Ръкописът на Чансълър

41

Откъм водната ивица се носеше плисъкът на вълните, които се разбиваха в крайбрежните скали. Питър лежеше в мократа трева. Въздухът бе студен, земята бе също студена, вятърът откъм залива идеше на талази и свиреше сред високите дървета, които обграждаха неголямата поляна. Човекът, който го бе предал, човекът, комуто той вярваше и приемаше за приятел, го бе научил на много неща. Затова Питър бе избрал тази позиция, втренчил поглед в пътя и в каменните порти на петдесетина ярда оттук.

Когато устройваш среща, позицията е най-важното. Избери си защитно положение, от което да наблюдаваш всички приближаващи се превозни средства, и си осигури възможност за бързо и незабелязано отстъпление в случай на нужда.

Приятелите се оказаха врагове, но те го научиха на стратегия, която сега използуваше срещу тях. Ето още една частица от тоталното безумие, което бе толкова реално.

На около половин миля разстояние блеснаха фарове на автомобил. На Питър му се стори, че светлината несигурно играе ту на една, ту на друга страна. Тя се заковаваше за миг, сякаш автомобилът е спрял на място, а после отново започваше да се мята колебливо. При по-други обстоятелства Чансълър би повярвал, че наблюдава пиян шофьор, който се мъчи да намери пътя за в къщи. Нима бе възможно този всесилен властелин, манипулиращ с хора и правителства, да си попийва? Рамирес си тегли куршума, защото не можа да понесе разкритието на случая Часонг. Нима Сейнт-Клеър не би могъл да понесе разкритията за дейността на „Инвър Брас“ на трезва глава?

Автомобилът със спирания влезе през каменния вход. Питър моментално затаи дъх, очите му не се откъсваха от зловещата гледка. Автомобилът бе сребристият „Кон-тинентал-Марк IV“! За да пристигне Сейнт-Клеър с него на тази решаваща среща, показваше, че той бе същото чудовище, както и автомобилът му!

Питър видя как отвратителната сребриста кола се изкачи по автомобилната алея към главния вход. После отново прикова очи към каменните стълбове и пътя. Съсредоточи се напълно. По пътя не се забелязваха никакви фарове, нито пък черни контури на фона на сивеещия мрак, което би означавало, че се движи кола с изгасени светлини.

Той остана върху мократа трева още няколко минути, като от време на време поглеждаше към Сейнт-Клеър. Дипломатът бе слязъл от колата, изкачил стълбите и стигнал до дъното на верандата. Сега стоеше до перилата и гледаше във водите на залива.

Един друг човек, изпълнен със състрадание, бе стоял на рибарския кей, пак така загледан във водите на залива. Прели дванадесет часа. Призори. Сега този човек бе мъртъв, попадна в клопката на врага, стана жертва на фанатиците, които изпълняваха заповедите на това чудовище.

Чансълър бе доволен: дипломатът бе пристигнал сам.

Питър се надигна от тревата и тръгна към верандата във викториански стил. Сейнт-Клеър продължаваше да стои до перилата. Чансълър се приближи отзад. Бръкна в джобовете и извади автоматичния пистолет на Браун в дясната и фенерът в лявата си ръка. Когато бе на десетина стъпки, насочи и двете към дипломата и светна фенера.

— Вдигнете дясната си ръка — заповяда той. — С лявата извадете ключовете от автомобила и ми ги хвърлете.

На посланика му трябваха няколко секунди, за да се осъзнае. Изглеждаше разсипан. Внезапната поява на Чансълър, ослепителният блясък на прожектора, строгите заповеди, разнесли се от мрака, го сковаха напълно. Питър бе признателен на О’Брайън, на своя враг, за тактиката, на която го бе научил.

— Ключовете не са в мен, млади човече. Те са в колата.

— Не ви вярвам! — озлобено рече Питър. — Дайте ги!

— Тогава нека заедно отидем до колата, за да се уверите. Ще си вдигна и двете ръце, ако пожелаете.

— Настоявам.

