Ръкописът на Чансълър

21

Навикът накара Питър да се събуди в четири и половина, застави го да стане от леглото, да отвори чантата си и да извади кожения тефтер.

Намираха се в апартамент в хотел „Хей-Адамс“ и Алисън едва сега научи за странните му часове за работа. Тя скокна в леглото:

— Пожар ли има?

— Извинявай, не мислех, че ще ме чуеш.

— Не мога да те видя, толкова е тъмно. Какво става?

— Нищо. Вече е утро. По това време обичам да работя. Ти спи. Аз съм в съседната стая.

Алисън се отпусна върху възглавницата, като разтърси глава. Питър се усмихна и отнесе тефтера в дневната — до дивана и масичката за кафе.

След три часа завърши осма глава. Дори не погледна към предварителните бележки, не бе необходимо. Знаеше вълненията на Александър Мередит. Обхванат от страх, задушаван от паника. Знаеше какво означава да си прицел на жестоко преследване. Самият той бе чул забързани стъпки в мрака.

Алисън се разбуди малко преди осем. Той отиде при нея — бавно, прегърнали се един друг, със събудени сетива и смели ласки, двамата се вкопчиха в отчаяния ритъм на страстта, неотслабваща и завладяваща.

После заспаха в обятията си, намерили търсеното спокойствие.

Събудиха се в девет и половина, закусиха в стаята и започнаха да подготвят плановете за деня. Питър й бе обещал един ден на „разкош“, трябваше да й го достави, тя заслужаваше. Наблюдавайки я, докато закусваха, го изненада нещо, което би трябвало да забележи преди. Въпреки напрежението и мъката Алисън винаги излъчваше тънък хумор. Същото качество притежаваше и Кати.

Питър се пресегна през масата към ръката й. Тя я пое засмяно и започна да разглежда неговата.

Иззвъня телефонът. Беше адвокатът на баща й. Трябваше да подпише разни документи, да попълни разни формуляри, да се уточнят законните й наследствени права. Завещанието на генерала бе просто, но не и процедурите при смъртен случай в армията. Би ли могла Алисън да отиде в кантората му в два часа? Ако няма никакви усложнения, ще свършат до пет.

Чансълър й обеща да отложат „разкоша“ за утре. Или по-точно ще започнат от пет и една минута.

„Защото на другия ден — мислеше си Питър — трябва да повдигна въпроса за къщата в Роквил.“

Алисън излезе в един и половина. Чансълър се върна към своя кожен тефтер.

Часовете летяха, думите се нижеха. Бе стигнал до момента, когато сенаторът обяснява вербуването на приближения на Хувър. Чансълър със задоволство прочете написаното, което почти без промяна щеше да използува в романа.

„Днес свърших добра работа“, каза Питър, като погледна часовника си. Наближаваше четири и половина. Върху отсрещната сграда следобедното слънце хвърляше плътни сенки. Декемврийският вятър режеше. От време на време някой лист се понасяше спираловидно нагоре.

Алисън скоро щеше да се върне. Щеше да я заведе в малък ресторант в Джорджтаун, където можеха спокойно да вечерят, да се гледат и любуват един друг. Щеше да усеща хумора в очите и в гласа й, щеше да се радва на нейната близост. А после щяха да се върнат в хотела и да се обичат. Пълноценно. Дълбоко. Тази дълбочина отдавна отсъствуваше от интимния му живот.

Питър се изправи, протегна се, направи няколко кръга с шията си. Беше му навик. Когато болката нахлуваше в слепоочията, облекчаваше я с кръговидни движения на врата. Макар че сега не го болеше. Независимо от напрежението на последните два дни само за няколко кратки мили усети тревожното пулсиране на болката. Алисън Макандрю влезе в живота му. Всичко бе толкова просто.

