Разплата

41.

Задачата го караше да се чувства така, сякаш му бяха възложили да върне Хъмпти Дъмпти обратно на стената24, но все отнякъде трябваше да се започне. Затова Тони включи компютъра си и си направи още чай, докато чакаше да се свалят последните файлове, пристигнали от Брадфийлд. Седна пред компютъра и отвори последния мейл от Пола, който тя бе изпратила от телефона си преди по-малко от час.

Новината, че серийният убиец е взел четвърта жертва, едновременно го натъжи и подхрани убеждението в собствената му неспособност, но в работата му нямаше място за лични чувства. Да влага в нея способността си за съпреживяване — това можеше, но да се поддава на емоции — не.

Описанието на трупа беше дори още по-гротескно, отколкото последния път. Разчленяването на жертвата далеч не беше толкова често срещано, колкото си въобразяваха хората. Професионалните убийци го правеха, за да затруднят разпознаването. Но според Пола всички части на тялото бяха в наличност и в добро състояние, следователно подбудата беше различна. Ако бяха представили това убийство на Тони като изолиран случай, той би могъл да се отдаде на плодотворни разсъждения за подтекста на разчленяването. Може би това бе израз на желание за върховен контрол над жертвата, в буквалния смисъл на думата.

— Ако няма крака, тя не може да избяга — каза Тони гласно.

А може би ставаше дума за наказание?

— Толкова е лоша, че трябва да бъде разглобена на части и после сглобена наново.

Той потри глава с върховете на пръстите си.

— Но този случай не е такъв — продължи той. — Той ни демонстрира нещо съвсем различно. Разбира се, че става дума за контрол. Серийните убийства винаги са израз на някаква необходимост да се упражнява контрол. Но тук смисълът е различен — той вдигна безпомощно ръце. Изпитваше желание да започне да крачи, но лодката беше прекалено малка. — Съгласи се, Тони, разчленяването може и да няма абсолютно никакъв смисъл. Просто някакво произволно решение, първото, което му е дошло на ум.

Само че и този отговор беше смехотворно неубедителен. Не беше възможно човекът, решил да убие, да е кроил така старателно планове — планове, включващи поставяне на фалшиви регистрационни номера, да носи бейзболни шапки, за да не може да бъде идентифициран по записите от камерите, и след това да избере напълно произволно начина, по който ще извърши убийството. Развитието на събитията имаше съвсем определена структура, независимо от това, че засега той не бе в състояние да я различи. И колкото повече се стараеше да си я изясни, толкова повече му убягваше тя.

Тони допи чая си и се вторачи през прозореца в гладката като стъкло вода отвън, оставяйки мисълта си да се рее. Онова, което се обаждаше дразнещо в дълбините на съзнанието му още когато обмисляше предишното убийство, сега отново се опитваше да си проправи път към повърхността, но той все още не можеше да разбере какво е. Може би снимките от местопрестъплението щяха да помогнат.

Той се върна при компютъра и отвори файла. И отново се убеди на практика, че се случва и събитията да се развият точно в съответствие с очакванията ти. Когато разгледа снимките в естествена последователност от първото до последното убийство — образите изведнъж застанаха по местата си като в пъзел. Внезапно той осъзна какво виждаше пред себе си. Беше едновременно логично и нелогично.

— „Човекът от лабиринта“ — прошепна той. Филмът беше американски, излъчен по британската телевизия през деветдесетте години. В късните часове, по Канал 525, гледан вероятно от Тони Хил и още трима души, ако се съдеше по рейтингите. Беше нискобюджетен сериал за някакъв профайлър, който постоянно говореше за „лабиринта на съзнанието“ и дрънкаше за това как престъпниците се загубват в лабиринта, как вземат погрешни завои, как им въздейства душата на Минотавъра. Тони го беше гледал само защото, ако имаше страница във фейсбук, безсънието щеше да фигурира в списъка на обичайните му занимания. А освен това и защото вдигаше кръвното всеки път, когато гледаше нещо толкова смехотворно — и така си напомняше, че е жив.

