Ръкописът на Чансълър

ПРОЛОГ

3 юни 1968 година

Тъмнокосият мъж гледаше вторачено стената пред себе си. Столът, на който седеше, както и останалите мебели в стаята, бе приятен на вид, но неудобен. Ранният американски колониален стил и спартанската подредба бяха сякаш нарочно подбрани, за да могат посетителите да оценят в неприветливата обстановка грандиозния си шанс да се срещнат с човека, пред чийто кабинет се намираха.

Мъжът наближаваше тридесетте, лицето му бе ъгловато, чертите остри и изсечени, сякаш издялани от скулптор, много по-грижлив към детайлите, отколкото към образа като цяло. Това лице издаваше вътрешен сблъсък, то бе поразително и същевременно тревожно. Очите покоряваха — дълбоки, ясносини, открити и питащи. В момента те наподобяваха очите на синеоко зверче — бързо се стрелкаха във всички посоки, проницателни, недоверчиви.

Младият мъж се казваше Питър Чансълър. Изразът му беше суров и също така неподвижен, както позата в стола. В очите му бе стаен гняв.

Още един човек имаше в стаята пред кабинета — секретарка на средна възраст, с тънки, безцветни устни, винаги напрегнато стиснати, и с посивели коси, вдигнати на кок, наподобяващ избелял сламен шлем. Тя бдеше като страж от преторианска гвардия, като зло куче над спокойствието на човека зад дъбовата врата.

Чансълър погледна часовника си и секретарката го стрелна неодобрително с поглед. Всяка проява на нетърпение тук бе неуместна — достъпът до кабинета се смяташе за събитие, което оправдава всичко.

Беше шест без четвърт; останалите кабинети бяха вече безлюдни. Малкото студентско градче на университета „Парк Форест“ в северозападните щати, оживено и приповдигнато от наближаващия край на учебната година, се готвеше за още една пролетна вечер.

„Парк Форест“ се стремеше да избегне вълненията, обхванали повечето университети, да остане безметежен пристан сред бушуващия океан на недоволство — откъснат, богат, спокоен, общо взето, без безредици, но и без блясък.

Говореше се, че тъкмо това спокойствие бе довело човека зад дъбовата врата в „Парк Форест“. Той търсеше недостъпно уединение, дори забрава, което, разбира се, не бе осъществимо. Мънро Сейнт-Клеър бе служил като помощник-държавен секретар при Рузвелт и Труман, извънреден посланик при Айзенхауер, Кенеди и Джонсън. Той бе обикалял света с открити пълномощия и осланяйки се на своя собствен опит, бе отстоявал идеите на своите президенти по тревожните точки на планетата. Решението му да прекара пролетния семестър като гост-професор в „Парк Форест“, докато събира материал за бъдещите си мемоари, смая попечителите на този богат, но малък университет. Те преглътнаха изненадата си и осигуриха на Сейнт-Клеър уединение и спокойствие, каквито не би намерил в Кеймбридж, Ню-Хейвън или Бъркли.

Така твърдяха слуховете.

За да пропъди собствените си мисли, Питър Чансълър се опита да си припомни забележителните събития в биографията на Сейнт-Клеър. Но не успя! Напоследък събитията в неговото лично настояще бяха направо отчайващи. Двадесет и четири месеца безвъзвратно загубени, потънали в академично забвение. Цели две години от живота му!

Докторската му дисертация бе отхвърлена от научния съвет на „Парк Форест“ с осем срещу един гласа. Единственият глас „за“ бе на научния му ръководител, който поради тази причина не можа да повлияе на останалите. Чансълър бе упрекнат в повърхностност, лекомислено незачитане на исторически факти, безсистемно проучване на материята и накрая — в безотговорно вмъкване на белетристични моменти на мястото на неоспорими данни. Повече шансове нямаше. Беше се провалил. Решението не можеше да се обжалва — поражението бе окончателно.

От състояние на приповдигнатост той потъна в дълбока депресия. Преди шест седмици списание „Форин сървис джърнъл“, издавано от университета в Джорджтаун1, прие да публикува четиринадесет откъса от дисертацията му. Общо около тридесетина страници. Издействува го научният му ръководител, който изпрати екземпляр до своите колеги в Джорджтаун. Те прецениха работата му като интересна и същевременно опасна. „Форин сървис джърнъл“ бе на нивото на списание „Форин афеърз“ и се четеше от най-авторитетна публика. Трябваше да се очаква някакъв резултат; може би щяха да му предложат нещо.

Но редакторите поставиха едно условие: поради естеството на темата докторската защита трябваше да предшествува публикацията. Иначе не бяха съгласни.

Сега, разбира се, при това положение за публикация и дума не можеше да става.

