Разплата

14.

Крис Дивайн почувства как тъмно аленият цвят на гнева плъзва нагоре по шията й. Винаги бе считала, че е достатъчни закоравяла, за да си върши работата. Душевното й равновесие никога не бе застрашавано от емоционална нестабилност. Дълго време бе вярвала, че нищо не може да я шокира. А после Джако Ванс уби Шаз Боуман и Крис разбра, че може да се почувства опустошена като всеки друг човек. Но не беше допуснала да рухне. Нямаше да му достави това удоволствие. Вместо това използва болката като движеща сила в борбата си срещу убиеца на Шаз, присъединявайки се към импровизирания екип, събран от Тони и Карол, за да бъде разобличен Ванс. През цялата й кариера нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие.

През тези шест години, които бе прекарала в отдела за разследване на особено тежки престъпления в Брадфийлд, почти не бе минал работен ден, в който Крис да не си бе спомняла за Шаз. Започнаха да работят заедно, когато Шаз бе приета в криминалния отдел на полицията, и бяха добър екип. Но на сегашното ниво на отдела биха били неудържими. Това беше тъкмо работата, за която Шаз мечтаеше и тя би се справила добре с нея.

Към съжалението, което изпитваше Крис, се примесваше и неизбежното чувство за вина. Макар че по онова време тя не беше шеф на Шаз, Крис не преставаше да се обвинява, че не бе обърнала достатъчно внимание на онова, с което тя се занимаваше; ако не беше толкова погълната от собствените си интереси, тя би могла да реши да й помогне и би се погрижила за безопасността на младата криминалистка. Но не беше го сторила и мисълта за този пропуск бе нещо, с което й се налагаше да живее всеки ден. По ирония на съдбата тъкмо това я правеше по-добър колега, по-способна да работи в екип.

Дори сега в сърцето й нямаше и помен от прошка за Джако Ванс. Самото му име все още можеше да събуди у нея прилив на гняв. Гняв, който тя предполагаше, че би се уталожил единствено от пряко физическо насилие. Сега, докато слушаше онова, което Карол Джордан й съобщаваше, Крис чувстваше познатата ярост отново да се разгаря в нея. Безсмислено бе да се заемат с търсене на виновниците. Най-важното беше да върнат Ванс там, където му беше мястото и да се уверят, че ще си остане там.

— Как е организирано преследването? — попита тя, потискайки решително гнева си.

— Нямам никакви сведения — каза Карол. — Никой не си е дал труда да ме уведоми официално за случилото се. Научих само защото от министерството са се обърнали към Тони за оценка на риска. А той е на мнение, че всички ние, които участвахме в залавянето на Ванс, трябва да бъдем нащрек.

Крис се намръщи. Разбираше колко сериозно е предупреждението на Тони. Но все пак не беше сигурна, че е съгласна с него.

— Разбираемо е. Той не понасяше да му се противопоставят — каза тя замислено. — Затова и уби Шаз. Въпреки че тя не представляваше заплаха за него. В действителност не го застрашаваше. Силата беше на негова страна. Но тя има смелостта да тръгне срещу него, а той не беше в състояние да се примири с това.

— Именно.

— И все пак… Разбирам защо според него ти и той сте на огневата линия. Но ние, останалите? Съмнявам се, че радарът на Ванс изобщо ни е регистрирал. Ние бяхме второстепенни участници, а такива като Ванс не обръщат внимание на незначителните хора. Няма нищо сензационно в това да се заемеш с маловажни личности като нас.

Карол се позасмя сухо.

— Странно, никога не бих те квалифицирала като незначителен човек, Крис. Разбирам какво искаш да кажеш, но все пак ми се иска да покрием всички опасни пунктове. От теб искам да откриеш останалите трима, които работеха тогава с нас, и да ги предупредиш, че Ванс е на свобода и може да застрашава тяхната безопасност.

Крис се загледа в един от ъглите на стаята, ровейки се в спомените си.

— Леон Джаксън, Саймън Макнийл и Кей… как беше презимето й?

Сам Еванс, който се бе упътил към вратата, чу последните й думи и не устоя на изкушението да я подразни:

— Не е типично за теб да забравиш името на някоя мацка, Крис.

— Някои хора просто… — тя сви рамене — лесно се забравят. Малко са незабравимите като теб.

— Ха-ха — отбеляза той саркастично и затвори вратата зад себе си.

— Но тя наистина беше лесна за забравяне — каза Карол. — Струва ми се, че го постигаше съзнателно. Сливаше се с околната среда, докато хората почти забравяха за присъствието й и изтърваваха нещо, което поначало нямаха намерение да казват.

Крис кимна.

— Умееше да води разпити. Подходът й беше различен от този на Пола, но може би не по-лош от него. Но какво беше фамилното й име?

— Халам. Кей Халам.

