркосин, с мръсни букви и цифри от бяла пластмаса.

Кевин почука на вратата и двамата незабавно чуха влачещи се стъпки в антрето. Вратата се отвори почти веднага и отвътре ги лъхна мирис на бекон и цигари. Човекът, който застана на прага, не би привлякъл на пръв поглед ничие внимание. Беше няколко инча по-висок от Пола, с рядка, сивкава коса, мека като на дете. Носеше джинси и тениска, от чиито ръкави стърчаха бледи ръце с отпуснати мускули. Лицето му беше по-закръглено от тялото, нямаше нищо забележително и в бледосините му очи. Но в поведението му веднага се забелязваше някаква напрегнатост. Ако се окажеха прави и той наистина беше убиецът, учудващото според Пола бе, че е успявал толкова лесно да убеди проститутките да тръгват с него. Тя знаеше от опит, че повечето от жените, работещи на улицата, инстинктивно разпознаваха клиентите, които бяха „не съвсем наред“. А според нея беше повече от очевидно, че Ерик Флечър в никакъв случай не е „наред“.

Представиха се и Кевин попита дали е удобно да влязат.

— За какво ви е да влизате? — попита Флечър. Гласът му беше глух, стържещ. Той наклони леко глава, гледаше ги въпросително, но не и предизвикателно.

— Искаме да поговорим с вас за дъщеря ви — каза Пола.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Нямам какво да кажа за дъщеря си. Тя вече не живее тук.

— Загрижени сме за нейната безопасност — каза Кевин.

Флечър изкриви устни в присмехулна усмивка.

— Е, аз пък не съм, Рижко.

— Имате ли кола, господин Флечър? — попита Пола с надеждата, че рязката промяна на темата ще го извади от равновесие.

— Вас какво ви засяга? Първо питате за дъщеря ми, сега пък ви интересува колата ми. Първо си изясни сама какво искаш, скъпа. Но ти всъщност не можеш, а? Нали си женска.

Той отстъпи назад и понечи да затвори вратата, но Кевин протегна рязко ръка напред и го спря.

— Можем да говорим у вас, а можем да ви отведем и в участъка — каза той. — Какво избирате?

— Знам си правата. Ако искате да ме принудите да дойда с вас в участъка, трябва да ме арестувате. Ако нямате заповед за арест, можете да се разкарате — ухили се иронично Флечър, забелязал погледа, който си размениха Кевин и Пола. Като че ли знаеше с колко малко доказателства разполагат и искаше да ги подразни.

Пола се изкушаваше да го арестува по подозрение в убийство. Дългогодишният опит й подсказваше, че съществува нещо, което той иска да скрие. Но ако го арестуваше, срокът щеше да започне да тече и щяха да разполагат само с трийсет и шест часа, през които да го разпитват, а след това трябваше или да повдигнат обвинение срещу него, или да го пуснат.

— Струва ми се, че ще се наложи да ни поканите да влезем — каза тя с най-резкия си тон.

— На мен пък не ми се струва така — отвърна Флечър. Категоричността на тона му вбеси Пола до крайност. Знаеше, че са на вярна следа и нямаше намерение да допусне той да се измъкне.

Пола вдигна свита длан към ухото си и извърна глава към площадката.

— Чувате ли, сержант? Май някой вика за помощ.

И пристъпи напред, докато вдигнатият й напред лакът не опря в гърдите на Флечър.

Сега вече Флечър започна да нервничи.

— Никой не вика за помощ. Дават „Мач на деня“, глупачке. Крещят феновете.

— Май сте права — отвърна Кевин и също пристъпи напред. Флечър трябваше да отстъпи или да се остави да го избутат встрани. Но той стъпи по-нашироко и не се отмести. Кевин се извърна и извика към площадката:

— Тук вътре някой вика за помощ!

А после вече всичко се превърна в смесица от черни петна, шум и движение. Пола притисна гръб към стената, а хората от елитния отряд повалиха Флечър на пода и му сложиха белезници. После нахлуха през коридора в дневната така, сякаш очакваха да видят призрака на Осама бин Ладен да се грее на газовата камина. Двама се върнаха обратно в коридора и отвориха първата врата. Пола видя част от баня, после единият полицай излезе заднешком и отвори рязко отсрещната врата. Двамата се заковаха на прага и единият каза:

— О, по дяволите!