Дисертацията му бе на тема: „Източниците на световни конфликти“. Конфликтът бе Втората световна война, източниците — сблъсъците между личности и сили през трагичния период от 1926 до 1938 година. Безполезно бе да обяснява на историческата секция към научния съвет, че работата му представлява творческа интерпретация, а не официален исторически документ. Освен това Чансълър беше допуснал основна грешка: бе си позволил да припише въображаем диалог на исторически личности.

Волност, напълно неприемлива за академичните дебри на „Парк Форест“.

Но Чансълър знаеше, че за комисията съществува още по-сериозен недостатък. Работата му бе написана страстно и гневно, а в една докторска дисертация няма място за чувства.

Твърдението, че финансовите магнати пасивно са стояли настрана, докато група фанатизирани психопати кроели съдбата на Германия след падането на Ваймарската република, бе нелепо. Не само нелепо, но напълно лъжливо. В същност многонационалните корпорации едва смогвали да захранват вълчия апетит на нацистката глутница. И колкото по-могъща ставала глутницата, толкова по-хищнически се разпалвали апетитите на пазара.

Целите и методите на германските нацисти били изоставени на заден план в интерес на икономическото развитие. Изоставени! Нищо подобно! С тях се съобразяваха, в крайна сметка дори ги бяха приели успоредно със стремглаво растящите приходи. Финансовите магнати издадоха на икономиката на болната нацистка Германия свидетелство за прекрасно здравословно състояние. А сред колосите на световния капитал, които тъпчеха гушата на орела на Вермахта, имаше и немалко уважавани индустриалци от Америка.

В това се състоеше проблемът. Чансълър не можеше да назове открито тези корпорации, защото нямаше неопровержими доказателства, а онези, които му бяха дали информация и го бяха насочили към съответни източници, не желаеха да се разкрият имената им. Това бяха все наплашени, уморени стари хора, които живееха от пенсии, отпуснати от правителството или от разни компании. Каквото било — било. То си оставаше в миналото. Те не поемаха риска да загубят благоволението на своите покровители. Ако Чансълър направеше публично достояние своите разговори с тях, те щяха да го опровергаят. Всичко бе толкова просто.

И все пак не беше толкова просто. То се бе случило. Истината не се знаеше и Питър много искаше да я разкаже. Вярно е, че не желаеше да разсипе старините на тия хора, обикновени изпълнители на една политика, която сами не са разбирали, политика, замисляна от толкова високостоящи в йерархическата стълбица, че те често ги знаеха само по имена. Но и не биваше да се бяга от неписаната история.

Затова Чансълър прибягна до единствената възможност: той промени имената на финансовите магнати, но по такъв начин, че да не остави място за догадки и съмнения относно самоличността им. Всеки, който чете вестник, веднага би се досетил за кого става дума.

Това се оказа непростимата му грешка. Той повдигаше провокационни въпроси, чиято правдоподобност малцина биха желали да признаят. Когато корпорациите и фондациите отпускаха средства, те гледаха благосклонно на университета в Парк Форест, чието студентско тяло не представляваше опасност. Трябваше ли тогава да се рискува този благоприятен статут, заради докторската дисертация на един-единствен кандидат?

Господи! Две изгубени години! Съществуваха и други възможности, разбира се. Можеше да се прехвърли в друг университет и там да предложи работата си. Но какво щеше да излезе от това? Струваше ли си? Да се сблъска с още един отказ? Това усещане се таеше в сянката на съмненията му. Питър бе честен пред себе си. Знаеше, че дисертацията му не е уникална или съвършена. Той просто анализираше един период от недалечното минало, който го изпълваше с възмущение заради множеството общи черти с настоящето. Нищо не се бе променило. Лъжите, с които си бяха служили преди четиридесет години, се използуваха и днес. Но Питър не искаше да отвърне глава от всичко това; и нямаше да отстъпи. Щеше да разкрие истината. Все някак си щеше да намери начин.

Възмущението му обаче не можеше да замести компетентното научно изследване. Загрижеността му за живите източници едва ли би могла да замени обективното проучване. Макар и неохотно, Питър призна обоснованото решение на комисията. Работата му в академично отношение бе ни риба, ни рак. Той си служеше отчасти с факти, отчасти с фантазия.

Две пропаднали години!

Телефонът на секретарката не звънна, а леко забръмча. Този звук напомни на Чансълър за слуховете, че Мънро Сейнт-Клеър имал специална пряка телефонна връзка с Белия дом по всяко време на денонощието. Говореше се, че тази телефонна линия единствено нарушавала пълното уединение, което си бе наложил.

— Да, господин посланик — каза секретарката, — ще го поканя да влезе… Точно така. Ако имате нужда от мен, мога да остана. — Явно повече не бе нужна и на Питър му се стори, че това я наскърби. Стражът от преторианската гвардия бе освободен. — Канени сте на прием у декана в шест и половина — продължи тя. Последва кратка пауза. После тя отговори: — Да, сър, ще позвъня да предам вашите извинения. Лека нощ, мистър Сейнт-Клеър. — Секретарката погледна към Чансълър: — Може да влезете — каза тя, а в погледа й се четеше въпрос.