Безпросветната глупост, с която се отличаваше сценарият и нелогичните изводи на главния герой вероятно бяха причина сериалът да си остане само с един сезон. Много възможно бе да е бил излъчван повторно по някой сателитен канал в късните часове, но Тони не бе попадал на него. Ако обаче се окажеше прав, човекът, който убиваше проститутки в Брадфийлд, го беше гледал.

Обзет от възбуда, Тони потърси в Гугъл „Човекът от лабиринта“ и кликна на публикацията в кино сайта imdb. Двайсет и четири епизода, заснети през 1996 година, с Лари Гайтлинг и Джоана Дювел в главните роли. Тони си спомняше смътно актрисата — стандартна калифорнийска блондинка, но лицето на Гайтлинг се беше запечатало в паметта му — издадена брадичка, изпъкнали скули, сапфиреносини очи, около които се очертаваха ситни бръчици всеки път, когато се замисляше. А това, ако Тони си спомняше правилно, се случваше по правило всеки път преди рекламната пауза. Името Гайтлинг му напомняше нещо, но той не можеше да си спомни какво, а Гугъл не можа да му помогне.

Знаеше обаче, че трябва да има причина името да се върти в главата му. Действайки на принципа, че си струва да провери всяко предположение, той отвори създадената и патентована от Стейси система за категоризиране на показателите по отделните случаи. Тя събираше всички документи, въведени или сканирани във връзка с даден случай, и ги включваше в общ показалец. Той написа името Лари Гайтлинг и едва не падна от стола си, когато на екрана незабавно се появи попадение. Лари Гайтлинг бе името, ползвано от мъжа, наел стаята в мотел „Булевардът на залеза“, стаята, където мокетът и кърпите са били подгизнали от вода през нощта, в която е изчезнала Сузи Блак. Това вече беше валидна връзка, не просто предположение на побъркан профайлър.

Той отново затърси в Гугъл и откри едно хронологично описание на сериала, епизод по епизод, съпроводено от кадри от филма с отчайващо ниска резолюция, съставено от някакъв нещастник от Оклахома, твърдо убеден, че „Човекът от лабиринта“ е най-престъпно пренебрегваният сериал, излъчван някога по телевизията в Съединените щати. Така или иначе, днес Тони му беше благодарен, защото този странен малък уебсайт потвърждаваше излязлата наяве мисъл, която го беше гризала неосъзнато през последните няколко дни. Колкото и невероятно да изглеждаше, четирите убийства в Брадфийлд възпроизвеждаха до последния детайл престъпленията от първите четири епизода на „Човекът от лабиринта“.

Оказа се, че е бил напълно прав в твърдението си, че тези убийства нямат никаква сексуална мотивация. Не му се вярваше дори убиецът да е искал да утвърди властта си над жертвите. Причината беше напълно различна. Извършителят на тези убийства беше човек, изпитал нужда да убива, но не по някоя от обичайните причини. Той не убиваше, защото искаше да гледа как жените умират, или защото ги ненавиждаше. Характерните детайли на престъплението нямаха никакво значение за него — той не бе успял да изгради утвърдена методика на убиването. Изглеждаше така, сякаш изпробваше различни начини на убиване, за да провери дали ще открие някой, който да отговаря на изискванията му. Използваше един телевизионен сериал за източник на образци за серийни убийства. Тони никога не се бе сблъсквал с подобно нещо, но то все пак имаше своя деформирана логика.

Но ако убиецът не се интересуваше от самите убийства, каква би могла да бъде мотивацията да ги извършва? Отговорът трябваше да е свързан по някакъв начин с жертвите. Какъв би могъл да бъде?

А на първо време той трябваше да сподели находката си. Взе телефона и се обади на Пола. Веднага щом чу гласа й, той каза:

— Предупреждавам те, че онова, което трябва да ти съобщя, ще ти се стори наистина много странно.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — отвърна Пола.