Ключовете наистина бяха на таблото на „Континентала“. Чансълър накара стария човек да се опре в капака, докато претърси джобовете му. Сейнт-Клеър не носеше оръжие. Това хвърли Чансълър в недоумение. Недоумяваше и защо ключовете бяха оставени в колата. Колата е средство за бягство; ръководителят на „Инвър Брас“ не можеше да не знае това. Питър угаси фенера и опря пистолета в гърба на Сейнт-Клеър. Изкачиха отново стъпалата и се върнаха на верандата. Той обърна стария човек с гръб към перилата и застана срещу него.

— Извинете ме, ако съм закъснял — рече дипломатът. — Но не съм шофирал повече от дванадесет години. Опитах се тъкмо това да обясня на вашия приятел по телефона, но той отказа да ме изслуша.

Обяснението на Сейнт-Клеър изглеждаше правдиво. То показваше причината за блуждаещите фарове. Показваше също, че дипломатът е наплашен. Никога не би поел такъв риск по шосета и странични пътища, ако се касаеше за нещо друго.

— Но все пак пристигнахте!

— Знаехте, че не мога да откажа. Открили сте моя човек. Открили сте и предавателя. Допускам, че могат да ми се припишат на мен.

— А не бива ли?

— Нищо не разбирам от тия неща. Варак беше специалист, но аз не съм. Дори не знам откъде се появиха.

— Това не мога да приема. Човекът, който управлява „Инвър Брас“, е далеч по-изобретателен.

Сейнт-Клеър се отдръпна в мрака. Сякаш споменаването на това име му причини болка.

— Значи, ви разказаха, така ли?

— Нима това ви изненадва? Казах ви, че знам кои хора се крият зад Венис, Кристофър, Парис и Банър. Също и Браво. Тогава защо да не знам и за „Инвър Брас“?

— И много ли още научихте след това?

— Достатъчно, за да ми настръхне косата от ужас. Четиридесет години, безчет милиони. Неизвестни хора, които ръководят цялата страна.

— Вие преувеличавате. Ние помагахме на страната в кризисни моменти. Това е по-близко до истината.

— А кой определяше кой момент е кризисен? Вие ли?

— Кризисните моменти сами проличават.

— Не винаги и не за всеки.

— Ползувахме информация, недостъпна за други.

— И действувахте според тази информация, вместо да я направите публично достояние.

— Обикновено се занимавахме с благотворителност. И то за благото на този „всеки“, за когото вие говорите. Никога не сме вършили нещо за лични облаги. — Сейнт-Клеър повиши глас, бранейки пламенно „Инвър Брас“.

— Има начини благотворителността да се прави открито. Защо не ги използувахте?

— Този вид благотворителност винаги е временна. Не атакува корените на явлението.

— А защо не оставихте корените на явлението на тия, избрани да се занимават тъкмо с тях?

— Прекалено опростявате позицията ни и го знаете, мистър Чансълър!

— Знам, че бих предпочел да следвам една несъвършена система, която разбирам, отколкото тази, която въобще не проумявам.

— Софистика. Лесно е да се оспорват гражданско-правни въпроси, но докато спорите, празните джобове, недоимъкът неумолимо растат. И ако се обединят, ще избухне неподозирана вълна от насилия. Тогава свободата на избора ще бъде заличена. Всичко е толкова просто. През тия години се стараехме да контролираме разпространението на това недоволство. Бихте ли искали да ни спрете?

Питър бе длъжен да признае логиката в обяснението на Сейнт-Клеър, знаейки, че този блестящ и лукав човек, скрит зад маската на благочестието, го принуждава да мине към отбрана, мъчеше се да го изтласка настрани от предмета на спора. Не биваше да забравя, че Сейнт-Клеър е едно чудовище, че ръцете му са изцапани с кръв.

— Съществуват други начини и други решения — каза Питър.

— Може би съществуват, но не съм сигурен, че ще ги открием в рамките на нашия живот. Поне не в моя. Може би в търсенето на тези решения се крие възпирането на насилието, на което се надяваме.

Питър рязко мина в атака.

— И вее пак приехте решение, основано на насилие, нали? Уловката, стръвта, която ми подхвърлихте, се оказа истина?

— Моля?

— Убихте Хувър! „Инвър Брас“ даде нареждане за неговата смърт!

При тези думи Сейнт-Клеър замръзна. Къс, сподавен вик се изтръгна от гърлото му. Увереността му рухна. Внезапно се превърна в жалък старец, обвинен в жестоко престъпление.