— Благодаря. — Питър стана от неудобния стол с високата, права облегалка и добави: — И аз самият не знам защо съм тук.

В кабинета с дъбова ламперия и прозорци като на катедрала Мънро Сейнт-Клеър се надигна от старинната маса, която му служеше за бюро. „Колко е остарял, помисли си Чансълър, поемайки протегнатата към него ръка. — Много по-стар, отколкото изглежда отдалеч, когато се движи из студентското градче с твърда и сигурна крачка.“ Тук, в кабинета, високата му стройна фигура и главата с орловия профил и просветлели руси коси сякаш с усилие се държаха изправени. И все пак Сейнт-Клеър се крепеше, видимо не желаеше да се предаде на слабостта и старостта. Очите му бяха големи, с неопределен цвят и твърд упорит поглед, но не без хумор. Тънките му устни под добре поддържаните бели мустаци се разтегнаха в усмивка:

— Заповядайте, заповядайте, мистър Чансълър. Радвам се да ви видя отново.

— Мисля, че не сме се срещали досега!

— Не ме оставяйте да изпадам в неудобно положение! — Той се засмя и му посочи стол да седне.

— Не съм имал намерение да ви противореча, а просто… — Чансълър млъкна със съзнанието, че каквото и да каже, то ще прозвучи глупаво. Седна на посочения стол.

— А защо не? — запита Сейнт-Клеър. — На мен може да ми противоречите и това няма да е голяма работа в сравнение с работата, която отворихте на цял легион съвременни учени.

— Прощавайте, не ви разбрах?

— Става дума за вашата дисертация. Прочетох я.

— Поласкан съм.

— Направи ми дълбоко впечатление.

— Благодаря ви, сър. Останалите не са на същото мнение.

— Да, разбирам. Научих, че била отхвърлена от научния съвет.

— Да.

— Срамота, наистина. Толкова труд е вложен в нея. И не малко оригинални мисли.

Кой сте вие, Питър Чансълър? Давате ли си сметка какво сте извършили? Отдавна забравени люде изровили старите спомени и шептят в ужас. Джорджтаун гъмжи от слухове. Сензационен документ пристигнал от посредствен университет в Средния Запад. Някакъв невзрачен дипломант ненадейно ни припомня неща, които никой не би желал да си спомни. Мистър Чансълър, „Инвър Брас“ няма да ви позволи да продължите!

Питър забеляза, че погледът на стария дипломат бе окуражителен, но същевременно чужд и неангажиран. Знаеше, че няма какво да загуби, ако бъде прям.

— Значи ли това, че бихте могли…

— О, не — рязко го прекъсна Сейнт-Клеър, като вдигна ръка. — Не, естествено. Не мога да поставя под въпрос подобно решение. Нямам това право. Допускам, че отказът им почива на някакви разумни критерии. Не, не бих се намесил. Но бих искал да поговорим и да ви предложа някои безкористни съвети.

Чансълър се надвеси напред:

— Какво искате да ме попитате?

Сейнт-Клеър се отпусна в стола си.

— Първо за вас. Просто съм любопитен. Разговарях с научния ви ръководител, но това е информация от втора ръка. Баща ви е журналист, така ли?

— Беше — усмихна се Чансълър. — Ще се пенсионира през януари.

— Майка ви също пише, нали?

— Донякъде. Сътрудничи на списания, пише за женските страници на вестниците. Преди години пишеше и разкази.

— Това значи, че писаното слово не ви изпълва със страх.

— Какво имате пред вид?

— Синът на един автомонтьор пристъпва към повреда в карбуратора по-уверено, отколкото синът на един балетмайстор. Общо казано, разбира се.

— Общо казано, приемам.

— Точно така. — Сейнт-Клеър кимна с глава.

— Искате да кажете, че моята дисертация представлява неизправен карбуратор?

Сейнт-Клеър се засмя.

— Нека не избързваме. Навярно сте се дипломирали по журналистика с намерението да работите в някой вестник?

— Да работя някъде в областта на информацията. Без да знам точно къде.

— Но ето че идвате в този университет, за да защитите дисертация по история. Значи, сте променили решението си?

— Не е така. Твърдо решение въобще не съм имал. — Питър отново се усмихна, този път с известно смущение. — Родителите ми ме имат за професионален студент. Не че са против, разбира се. До дипломирането си получавах стипендия. Служих във Виетнам и сега правителството плаща за ученето ми тук. Занимавам се и с преподавателска работа. Да ви призная честно, наближавам трийсетте, а още не съм решил твърдо с какво ще се занимавам. Но не мисля, че съм изключение в днешно време.