— Да не би да има нови развития по случая? — попита Тони.

— Не, Тони. Научих какво е станало с къщата и исках да ти кажа колко съжалявам — каза тя търпеливо.

Понякога Тони се оказваше напълно неспособен да прояви обичайна човешка реакция. Не можа да измисли някакъв отговор, затова замълча.

— Така постъпват обикновено приятелите — поясни Пола. — Искрено съжалявам за къщата ти.

— Аз също — отвърна той. — Съжалявам и за брата на Карол и приятелката му. И за Крис. А като стана дума за това, как е тя? Има ли новини?

— Никаква промяна. Лекарите казват, че това било добър признак.

— Иска ми се да можех да направя нещо по-конкретно, за да го върнат в затвора. Но тъй като явно не съм в състояние да измисля нищо във връзка с Ванс, реших да прегледам нещата, които Стейси ми изпрати сутринта.

— Всъщност ги изпратих аз. Стейси пътува за Устър. Ако си изиграеш картите както трябва, може да те покани на кафе.

Тони се стъписа. До такава степен ли беше изгубил връзка със събитията?

— Стейси идва насам? Защо? Какво се е случило?

— Шефката й нареди да иде в Устър, за да се рови в харддисковете на два скапани стари компютъра, принадлежали на някой си Тери Гейтс. Доколкото разбирам, той…

— Знам кой е Тери Гейтс и какво всички се надяваме да открием в компютрите му. Просто не бях наясно, че Стейси участва в търсенето. Доколкото ми е известно, в Уест Мърсия си имат свой специалист.

— Амброуз не могъл да го намери. Така или иначе, шефката решила…

— Вече го каза. А как е станало така, че тя взема решения по въпроса? Мислех, че е при родителите си.

— Ако съдя по това, което ми каза Стейси, тя е в полицейската централа на Уест Мърсия и се е заела с разследването. Макар че може би е прекалено рано да поема нещата в свои ръце.

Същата мисъл го накара да почувства някаква тежест в гърдите си. Знаеше, че Карол е убедена в способността си да води разследване, но на него не му се вярваше, че точно сега това е така. Тя имаше нужда от време и пространство, за да свикне с мисълта за станалото и с неговите последици. Ако не пожелаеше да го признае, щеше да последва неминуема катастрофа, и тогава тя щеше да падне отвисоко и тежко. Беше виждал това да се случва вече веднъж с нея и не искаше то да се повтори, не и сега, когато голяма част от отговорността за случилото се бе негова.

— Великолепно — каза той мрачно. — Вероятно никой не е събрал смелост да й каже да не се занимава с това?

Пола изсумтя.

— Представяш ли си как ще се откаже?

— Не е редно да го прави.

Настъпи продължително мълчание. После Пола проговори:

— Е, защо ми се обади всъщност?

— Питам се дали не си прекалено млада, за да си спомняш един телевизионен сериал, наречен „Човекът от лабиринта“.

— Не знам. Може пък наистина да съм прекалено млада, защото не го помня.

— Въртяха го по Канал 5.

— Доколкото ми е известно, никога не съм гледала съзнателно Канал 5.

Тони се изкиска.

— Ама че си сноб. Така или иначе, сериалът си остана само с един сезон. В него става дума за някакъв профайлър и една криминалистка…

— Звучи ми познато. Тя руса ли беше?

— Много смешно, Пола. Та да се върнем на сериала, който беше пълен боклук. Изгледах го до голяма степен защото беше толкова слаб, че ме караше да се чувствам като гений на профилирането. Но работата е друга. Четирите убийства, върху които работите — начините, по които са извършени, са абсолютно идентични с начините, по които са извършени убийствата в първите четири епизода на „Човекът от лабиринта“.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Удушаване. Удавяне във вана и изхвърляне на тялото в канал. Разпъване с главата надолу и прерязване на гърлото. Разчленен труп, оставен в кашон. А разполагам и с решаващо доказателство: убиецът използва името на актьора, който играеше ролята на психолога в сериала, Лари Гайтлинг. С това име се е регистрирал в мотела, нали?