Телефонът иззвъня. Той се усмихна, държеше се като юноша. Сигурно е Алисън. Никой друг не знаеше, че е в този хотел. Вдигна слушалката, очаквайки я с характерния си смях да му каже, че всички таксита в Ню Йорк я отбягват, че стои затворена в бетонната клетка на зоологическата градина и животните се зъбят срещу нея.

Обади се женски глас, но това не бе гласът на Алисън, а напрегнат, остър глас на изплашен човек:

— Какво, за бога, сте направили? Как можахте да ме напъхате в книгата си? Кой ви даде това право?

Това бе гласът на Филис Максуел.

Безумието отново започваше.

Остави бележка на Алисън, втора бележка остави на бюрото, в случай че не забележи първата. Нямаше време да се обяснява. Случаят бе спешен, трябваше да излезе за около час и половина. Ще й се обади при първа възможност. Обича я.

Филис Максуел! Ужасно! Това, което му наговори, бе чудовищно. И Питър трябваше бързо и подробно да й обясни. Да. Наистина в книгата му става дума за журналистка, която на някои вероятно напомня за нея! Но по същия начин тази героиня би могла да напомня и за десетки други жени!

Не! В никакъв случаи не е искал да разбива живота й! Нито нейния, нито на който и да е друг! А само мита за Джон Едгар Хувър, за което никому не дължи извинение! Не, за бога, не! Той работи съвършено самичък! Каквито и проучвания да прави, каквито и източници да ползува, те нямат нищо общо с нея!

Или… с Паула Мингъс… която и да е тя.

Но в гласа, който разговаря с него от другия край на линията, нямаше капка разум — в един миг слаб и едва доловим, в друг — истеричен и писклив! Филис Максуел явно губеше разсъдъка си. За което той донякъде носеше отговорност.

Питър се опита да й отговори разумно. Безполезно. Опита се да й крещи — настъпи хаос. Накрая изтръгна съгласието й да се срещнат.

Тя отказа да дойде в хотел „Хей-Адамс“. Нали там бяха заедно? Не си ли спомня? Толкова ли е било противно?

Престани, за бога!

Отказа да се срещнат, където той пожелае: нямаше му доверие. И как ли би могла да му има? Не искала място, където могат да ги видят заедно. Предложи му да се видят в някаква къща на Тридесет и пета улица, северозападната част, близо до ъгъла на Уисконсин. Къщата била на нейни близки, които сега отсъствуват. Тя има ключ. Не си спомня точно номера, но няма значение, къщата е с бяла веранда, а на вратата оцветено стъкло. Тя ще бъде там след половин час. Затвори му телефона с думите:

„Значи, работите заедно с тях, така ли? Гордейте се с това!“

Едно такси се приближи към бордюра. Чансълър скочи в него, даде адреса на шофьора и се опита да събере мислите си.

Някой бе прочел ръкописа му. Това бе напълно сигурно. Но кой? И как? Мисълта как го плашеше, защото този, който се бе заинтересувал, бе отишъл твърде далеч. Знаеше предохранителните мерки, които вземат в машинописното бюро. Това влизаше в задълженията им, това беше репутацията им. Така че машинописната служба трябваше да се изключи.

Морган! Не с умисъл, а просто случайно! Тони притежаваше аристократична небрежност. Неговото странствуващо съзнание се луташе, виждаше едновременно десетки проекти. Бе напълно възможно Морган разсеяно да е оставил ръкописа на нечие бюро. Господи, или в мъжката тоалетна!

Таксито стигна до пресечката на Пенсилвания Авеню и Двадесета улица. На ъгъла имаше празна телефонна будка. Питър погледна часовника си. Беше пет и пет. Тони още бе в кантората си.

— Спрете до телефона, ако обичате. Трябва да се обадя. Няма да се бавя.

— Не се тревожете, броячът се върти.

Питър затвори стъклената врата на кабината и набра личния телефон на Морган.

— Тук е Питър, Тони. Трябва да те попитам нещо.