— Ако се съди по дипломната ви работа, проявявате склонност към научна дейност.

— Може и така да е било, но сега вече — не!

Сейнт-Клеър го погледна:

— Разкажете ми нещо за дисертацията си. Правите смайващи намеци и твърде обезпокоителни изводи. Ь същност вие обвинявате много от лидерите на Западния свят — както и техните институции, — че са затваряли очите си преди четиридесет години пред Хитлеровата заплаха и дори в нещо по-лошо: че пряко или косвено са финансирали Третия райх.

— Не от идеологически съображения, а за икономически изгоди.

— Сцила и Харибда?

— И така може да се каже. А в наше време това се повтаря…

— Въпреки становището на научния съвет — прекъсна го Сейнт-Клеър — трябва да сте се поровили доста из документите. Разполагате ли с много материали?

Какво ви накара да започнете? Ето това трябва да знаем, защото сме сигурни, че няма да ви позволим да продължите. Не сте ли оръдие в ръцете на хора, решили да потърсят отплата след толкова години? Или по-лошото — нима чиста случайност е причината за това безобразие? Ние можем да контролираме източниците. Можем да ги унищожим, можем да ги фалшифицираме. Но не сме в състояние да контролираме случайностите. Или безобразията, родени от случайности. Но все едно, вие няма да продължите, мистър Чансълър. Трябва да намерим начин да ви спрем.

Чансълър не отговори веднага. Въпросът на стария дипломат бе неочакван.

— Материали ли? Много повече, отколкото предполага комисията, и много по-малко, отколкото е нужно, за да се обосноват известни заключения. Това е най-честно казано.

— Честно е наистина. Ще ми посочите ли някои конкретни извори? Предлагате оскъдна библиография.

Изведнъж Питър се смути. Срещата, която започна като разговор, се превърна в разпит.

— Нима това е важно? Предлагам кратка библиография, защото това бе желанието на хората, с които разговарях.

— Обезателно трябва да се съобразите с желанието им. Не използувайте никакви имена. — Старият дипломат се усмихна. Беше изключително обаятелен.

На нас имена не са ни нужни. Те лесно могат да се разберат, стига веднаж да разкрием от кои области са източниците. Дори ще е по-добре да не търсим имена. Много по-добре. Шушуканията отново ще започнат. Съществуват и по-добри начини.

— Добре. Разговарях с хора, които са заемали отговорни постове в периода 1923–1939 година. Работили са в правителството — най-вече в Държавния департамент и в областта на индустрията и банките. Срещнах се с пет-шестима бивши висши офицери от Военната академия и разузнаването. Но никой, мистър Сейнт-Клеър, никой не ми позволи да цитирам името му.

— Те ли ви снабдиха с толкова материали?

— Голяма част научих от онова, което те не пожелаха да обсъждат с мен. Както и от откъслечни фрази, случайни бележки, които не винаги бяха… с логична връзка, но ми носеха информация. Повечето от тези хора са вече възрастни, всички или почти всички — пенсионери. Мисълта им се рее. Спомените им бяха разкъсани. Печална история… Те са… — Чансълър млъкна. Не знаеше как да продължи.

Вместо него продължи Сейнт-Клеър:

— С една дума, озлобени дребни чиновници и бюрократи, които живеят с мизерни пенсии. Подобни обстоятелства често раждат жлъчни, а не рядко и изопачени спомени.

— Не мисля, че сте справедлив. Всичко, което съм научил и написал, е истина. Затова, който прочете дисертацията ми, ще узнае кои са били тия корпорации и как са действували.

Сейнт-Клеър пропусна това изявление покрай ушите си, сякаш въобще не го чу.

— Как се добрахте до тези хора? Кое ви тласна към тях? Как си уредихте срещи с тях?

— Баща ми ме упъти към някои, а после покрай първите няколко души се свързах с останалите. Като верижна реакция — едните водеха към други.

— Баща ви ли казахте?

— В началото на петдесетте той е бил вашингтонски кореспондент на „Скрипс-Хауард“…

— Ясно — меко го прекъсна Сейнт-Клеър. — Така с негова помощ изготвихте един начален списък.

— Да. С имената на десетина души от държавни и други институции, които са имали отношения с довоенна Германия. А чрез тях се добрах до други, както вече казах. Естествено, изчел съм всичко, писано от историците Тревър-Роупър и Шайрър, и от германските апологети. Поне това е документирано.

— Вашият баща знаеше ли каква цел преследвате?

— Докторска дисертация. Това му стигаше. — Чансълър се усмихна. — Баща ми е почнал работа, след като изкарал само година и половина в колежа. Парите не му стигнали.

— Тогава нека се изразя по друг начин — той съзнава ли какво сте открили? Или какво мислите, че сте открили?