— Откъде… Кой… — не можа да формулира въпроса си.

— В момента това не е важно. Важното е, че заповедта е била дадена и изпълнена. Убихте човек без съд и присъда. Ето кое ви отличава от мнозинството, господин посланик. От насилието, което толкова презирате.

— Имаше причини!

— Защото бяхте убеден, че той е убиец! Защото бяхте чували за неговите ударни групи, за отредите на смъртта?

— До голяма степен — да!

— Това не е основание. Ако сте знаели със сигурност, трябваше да го кажете открито! Всички вие!

— Не можеше да стане така, казвам ви, имаше причини!

— Искате да кажете — други причини?

— Да!

— Досиетата?

— За бога, разбира се! Досиетата!

— Бие с нищо не сте по-добри от него — каза Чансълър.

— Вярвахме с цялата си душа и сърце, че е така. — Сейнт-Клеър взе да се съвзема след първия удар и донякъде възстанови изгубеното самообладание. — Просто не мога да повярвам. Така да се излъжа във Варак!

— Само това не казвайте — студено го пресече Чансълър. — Ненавиждам много от действията му, но Варак даде живота си за нас. Истината е, че вие сте го лъгали.

— Не е вярно! Няма такова нещо!

— И то през цялото време. Варак бе Лонгуърт, а Лонгуърт е влязъл в кабинета на Хувър през нощта преди неговата смърт. Варак е измъкнал досиетата! И ги е предал на вас!

— От „А“ до „Л“ — да, никога не съм отричал! Тези досиета бяха унищожени. Но не и досиетата от „М“ до „Z“! Те изчезнаха. Те все още липсват.

— Не е истина! Варак вярваше, че е така, защото вие искахте така да мисли!

— Това е лудост! — прошепна Сейнт-Клеър.

— Същата вечер с Варак е имало още двама души. Единият или двамата са изпразнили папките или просто са излъгали. Не знам точно, но там е станало всичко. Вие сте знаели, че Варак е безкомпромисен по отношение на досиетата, и затова сте действували зад гърба му.

Сейнт-Клеър поклати глава. Имаше, измъчен вид.

— Не. Грешите. Теорията ви е правдоподобна, дори изобретателна, признавам. Но просто не е вярна!

— Другите двама изчезват! Имената им са само прикритие, личността им е невъзможно да се установи!

— По съвсем други причини. Хувър трябваше да бъде отстранен. Страната не би могла да понесе дори намек за ново убийство. Щеше да настъпи хаос, фанатиците, които искат да управляват страната, потъпквайки всички конституционни права, щяха да се разбеснеят. Ние не можехме да оставим никакви улики. Повярвайте в това!

— Лъгахте и продължавате да лъжете! Няма начин да ме заставите да ви повярвам!

Сейнт-Клеър замълча и се замисли.

— Начин може би има: като ви обясня причината и като заложа във ваши ръце живота си и всичко, на което съм се посветил през тези петдесет години.

— Първо причината — сурово рече Питър. — Защо убихте Хувър?

— Той бе абсолютен властелин. Нямаше никаква определена линия на ръководство. Неговото Бюро бе аморфно, без структура. Нарочно го поддържаше в този вид. Бе стигнал твърде далеч в суровите си беззакония. Колко далеч, това никой не знае, но съществуваха достатъчно доказателства за убийствата, които споменахте. Знаехме за неговите шантажи и изнудвачества. Беше стигнал до Овалния кабинет на Белия дом. Дори само това бе достатъчно, за да оправдае решението ни, но съществуваше още едно съображение, което го правеше неотложно. Аморфната система започна да се организира, създаде се верига от хора вън и вътре в Бюрото. От безпринципни, порочни хора, които ограждаха Хувър, ласкаеха го, коткаха го, преструваха се, че го боготворят. Те имаха едничка цел: досиетата. С тези досиета те можеха да управляват страната. Затова Хувър трябваше да бъде отстранен, преди да бе влязъл в някакви сделки.

Сейнт-Клеър млъкна. Почувствува се уморен; личните му съмнения се изписаха по лицето му. Глождеха го съмнения.