— Точно така, сега си спомням. Странно, нали? Човек би казал, че след като сме преживели такова нещо заедно, ще продължим да поддържаме връзка един с друг. Че всеки от нас ще следи професионалното развитие на другите. Но ние се разпиляхме по всички посоки на света още след като мина първия процес. Като че ли никой не искаше да поддържа контакт с останалите, за да бъде по-лесно да изтрием преживяното от паметта си. После, когато се видяхме в апелативния съд и на втория процес, се чувствахме неловко един с друг, сякаш бяхме непознати.

Карол кимна.

— Все едно си срещнал на сватба или погребение човек, с когото някога си бил много близък, но това е било толкова отдавна, че сега и двамата се чувствате неудобно. Не можете да възстановите онова, което е съществувало между вас преди, но и двамата съзнавате, че е било различно, и в това има нещо тъжно и мъчително.

Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан от коментара на Карол. Бяха работили заедно достатъчно дълго, та Крис да съзнава отлично колко рядко можеше да се чуе Карол Джордан да говори така откровено. И двете жени пазеха личното си пространство, съзнателно избягвайки излишна близост. Колкото и близки да бяха помежду си хората, които работеха в екипа, те не общуваха много извънслужебно. Където и да изливаха душите си, това не се случваше в офиса.

Карол се покашля.

— В продължение на три-четири години Кей ми пращаше картички за Коледа, но ми се струва, че това се дължеше по-скоро на желанието да й дам добри препоръки, отколкото на някакъв стремеж да не губим връзка една с друга. Нямам представа къде е тя сега, не знам дори дали все още е ченге.

Крис записа имената в своя смартфон.

— Ще се заема с това. Може да ми помогнат от федерацията на полицейските служители. Поне би трябвало да са в състояние да ми кажат дали все още работят в полицията.

— Дали ще са склонни да дадат подобна информация? — попита Карол.

Крис сви рамене.

— Нали това е нашият профсъюз. Човек би предположил, че ще предприемат необходимото за безопасността ни — тя се ухили лукаво. — Пък и аз си имам свои начини. Може да не са толкова елегантни като похватите на Пола, но дават резултати.

Карол вдигна ръце в израз на безпомощност, а Крис се завъртя на стола си и започна да удря по клавиатурата на своя компютър със силата на човек, който се е учил да пише на пишеща машина.

— Не искам да знам нищо повече — каза Карол. — Съобщи на мен и на Тони какво си открила, когато приключиш. И, Крис…

Крис откъсна поглед от екрана.

— Какво?

— Не се увличай толкова в това търсене, че да забравиш да се погрижиш за собствената си сигурност. Ако Ванс има списък, твоето име също е в него.

Карол стана и тръгна към вратата.

— Моите уважения, шефе, но смея ли при това положение да попитам накъде така сам-сама? — подвикна Крис след нея.

Карол се поизвърна. Ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите й, когато тя се усмихна иронично.

— Отивам в централата на Северната регионална полиция. Вероятно там ще съм в безопасност.

— Не бих разчитала на това — измърмори мрачно Крис, докато вратата се затваряше зад Карол.

За Ванеса Хил беше необичайно да няма уговорка с някого за обяд. Това, че храненето беше необходимост, в нейните очи не беше повод да не се възползва пълноценно от времето, което отделяше за тази цел. Затова работните обеди присъстваха постоянно в графика й. Или обядваше навън с клиенти, или в офиса с онези от служителите си, които заемаха ключови позиции, за да планират стратегиите за различни кампании и да оценяват потенциални пазари. В продължение на трийсет години тя управляваше своята консултантска фирма за човешки ресурси и не току-така бе успяла да стане един от водещите „ловци на мозъци“ в страната.

Но днес беше останала на сухо. Брокерът от фирмата за недвижими имоти, с когото се бе уговорила да се видят на обяд, се отказа от уговорката в последния момент — поводът беше някаква глупост, дъщеря му си била счупила ръката в училище — и я остави сама в центъра на Манчестър, питаща се с какво да си запълни времето до два следобед, когато беше следващата й среща. Не й се искаше да обядва сама в ресторанта, където беше запазила маса, затова седна пред някаква закусвалня и си поръча кафе и сандвич. Спомни си, че на път към ресторанта беше минала покрай автомивка, която не беше на самообслужване. Време беше колата да се почисти основно. Навремето тя се заемаше лично с подобни неща, твърдейки, че никой няма да се справи по-добре от нея, но напоследък предпочиташе да си плаща. Но това съвсем не означаваше, че е склонна на компромис. Ако не си свършеха работата добре, тя просто настояваше да повторят.

Ванеса вкара колата в клетката за почистване, даде нарежданията си и седна в чакалнята, където клиентите можеха да гледат някаква новинарска програма по окачения високо на стената телевизор. Пази боже да се наложи да се забавляват сами, каза си Ванеса. Разопакова сандвича си, съзнавайки, че я наблюдава някакъв тип в негладен от седмица костюм, купен от магазин за конфекция. Само един поглед при влизането й беше достатъчен да прецени, че не си струва труда. Беше навикнала да оценява хората по-бързо, отколкото клиентите й биха могли да приемат за възможно. Винаги бе имала тази способност. И както постъпваше с всичко, дарено й от природата, Ванеса се бе постарала да се възползва максимално от нея.