— Не напълно. Мислех си, че родителите ми ще прочетат дисертацията, след като я напиша. Сега не знам дали биха я прочели. Това ще бъде удар за тях. — Питър се усмихна накриво. — От вечния студент, станал на толкова години, не излезе нищо.

— Струва ми се, преди казахте „професионален“ студент? — поправи го дипломатът.

— Има ли някаква разлика?

— В подхода, струва ми се, има. — Сейнт-Клеър мълчаливо се наведе напред, големите му очи се вторачиха в Питър. — Бих искал да охарактеризирам с няколко думи положението така, както аз го виждам.

— Разбира се!

— В общи линии разполагате с материали за един напълно сериозен теоретичен анализ. Тълкуването на историята — от доктринери до ревизионисти — е нескончаема тема за спорове и изследвания. Приемате ли?

— Естествено.

— Да, разбира се. Иначе въобще не бихте се спрели на тази тема. — Докато говореше, Сейнт-Клеър гледаше през прозореца. — Едно непоследователно тълкуване на събитията обаче, особено на такъв период от недалечното минало, при това основано главно на написаното от други хора, едва ли е оправдано. Нали? Искам да кажа, че историците отдавна да са се нахвърлили върху този материал, ако мислеха, че от него може да излезе нещо. Но тъй като случаят не е такъв, вие се разпростирате извън общоприетите източници, разпитвате група озлобени старци и неколцина недоволни бивши разузнавачи и правите определени изводи.

— Да, но…

— Да, но — прекъсна го Сейнт-Клеър, като се извърна от прозореца. — Както сам казахте, нерядко тези изводи почиват на „откъслечни фрази без логична връзка“. А авторите на тези фрази отказват да се споменат имената им. Пак според думите ви разследванията не обосновават многобройните ви заключения.

— Това не е така. Заключенията ми са напълно обосновани.

— Никой няма да приеме тези заключения. Никоя официална инстанция, била тя научна или юридическа. И според мен съвършено основателно.

— Ето тук грешите, мистър Сейнт-Клеър! Защото аз съм прав. И не се интересувам колко комисии ще го признаят. Налице са факти, точно над повърхността, но никой не желае да се говори за тях. Дори сега, след четиридесет години! Защото същите неща се повтарят в момента! Шепа корпорации трупат милиони, като хранят военните режими из целия свят, наричайки ги „наши приятели“ и „предна линия на отбраната ни“. Очите им са в печалбите и само това ги интересува… Както и да е, даже да не мога да защитя изводите си с нужната документация, аз няма да захвърля плода на двегодишния си усилен труд. Няма да спра дотук само защото според комисията работата ми е неприемлива от научна гледна точка. Извинете, но това именно е неприемливо.

Ето това трябваше да узнаем. Ще се примириш ли накрая с неуспехите си и ще се оттеглиш ли от пътя? Другите мислеха, че ще отстъпиш, но не и аз. Ти знаеш, че си прав, а това е прекалено голямо изкушение за младостта. Нашата задача сега е да те направим безсилен.

Сейнт-Клеър не сваляше очи от Питър.

— На погрешен път сте. От тези хора не търсете признание. Потърсете го другаде. Където достоверността и фактите не са от значение.

— Не ви разбирам.

— Дисертацията ви е пълна с великолепно сътворени белетристични моменти. Защо не насочите вниманието си към прозата?

— Какво?

— Към прозата. Напишете роман. Никой не се интересува дали един роман е изцяло измислица, или почива на историческа правдивост. Това просто не е от значение. — Сейнт-Клеър отново се наклони напред, без да снема очи от Чансълър. — Опитайте в белетристиката. Може пак да не ви обърнат внимание, но поне ще имате шанс да се изкажете. Ала да продължавате сегашното си начинание, е напълно безсмислено. Ще пропилеете още година, а може и повече. И за какво в крайна сметка? Затова напишете роман. Излейте недоволството си в него и после решавайте с какво ще се занимавате.

Питър не откъсваше изумения си поглед от дипломата. Беше смутен, мислите му се блъскаха нерешително, едва успя да повтори една-едничка дума:

— Роман?

— Да. Струва ми се, отново се връщаме към неизправния карбуратор, колкото и неприятна да е аналогията. — Сейнт-Клеър се намести в стола си. — Вие признахте, че писаното слово не ви плаши. Цял живот сте гледали как белият лист се изпълва с думи. Преработете дисертацията в друго направление, с друг подход към събитията, който не изисква придържане към научни норми.

Питър леко въздъхна: думите на Сейнт-Клеър го бяха накарали да онемее и да не може да си поеме дъх.

— Роман?! И през ум не ми е минавало!…

— Допускам, че тази мисъл ви е спохождала, макар и несъзнателно — прекъсна го дипломатът. — Все пак не сте се подвоумили да съчините действия и реакции в техен отговор там, където ви е било нужно. А господ е свидетел, че разполагате с материал за истински увлекателна история. Попресилена естествено, но не без качества за едно приятно четиво през неделните следобеди, когато човек се е изтегнал на дивана. Оправете карбуратора. Това е по-различен двигател. Не му трябва толкова гориво, но носи същото удовлетворение. А някой може и да прояви интерес към написаното. Но не към сегашната ви работа. Честно ви говоря, така е.