— Не съм съгласен с вас — каза Питър, — но нещата взеха да се изясняват. Как ще предадете в ръцете ми вашето петдесетгодишно дело?

Сейнт-Клеър пое дълбоко дъх:

— Вярвам в човешкия инстинкт да прозира в определени моменти истината, независимо каква е тя. Само двама души на тази земя знаеха всяка стъпка от плана на убийството на Хувър. Човекът, който изработи плана, и аз. Този човек сега е мъртъв: загинал е пред очите ви. Аз съм изоставен. Този план е последното доказателство, защото никоя стратегия, изработена от човешки ум, не е съвършена. Все нещо остава незавършено, стига другите да знаят къде да го търсят. Доверявайки ви това, аз не само поставям живота си във вашите ръце, но и още нещо, много по-важно: оставям на ваше разположение делото на целия си живот. Но за мен е много по-важно да знам как ще постъпите с него, а не колко ми остава да живея. Приемате ли? Ще ми позволите ли да се опитам да ви убедя?

— Продължавайте.

Докато Сейнт-Клеър говореше, Питър разбра опустошителната същност на това, което му доверяваше. Посланикът бе прав в две отношения. Чансълър инстинктивно чувствуваше, че чува истината, но покрай тази увереност той съзнаваше, че малко е нужно, за да потвърди убийството на Хувър. Сейнт-Клеър не назоваваше имена — освен това на Варак, — но бе разумно да се вярва, че самоличностите на останалите ангажирани можеха да се разкрият.

Актриса, чийто съпруг бе станал жертва на зверствата на Маккарти; двама бивши специалисти по електронна и телекомуникационна техника от Морските сили; единият — безпогрешен снайперист. Оперативен работник от британското контраразузнаване, работил в тясно сътрудничество със Съвета за Национална сигурност. Един американски хирург, принуден да се пресели в Париж, чиито жена и дете били премазани от кола на ФБР. Тези бяха участниците в операцията. Връзките не са прекъснати, може да се проследят… Самият план бе изработен от един гений на шпионажа, дори бил включен и съветник от Белия дом.

А това обясняваше думите на Рамирес: Аутопсия нямаше… Така бе наредено от Белия дом… Те го убиха… Поне те така мислят… Вярват, че някой отвътре го е извършил… или е наредил да го извършат.

Какъв невероятен ум притежаваше Варак! Сейнт-Клеър привърши, изтощен, останал без сили.

— Казах ви самата истина. Сега вярвате ли ми?

— Дотук — да. Но има още един въпрос. Ако подуша някъде измама, значи, всичко е лъжа. Ще играем честно, нали?

— Лъжа повече няма. Поне що се отнася до вас. Честно е, нали?

— Какво означава Часонг?

— Не знам.

— Не е важно ли?

— Напротив. Варак смяташе, че то е „примамка“. Той бе сигурен, че това е ключът към разкритието на човека от „Инвър Брас“, който ни предаде.

— Пояснете ми!

Сейнт-Клеър отново пое дълбоко дъх, умората му пролича още по-силно.

— Има връзка с Макандрю. Нещо се е случило, което го дискредитира като командир. Оттук е и фразата „Мак палачът, убиецът от Часонг“. Там бяха дадени безчет жертви. Макандрю се смята за виновен. След като веднаж се е установила вината му, би трябвало да се спре дотук. Но Варак не бе на това мнение. Той чувствуваше, че има нещо, в което е замесена неговата жена.

— Знаели ли сте някога какъв е бил съставът на войските в сражението при Часонг?

— Съставът?

— Расовият състав. — Чансълър зорко наблюдаваше стария човек.

— Не. За първи път чувам, че съществува такова нещо като „расов състав“.

— Нека ви кажа, че сведенията за загубите в Часонг са сред най-секретните и строго охранявани военни архиви. Стотици убити се числят като безследно изчезнали. Има само тридесет и седем оцелели, шестима от тях неспособни да говорят. Останалите тридесет и един са разхвърляни из тридесет и една болници по цялата страна. Това говори ли ви нещо?

— Това е още едно доказателство за лудостта, обхванала хората в Пентагона. Там нещата не са по-различни от Хувъровото ФБР.

— Само това ли?