— Божичко, това е пълно извращение.

— Пращам ти линк към уебсайт за сериала. Някакъв тип от Долно Нанагорнище из дивите пространства на Съединените щати се е чалнал на тема „Човекът от лабиринта“ и е направил каталог на всички епизоди. Всъщност, сега, като се замисля, ми се струва, че е редно да поговориш с него, да разбереш дали поддържа връзка с други пациенти, които си падат по същия сериал. Защото нашият убиец също трябва да е почитател на „Човекът от лабиринта“. Сериалът никога не е бил тиражиран на DVD или на видеокасета, поне доколкото ми е известно. Нашият човек трябва да го е записал през 1997–ма. Вероятно все още го съхранява.

— А може видеото да му е сдъвкало лентите и той да е решил да му направи възстановка.

— Споменавал ли съм колко мразя полицейското чувство за хумор? — отвърна Тони. — Слушай, Пола, тук има нещо много интересно. Серийните убийци извършват престъпленията си, защото нещо в процеса, в начина, по който извършват убийството, в акта на убиването — нещо им доставя върховно удоволствие. Режат гърдите на жените, защото ненавиждат женското начало. Извършват сексуално насилие с нож, защото имат проблеми с потентността. Вадят очи, защото се чувстват постоянно наблюдавани. И така нататък. Но този човек — при него явно убийствата не отключват наслада. Или поне засега не е открил конкретния акт, водещ до удовлетворение. Имам чувството, че той опитва поред различни убийства по списък, като че ли търси кое е най-подходящо за него. Това ли е най-доброто? Доставя ли ми удоволствие?

— Какво? Твърдиш, че той иска да бъде сериен убиец, но не знае какво да направи, за да му бъде приятно да убива?

— Нещо подобно, да. Причината трябва да е тази — или пък след всяко убийство е изпитвал толкова силно отвращение, че е решавал следващия път да опита нещо друго — сега вече той започна да крачи. Три крачки в едната посока, обръщане, три крачки в другата. — Има някаква причина, която го кара да убива. Но не го прави заради самото убиване. Изпраща някакво послание с тези татуировки, казва: „Вижте, това са МОИ постижения“. Пола, ако този човек можеше да намери друг начин да постигне целта си, начин, който не налага извършването на убийства, той би избрал него.

— Това вече е наистина странен профил, Тони.

— Знам. А което е по-лошо, не виждам как той ще ви помогне да заловите човека, когото преследвате.

— Преди години щеше да си прав — отвърна Пола. — Но твоето предположение, че той може да се е свързал с онова куку, което си пада по „Човекът от лабиринта“ това ми дава чудесна идея. Възможно е да имат форум или списък на посетителите, или някаква друга подобна щуротия. Или дори някаква система да регистрират всички посетители в сайта. Стейси много ще се зарадва на новината това ще й даде възможност да се залови за нещо по-сериозно, вместо само да прехвърля базата данни на Северния участък. Веднага щом се върне, може да започне с търсенето. Тони, знаех си, че съм права да те накарам да се включиш в работата.

— Като се има предвид как се чувствам тази сутрин, по-редно би било аз да благодаря на теб. Добре е да има нещо, което да занимава мислите ми и да ме възпира да се хвърля в канала.

— Не говориш сериозно — отвърна тя смутено, притеснена да навлиза в толкова лична територия, говорейки с Тони. В обичайните случаи близостта им не стигаше чак дотам.

— Разбира се, че не — излъга той.

— Е, ако си прав за „Човекът от лабиринта“, какво е следващото убийство в поредицата?

Тони се покашля.

— Ще бъде одрана. Лицето й няма да бъде докоснато, но цялото й тяло ще бъде одрано.

Пола почувства леко гадене.

— Най-хубавото на нашата работа — каза тя, — е, че винаги има нещо, което да очакваш с нетърпение.