Знаеше, че не е изключително красива. Носът й беше прекалено остър, лицето — прекалено ъгловато. Но винаги се бе обличала и поддържала така, че да изтъкне максимално всичко, с което разполагаше, и се чувстваше доволна, че мъжете все още я заглеждаха. Не че който и да било от тях би могъл да събуди у нея дори повърхностен интерес. Бяха минали години, откакто за последен път бе решила да губи време и енергия за нещо, надхвърлящо обикновени флиртове и комплименти. Ръководенето на собствената й компания й беше повече от достатъчно.

Докато ядеше, Ванеса хвърляше от време на време поглед към екрана. Напоследък имаше чувството, че по телевизията ежедневно се рециклират едни и същи новини. Размирици в Близкия Изток, размирици в Африка, разправии в правителството и поредното природно бедствие. Тези дни една от служителките й разсмиваше колегите си, насъбрали се около автомата за вода, имитирайки една своя крайно религиозна съседка, пророкуваща край кофите за боклук ужас, гибел и идването на Четирите конника на Апокалипсиса. Но човек можеше да й даде право.

В този момент говорителката като че ли се оживи.

— Новина от последните минути — каза тя и веждите й затанцуваха, сякаш някой бе започнал да превърта по-бързо кадрите. — Осъденият за убийство Джако Ванс е избягал от затвора „Оукуърт“ близо до Устър. Ванс, който е осъден за убийството на едно младо момиче, но се предполага, че е убил много повече, се дегизирал като затворник, който трябвало да излезе от затвора в еднодневен отпуск.

Ванеса изсумтя. А какво друго очакваха? Държат се със затворниците като с гости на хотел и те, естествено, се възползват от това.

— Представители на управата на затвора засега отказват коментар, но все пак стана известно, че някогашният телевизионен водещ и олимпийски състезател Джако Ванс е отвлякъл таксито, с което другият затворник е трябвало да бъде откаран до мястото, където е щял да работи през деня. А сега се свързваме с Кати Котисън, която представлява региона в парламента.

На екрана се появи грозновата жена с деколте, което никак не й отиваше, застанала на моравата край Уестминстър срещу входа на парламента, наречен „Сейнт Стивън“.

— В случая има много въпроси, на които трябва да се намери отговор — започна тя със силен акцент на човек, роден в „Черните земи“5, същия, с който самата Ванеса все още се бореше. — Джако Ванс някога беше телевизионна звезда. Освен това има само една ръка. Как, като начало, изобщо е успял да заблуди персонала на затвора така добре, че да го оставят да излезе? Как е възможно затворник като Ванс изобщо да припари до затвор, в който лежат осъдени, на които им се позволява временно освобождаване? Как така затворникът е бил оставен да пътува в таксито сам, без да го съпровожда никой? Как така един еднорък човек успява да отвлече такси, без да разполага с оръжие? При първа възможност ще представя всички тези въпроси на министъра на вътрешните работи.

Сега вече Ванеса слушаше внимателно. Явно беше, че след този случай ще хвърчат глави. А когато хвърчаха глави, една от естествените последици беше възможността за нови назначения. За нейно разочарование новинарският аспект беше пренебрегнат и фокусът се премести върху миналата история на Ванс като спортист, телевизионен водещ и убиец. Тя започна да губи интерес, когато внезапно на екрана се появи една позната фигура.

— Доктор Тони Хил, психолог и профайлър, на тази снимка с колега от полицията, помогна за разкриването на престъпленията на Ванс и за предаването му на съда.

Разбира се. Съвсем беше забравила, че Тони работеше по случая „Джако Ванс“. Повечето майки биха се гордели да видят единствения си син, представен в новини по националната телевизия в такава положителна роля. Но Ванеса Хил не беше като повечето майки. За нея синът й беше досадно неудобство още отпреди раждането си и тя бе успяла да избегне и най-отдалеченото подобие на майчинско чувство към него. Беше се настроила против него от самото начало и нищо от това, което той бе направил, не бе променило позицията й. Тя го презираше и се надсмиваше над професията му. Съзнаваше, че той не е глупав. Имаше същата проницателност, с която бе надарена и тя самата. Можеше да се възползва от таланта си, да стане преуспял човек.

Вместо това бе предпочел да си прекарва времето, занимавайки се с убийци, изнасилвачи и изобщо на утайката на обществото. Какъв смисъл имаше това? Ама наистина! Като си припомни и как незаконороденият й син беше успял да осуети някои нейни планове, почти бе готова да застане на страната на Джако Ванс. Отвърна отвратено поглед от екрана и извади телефона, за да си провери пощата. Всичко друго бе за предпочитане пред това да гледа разни глупости по телевизията.