— Говорим за загуба на човешки живот. Може би терминът „лудост“ е твърде слаб.

— Така ми се струва. Защото не става дума за неоправдани жертви по вина на Макандрю. Става дума за клопка, устроена от нашата армия. Заговор в ръководството. Цялата войска, участвувала в Часонг — до последния войник, — са негри. Часонг представлява расово убийство.

Сейнт-Клеър продължаваше да стои до перилата. Изведнъж застина. Мина време. Единственият шум бе плисъкът на вълните в крайбрежните скали и поривът на вятъра. Посланикът накрая намери сили да продума:

— И защо всичко това, божичко?

Питър не снемаше очи от дипломата; излита едновременно облекчение и почуда. Старият човек не лъжеше. Недоумението му бе напълно искрено. Сейнт-Клеър бе извършил редица непростими неща, но той не бе предателят на „Инвър Брас“. Досиетата не бяха у него. Питър пъхна пистолета обратно в джоба си.

— За да прикрият една разузнавателна операция, в която е участвувала жената на Макандрю. За да предотвратят всякакви въпроси от страна на генерала. Разкритието на тази операция би довело до разкритието на десетки подобни. Мъже и жени, наблъскани с наркотици, с халюциногени. Експерименти, които, излязат ли наяве, биха разрушили кариерите на тези, които са ги измислили, и между тях сигурно щеше да има жертви — Макандрю, попаднал в клопката им, щеше да си отмъсти.

— И заради тази причина те жертвуват… о, боже!…

— Ето какво означава Часонг — отвърна кротко Питър. — Всичко останало бе примамката на Варак.

Сейнт-Клеър пристъпи напред, краката му трепереха, чертите на лицето му се изкривиха от ужас.

— Вие съзнавате ли какво говорите? „Инвър Брас“… единственият член на „Инвър Брас“, който…

— Той е мъртъв.

Дъхът му секна. Тялото му се сгърчи в конвулсия. Чансълър кротко продължи:

— Съдърланд е мъртъв. Също и Джейкъб Драйфус. А досиетата не са у вас. Остават двама — Уелс и Монтелан.

Вестта за смъртта на Драйфус бе твърде много за Сейнт-Клеър. Очите му сякаш изскокнаха из орбитите. Той потърси пипнешком парапета и несръчно впи пръсти в него.

— Няма ги! Вече ги няма! — прошепна той с дълбока печал.

Питър пристъпи към него с чувство на състрадание и облекчение. Ето накрая съюзник! Авторитетен човек, който може да сложи край на целия този кошмар.

— Господин посланик…

При споменаването на титлата Сейнт-Клеър го погледна. В очите му Питър безпогрешно прочете искрица благодарност.

— Да?

— Би трябвало да ви оставя за малко сам, но не мога да го направя. Мен ме преследват. Разбрали са какво съм успял да науча. Дъщерята на Макандрю е скрита, с нея има още двама души, но това не е гаранция за сигурността й. Не мога да се обърна към полицията, не мога да получа закрила. Имам нужда от вашата помощ.

Дипломатът призова всичките си останали сили.

— Ще имате помощта ми, разбира се — започна той. — Вие сте прав, сега не е време за разкаяние. Ще дойде време и за размисли. По-късно. Не сега.

— Какво можем да предприемем?

— Да изрежем тумора с пълното съзнание, че пациентът може да умре. А в случая пациентът е вече мъртъв. „Инвър Брас“ не съществува.

— Мога ли да ви заведа при приятелите си? При дъщерята на Макандрю?

— Разбира се. — Сейнт-Клеър се отблъсна от парапета. — Но да не губим време. По-бързо ще действуваме по телефона. Каквото и да мислите, все пак във Вашингтон има хора, на които може да се доверим. Ще си осигурим закрила.

Сейнт-Клеър го подкани към входа и бръкна в джоба за ключа.

Премина през сводестата врата в просторната всекидневна и запали осветлението. Пристъпи към телефона, вдигна слушалката, спря се и я постави отново върху вилката. Обърна се към Чансълър:

— Най-добрата защита е да се спрат атакуващите. Уелс, Монтелан или и двамата.

— Според мен Уелс.

— Защо? Той какво ви каза?