Пола се промуши покрай тях и погледна вътре. Единственото, върху което се заковаваше погледът, беше двойното легло. Останки от женско тяло сякаш плуваха в червено море. Беше я рязал на ивици, на места плътта беше откъсната от костите. Както беше предсказал Тони, недокосната беше единствено главата. Разплискана и стекла се кръв беше изпъстрила стените с петна и ивици като в модерна инсталация. Пола се извърна. Задушаваше я мисълта за още един напразно погубен човешки живот. Тони се бе оказал прав и за още нещо. Задачата им не е търпяла отлагане. А те не бяха положили никакви усилия да действат спешно.

Кевин рецитираше стандартните предупредителни фрази над проснатото тяло на Флечър. Един от полицаите викаше по радиостанцията пълен екип специалисти по оглед на местопрестъпление, друг се беше свързал с участъковия началник Рийки и му описваше какво бяха открили. „Ако на това му викат «славен финал», могат да си го заврат отзад“, мислеше Пола.

Двете ченгета, застанали на прага на спалнята, се върнаха в дневната. Пола ги последва, и влизайки в прашната, разхвърляна стая, погледна разсеяно към телевизора.

— Наистина е „Мачът на деня“ — каза тя уморено. — Трябва да съм сбъркала.

На лично място до телевизора беше поставена снимка в рамка. Момичето на снимката беше по-младо с няколко години, но нямаше никакво съмнение, че жената на леглото беше Кери Флечър.

— Трябваше да се прибере у дома! — крещеше Флечър. Нищо нямаше да се случи, ако се беше прибрала у дома!

Тони успя да вземе завоя със скърцащи гуми, навлезе в кръговото, изви с все сила волана и скоро отново летеше по главния път, но в обратна посока. Веднага щом стана възможно да отдели едната си ръка от волана, той посегна към телефона и натисна клавиша за повторно набиране, за да говори с Амброуз. Но беше прехвърлен незабавно на гласовата поща — също както бе станало с Карол.

— Моля те, недей! — простена той. — Това е пълна глупост — чу се сигналът за запис. — Алвин, обажда се Тони. Знам къде е Ванс. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Още пет мили обратно, докато излезе на М62, после няколко мили до завоя към Халифакс. Ами ако беше закъснял? Как щеше да живее с тази мисъл?

Телефонът му иззвъня и го изтръгна от размислите. Разнесе се далечен глас, прекъсван от припукване.

— Доктор Хил? Обажда се детектив Сингх. Аз отговарям на повикванията за сержант Амброуз, защото той шофира и предпочита да не се разсейва. Казвате, че знаете къде е Ванс.

— Дайте ми Алвин. Това е важно, нямам време да обяснявам всичко от начало.

На фона се чу неясна реч. После екна плътният глас на Амброуз:

— Да му се не види, какво става, докторе? Мислех, че няма никакво съмнение за Винтън Удс!

— Наистина се е установил там, но в момента се намира на друго място.

— И къде се намира в момента?

— Мисля, че е в къщата на майка ми — каза Тони. — Трябва му да пролее моя кръв, Алвин. Тухлите и хоросанът са само началото. А аз нямам друг кръвен роднина освен майка си.

— Целият ми екип е на път към Винтън Удс. Защо си толкова сигурен, че той не е там?

— Защото Карол Джордан е там и твърди, че къщата е празна.

— Можеш ли да й вярваш?

— Да — Тони дори не се замисли. Макар вече да не понасяше присъствието му, Карол не би го излъгала за нещо толкова важно.

— И смяташ, че той сега е в дома на майка ти? Разполагаш ли с някакви доказателства за това, докторе?

— Не — каза Тони. — Заключението ми се основава единствено на това, че цял живот се занимавам с хора с болна психика като Ванс. Казвам ти, той има нужда да окървави ръцете си. След като уби брата на Карол, логичната следваща стъпка е да посегне на майка ми — нямаше смисъл да обяснява, че Ванс вероятно е изтълкувал неправилно отношенията между Тони и Ванеса. — В момента пътувам натам. Остават ми петнайсетина минути, докато стигна до къщата.

Настана дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на статичното електричество, после Амброуз каза:

— Дай тогава шибания адрес на детектив Сингх. И не върши глупости.

Тони изпълни първата част от нареждането.

— На какво разстояние сте вие? — попита той детектив Сингх.

— Още сме на М62, на две мили преди отклонението за Брадфийлд.

Тони беше малко по-напред, но не ги делеше кой знае какво разстояние. За разлика от Ванс, който ги беше изпреварил значително.