— Роман! Ама че работа!

Мънро Сейнт-Клеър се усмихна. Погледът му бе все така странно недосегаем и безразличен.

Следобедното слънце потъна зад хоризонта, дълги сенки се протегнаха по зелените морави. Сейнт-Клеър стоеше до прозореца, взрян в квадратните очертания на двора. Във ведростта на пейзажа имаше някакво предизвикателство: тя изглеждаше неуместна в един свят, изпълнен с толкова бурни противоречия.

Можеше да си тръгне от Парк Форест. Бе изпълнил задачата си, макар и не напълно, финалът бе приемлив за деня.

Приемлив… в рамките на измамата.

Погледна часовника си. Бе изминал час, откакто обърканият Чансълър напусна кабинета му. Дипломатът се приближи до бюрото си, седна и взе телефона. Набра 202, кода за района, и после още седем цифри. След миг по линията се чуха две изпуквания, последвани от продължително бръмчене. За непосветените този звук би означавал повреда в линията. Сейнт-Клеър набра още пет цифри. Последва превключване и се чу глас:

— Тук „Инвър Брас“. Включени сте за магнитофонен запис. — В гласа се долавяше твърдото бостонско „а“, но интонацията бе средноевропейска.

— Обажда се Браво. Свържете ме с Генезис.

— Генезис е в Англия. А там минава полунощ.

— Боя се, че ще трябва да го обезпокоим. Имате ли безопасна връзка?

— Да, ако все още е в посолството. Иначе трябва да звъня в Дорчъстър. За там гаранции нямам.

— Опитайте в посолството, моля.

Линията заглъхна, докато в централата на „Инвър Брас“ превключваха. След три минути се разнесе друг глас. Той звучеше ясно, без смущение, сякаш идеше долу от улицата, а не от четири хиляди мили разстояние. Гласът бе нисък, развълнуван, но в него се долавяше уважение. И нотка на страх.

— Генезис слуша. Току-що си тръгвах. Какво има?

— Всичко е наред.

— Слава богу.

— Дисертацията бе отхвърлена. Внуших на членовете на съвета, в лични разговори, разбира се, че това е абсолютна глупост и че ще станат за смях в университетските среди. Те са чувствителни на тази тема, както може да се очаква. И твърде посредствени.

— Радвам се. — Последва пауза от Лондон. — А той как реагира?

— Както предполагах. Прав е и го знае. Затова е като убит. Не възнамеряваше да се предаде и да спре дотук.

— А след срещата ви?

— Надявам се, че промени позицията си. Новата идея залегна дълбоко в съзнанието му. Ако стане нужда, ще му помогна косвено, ще го свържа с разни хора. Но може и да не се наложи. Той е човек с въображение и което е по-съществено — възмущението му е искрено.

— Убеден ли сте, че това е най-добрият вариант?

— Абсолютно. Иначе би продължил да събира материал и да се рови из отдавна забравени събития. Не бихме желали да представи дисертацията си в Кеймбридж или Бъркли, нали?

— Разбира се. И може би никой няма да прояви интерес към това, което ще напише, дори да го публикува. Вярвам, че за това бихме могли да се погрижим.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Моят съвет е да не се бъркаме. Иначе ще се отчае още повече и ще се върне към старото. Нека събитията се развият естествено. Ако наистина я преработи в роман, ще се надяваме на малък тираж като за творба на аматьор. Той ще си каже всичко, което има за казване, и ще се получи посредствена проза, с обичайното въведение, че героите нямат нищо общо с живи или умрели личности. Всяка намеса ще събуди въпроси, което не е в наш интерес.

— Прав сте, напълно сте прав! — отвърна човекът от Лондон. — Както винаги, Браво.

— Благодаря и довиждане, Генезис. След няколко дни си тръгвам оттук.

— Къде ще отидете?

— Още не съм решил. Може би ще се върна във Върмънт. А може и да замина надалеч. Не ми харесва обстановката в страната.

— Ето още една причина, която налага да държим връзка — отговори гласът в Лондон.

— Може би. Но, от друга страна, годините вече ми тежат.

— Не бива да изчезвате. Знаете, нали?

— Да. Лека нощ, Генезис.

Сейнт-Клеър затвори телефона, без да дочака отговор на своето сбогуване. Просто не искаше да продължи разговора.

Обзе го някакво чувство на отвращение: не го спохождаше за първи път, а може би не и за последен. „Инвър Брас“ вземаше решения, които бяха не по силите на другите, закриляше хора и институции от морални обвинения за минали действия. Но ако това бе оправдано преди четиридесет години, сега тегнеше като анатема.