— Че страната има нужда от него.

— Той е прав. Дръзкото му самочувствие с нищо не накърнява блестящия му ум.

— Но мисълта за досиетата го хвърля в паника. Каза, че и той фигурира в тях.

— Да, така е.

— Не разбирам.

— Уелс е фамилното име на майка му. Това е отбелязано в досиетата. Той получава законно това име малко след развода на родителите си. Бил е още дете. Рожденото му име е Райслър. Влиза в липсващите досиета от „М“ до „Z“. Това говори ли ви нещо?

— Да — спомни си Питър. Това име извика образа на един наперен и порочен човек от преди тридесет и две години. — Фредерик Райслър. Един от лидерите на Гер-мано-американския съюз. Бях го използувал като прототип на герой в „Райхстаг!“. Бил е борсов агент.

— Един от гениалните умове на Уол Стрийт. Препращал е милиони на Хитлер. Уелс цял живот бяга от този позор. И което е по-съществено, най-предано е служил на родината си, за да заличи това петно. Ужасява се при мисълта, че досиетата ще разкрият публично позора на неговия баща.

— Тогава той е. Всичко съвпада.

— Може би, но не допускам. Освен ако коварството му е толкова скрито… Иначе защо ще се страхува от разкритие, ако досиетата са в него? А какво каза идалгото?

— Кой?

— Монтелан. Парис. Много по-привлекателен от Банър, но и много по-високомерен. Поколения кастилски богаташи, семейство с огромно влияние, ограбено и опустошено от фалангистите. Карлос таи в себе си дълбока омраза. Ненавижда абсолютния контрол във всичките му проявления. Понякога дори си мисля, че иска да събере всички пропаднали аристократи на света…

— Какво казахте току-що? Какво ненавижда?

— Абсолютизма. Фашистката идеология във всичките и форми.

— Не, вие казахте контрол!

— Да, казах.

„Рамирес! — помисли Питър. — Подобни бяха и неговите думи за контрол на операцията в Часонг. Дали нямат връзка? Рамирес й Монтелан. Двама аристократи от една кръв. Двамата изпълнени с омраза. Дали не използуват онова малцинство, което така презират?“

— Нямам време да ви обясня — каза Питър с внезапна увереност. — Но явно е Монтелан. Може ли да се свържете с него?

— Разбира се. С всеки член на „Инвър Брас“ може да се установи връзка само за няколко минути. Има кодове, които той не може да пренебрегне.

— Монтелан би могъл.

Посланикът повдигна вежди.

— Той няма да знае защо се обаждам. Страхът му от разкритие ще го принуди да се обади. Но, разбира се, разкритието не е достатъчно, нали? — Сейнт-Клеър замлъкна. Чансълър не го прекъсна. — Той трябва да бъде убит. Последният живот в жертва на „Инвър Брас“. Колко трагично се обърна всичко! — Сейнт-Клеър вдигна слушалката. Изведнъж застина, пепелявото му лице стана бяло. — Прекъснат е.

— Не може да бъде!

— Преди минута работеше.

Неочаквано разтърсващият звън на входния звънец изпълни огромната, прилична на пещера стая.

Чансълър моментално се извърна към свода, дясната му ръка се плъзна в джоба и извади малкия автоматичен пистолет.

Последва изстрел, трясък на разбито стъкло от прозореца на верандата. Светкавична, парализираща болка прониза рамото и ръката на Питър. По сакото му избиха кървави петна. Той изпусна оръжието на пода.

Разнесе се удар на дърво в дърво. Тряскаше се входната врата. Две стройни фигури — двама чернокожи с тесни панталони и черни ризи — с котешка пъргавина се хвърлиха в стаята g насочени към Чансълър пистолети.

Една огромна фигура изплува от тъмнината на антрето и влезе в зловещата светлина на стаята.

Това бе Даниъл Съдърланд.

Застана неподвижно, гледаше Питър, преизпълнен с презрение. Протегна грамадната си ръка и разтвори длан. В нея имаше капсула. Стисна шепа и обърна надолу ръката си.

Гъста червена течност обагри пръстите му, взе да се стича по ръката му и да капе по пода.

— Малко театър, мистър Чансълър. Изкуството на измамата.