Наплашени хора бяха споделили шепнешком с други наплашени като тях, че Питър Чансълър трябва да бъде спрян. Не беше редно този невзрачен кандидат за докторска титла да повдига въпроси за неща от преди четиридесет години, които сега вече нямаха значение. Днес времената бяха други, обстоятелствата също.

И все пак съществуваха някои неизяснени неща. Отговорността не е ограничено понятие. В крайна сметка всички носеха отговорност. „Инвър Брас“ не бе изключение. Затова Питър Чансълър трябваше да получи възможност да излее възмущението си по такъв начин, че да не предизвика последствия. Или катастрофа.

Сейнт-Клеър се надигна от масата и хвърли поглед към документите върху нея. През последните седмици бе разчистил повечето от личните си вещи. Твърде малко от неговото присъствие бе останало сега в кабинета. Така трябваше да бъде.

Утре вече нямаше да е тук.

Той тръгна към вратата. Машинално посегна към ключа, за да изгаси, и чак сега осъзна, че въобще не е палил осветлението. Той бе стоял, бе се разхождал, бе седял и размишлявал в полумрака.

Есен. Областта Бъкс приличаше на море в жълти, зелени и златисти багри. Чансълър се облегна на капака на сребристия си спортен автомобил и небрежно преметна ръка през рамото на жената до него. Лицето му бе понаедряло, изсечените му черти не контрастираха така, както преди, бяха омекотени, но все пак остри. Гледаше бялата къща в подножието на виещ се път, прорязан сред меко нагънатия релеф на полята. От двете страни пътят бе ограден от висока бяла ограда.

Момичето, хванало нежно ръката, с която Чансълър го прегръщаше през рамото, бе погълнато от същата гледка. То бе високо, кестенявите му коси меко се спускаха надолу и обрамчваха нейното изящно и същевременно странно волево лице. Казваше се Катрин Лоуъл.

— Точно както ми го описа — каза тя, като стисна здраво ръката му. — Красиво е. Великолепно.

— Или, казано с други думи — отвърна Чансълър и погледна към нея, — адски е приятно.

— Вече си купил къщата, нали? — погледна го тя. — Не само си проявил интерес, а си я купил?

Питър кимна.

— Имах и конкуренция. Един банкер от Филаделфия беше готов веднага да даде капаро. Трябваше да реша на място. Ако не ти харесва, сигурен съм, че той ще я купи от мен.

— Не ставай глупав, къщата е възхитителна!

— Не си я видяла отвътре!

— И това ми стига.

— Добре. И без това предпочитам да ти я покажа на връщане. Собствениците ще се изнесат до четвъртък. И дано, защото в петък сутринта чакам огромна пратка от Вашингтон. Ще пристигне направо тук.

— Копията ли?

— Дванадесет кашона от Правителствената печатна служба. Морган ще изпрати камион. Цялата история на Нюрнберг, според архивите на трибунала на Съюзниците. Можеш ли да се досетиш какво ще бъде заглавието на книгата?

Катрин се засмя.

— Просто си представям как Тони Морган крачи из кабинета си като гъвкава котка в сивия си костюм. Изведнъж прави скок към бюрото си и крясва така, че подплашва всички в сградата: „Измислих! Този път нещо по-различно! Ще я наречем «Нюрнберг!». С удивителна накрая!“

Питър се разсмя заедно с нея.

— Недей да злословиш по адрес на моя свещен редактор!

— Никога! Ако не беше той, сега щяхме да се нанасяме в пететажен блок без асансьор, а не във ферма, строена за богат земевладелец.

— И за съпругата на богатия земевладелец.

— И за неговата съпруга. — Катрин стисна ръката му. — Като каза камион, се сетих, не трябваше ли вече да има фургони с багаж пред къщата?

Чансълър се усмихна някак си смутено.

— С изключение на някои изрично упоменати предмети, трябваше да я купя с цялата покъщнина. Собствениците се преместват да живеят по Карибското крайбрежие. Ако не ти харесва мебелировката, можеш да изхвърлиш всичко.

— Господи, на каква широка нога живееш!

— Нали сме богати! — добави Питър, но не като въпрос. — Без повече коментари, моля. Хайде, да тръгваме. Имаме още три часа по магистралата и още два след това. Скоро ще се стъмни.

Катрин се извърна към него, вдигна лице, устните й почти го докоснаха.

— С всяка миля ще ставам все по-припряна. Ще получа тикове от нерви и докато пристигнем, ще пелтеча. Мислех, че ритуалният обред на представянето пред родителите е вече отживелица.

— Но не беше на същото мнение, когато ме представи на твоите родители, нали?

— О, небеса! Те бяха толкова развълнувани от присъствието ти, от това, дето са в една стая с теб, че ти можеше само да седиш и да злорадствуваш.

— Което не направих. Твоите родители ми харесаха. Вярвам, че и ти ще харесаш моите.

— А те дали ще ме харесат? Това не може да се предскаже.

— Разбира се — каза Питър и я притегли към себе си. — Те ще те обикнат. Както те обичам аз. О, божичко, колко те обичам!

Оправдано е, Генезис. Този Питър Чансълър притежава всички материали на Правителствената печатна служба, свързани с Нюрнберг. Издателят е наредил отнасянето им на един адрес в Пенсилвания.

Това нас не ни засяга, Банър. Венис и Кристофър са на същото мнение. Няма да предприемем никакви действия. Такова е крайното решение.

Но това е грешка! Той отново се връща към германската тема!

Много време след допуснатите грешки. Не може да се направи връзка. Години преди Нюрнберг видяхме ясно това, което не бяхме разбрали в началото. Няма връзка с нас. С никой от нас, и вас включително.

Не бъдете толкова сигурни.

Сигурни сме.

Какво мисли Браво?

Браво не е тук. Не е известен и няма да бъде.

Защо?

Поради причини, които нямат нищо общо с вас. Те датират от преди няколко години. Преди да се присъедините към „Инвър Брах“.

Решението ви не е правилно, Генезис.

Излишно се тревожите. Никога не бихме ви повикали, ако безпокойството ви имаше основание, Банър. Вие сте изключителен човек. В това никога не сме се съмнявали.

И все пак опасно е.

Автомобилите по магистралата за Пенсилвания сякаш увеличиха скоростта си, когато небето притъмня съвсем. На места внезапно се спусна гъста мъгла и размаза светлините на бързопрелитащите насрещни фарове. Неочаквано плисна силен дъжд и заудря косо по стъклата. Чистачките не успяваха да се справят.

Някакво трескаво безпокойство бе обхванало всички шофьори. Чансълър го усети. Автомобилите профучаваха, плискайки струи вода, сякаш водачите предусещаха как буреносните облаци се събират в небето над Западна Пенсилвания н инстинктът им, роден от опит, ги-караше да бързат за в къщи.

Гласът от авторадиото в „Континентала“ бе точен и категоричен.

„Управлението на пътищата призовава всички водачи да не се включват в движението в района Джеймстаун-Уорън. Тези, които в момента са на път, да спрат на близките крайпътни отбивки. Повтаряме: потвърждават се сведенията за надигаща се буря от езерото Ери, вятърът с ураганна сила…“

— Има отбивна на около четири мили оттук — каза ш Питър, като се взираше през стъклото. — Ще спрем. На двеста-триста метра от нея има и ресторант.

— Откъде знаеш?

— Току-що отминахме знака за Питсфийлд. Тон ми служи за указател: значи, съм на час от къщи.

Чансълър така и не разбра какво стана. Този въпрос щеше да го гложди до края на живота му. Стръмният хълм представляваше непроницаема стена от проливен дъжд, конто се изливаше мощно като из — ведро и блъскаше тежката кола като малка лодка в бурно море.

Внезапно отзад го заслепиха фарове, които проникнаха през задното стъкло и се отразиха в огледалото. Пред очите му заиграха бели петна, които замъглиха дори проливния дъжд. Виждаше само ослепителната ярка светлина.

Тогава онзи се изравни с него! Огромен товарен камион с ремарке го изпреварваше точно на тоя опасен наклон в поройната, свличаща се вода! Питър изкрещя на шофьора през затворения прозорец. Онзи не беше с всичкия си. Не виждаше ли какво прави? Не виждаше ли „Континентала“ в тая буря? Или беше ненормален?

Невероятното се случи. Огромният камион политна към него. Последва удар. Стоманеното шаси се вряза в „Континентала“. Чу се скърцане от триене на метал в метал. Този откачен го изтласкваше от пътя! Беше или пиян, или изплашен до безумие от бурята! През пелената на плющящия дъжд Чансълър различи силуета му горе в кабината. Той въобще не виждаше „Континентала“! Нямаше представа какво върши!

Последва втори разрушителен удар и стъклата на „Континентала“ се изпотрошиха. Колелата му блокираха. Колата отскокна вдясно, към тъмната бездна, която се простираше отвъд банкета.

Капакът се вдигна в дъжда, после колата залитна над извивката на пътя и полетя стремглаво надолу.

Писъците на Катрин се извисяваха над грохота от счупени стъкла и разбит метал, докато „Континенталът“ се преобръщаше надолу. Чуваше се стърженето на метал, сякаш всяка част се бореше да оцелее след последователните удари на автомобила в земята.

Питър се хвърли към писъка, към Катрин, но някаква остра метална част го прикова като стрела на място. Автомобилът се килна, превъртя и продължи да се плъзга стремително надолу.

После писъците спряха. Всичко свърши.