— Къде си, по дяволите? Говорих тази сутрин с мисис Олкът и от нея разбрах, че си в града. Звънях в апартамента, но там никой не ми отговори.

— Във Вашингтон съм. Нямам време да ти обяснявам. Слушай. Някой е прочел ръкописа ми за Хувър. Който и да е той, сторил е ужасно нещо, ужасна грешка…

— Чакай, моля ти се — прекъсна го Морган. — Това е невъзможно. Какво е това ужасно нещо? Каква грешка?

— Казал й е — му е, че е използуван за образ в книгата ми.

— Той или тя?

— Това няма значение. Въпросът е, че някой го е прочел и използува сведенията да плаши хората до смърт.

— Но грешка ли е? Има ли наистина такъв герой?

— Не съвсем. Може да бъде всеки друг. Но вече е свършено…

Той не оставяше време на Морган за въпроси.

— Просто исках да ти обърна внимание, че някои от героите ти силно напомнят на някои хора тук… Например този генерал…

— О, боже!… — В сложния процес на изграждане на образи той бе взел някои черти от Филис Максуел, от живота и кариерата й на журналистка, но бе създал нов тип. Друг, не тя! Не Филис! Неговата героиня бе жертва на изнудвачество, това не бе Филис! Това бе художествен образ! Но гласът по хотелския телефон небе художествена измислица. — Давал ли си на друг да чете ръкописа?

— Не съм, разбира се. Да не мислиш, че ще позволя хората да разберат колко си негоден за публикуване, преди да се намеси моята редакторска ръка?

Това бе обичайна шега помежду им, но Чансълър не се разсмя.

— Тогава къде е твоят екземпляр?

— Къде ли? В чекмеджето на нощното ми шкафче, а в последните шест месеца не са ни обирали. Истински рекорд.

— Кога си го разтварял за последен път?

Морган се спря, внезапно стана сериозен, разбрал вече тревогата на Питър.

— Онзи ден. А чекмеджето е заключено.

— Правил ли си ксерокопие за Джошуа?

— Не. Той ще получи екземпляр след редактирането. Да не би някой да е прочел твоя екземпляр?

— Не, в чантата ми е. — Чансълър замлъкна. Чантата! Чантата му бе в колата, заедно с куфарите! Нощта в Роквил! Ранното утро, бягащите стъпки! Отвратителните, разкъсани крака на животното! Окървавеният куфар. Тогава е станало. — Нищо, Тони. Ще ти се обадя след ден-два.

— Какво правиш във Вашингтон?

— Не знам точно. Дойдох да науча нещо. Сега не знам… — И той затвори телефона, преди Морган да заговори.

Той забеляза бялата веранда и мътната светлина, която проникваше през оцветеното стъкло на входната врата. Наоколо имаше все стари къщи, някога представителни, но вече отживели времето си.

— Ето къщата — каза той на шофьора! — Благодаря ви и задръжте рестото.

Шофьорът се поколеба.

— Мистър — каза той, — може и да греша, това не ме засяга. Може да го очаквате и затова телефонирахте. Но струва ми се, че ви следят.

— Кой? Къде е колата? — Питър се извърна и погледна през задното стъкло.

— Не си правете труда. Те изчакаха, докато намалихме, а после завиха вляво зад ъгъла. И се забавиха достатъчно, за да видят може би къде ще спрете.

— Сигурен ли сте?

— Казах ви, мога и да греша. Нощем на фарове всичко изглежда малко по-различно. Играете някаква игра.

— Разбирам какво имате пред вид. — Питър помисли малко, после рече: — Искате ли да почакате тук? Ще ви платя.

— О, не, благодаря. И без това доста се отдалечих. Жена ми ще мърмори. Уисконсин е толкова далече. Тук лесно ще си хванете такси.

Чансълър излезе и затвори вратата. Таксито бързо се отдалечи. Той погледна къщата. Освен мъглявата светлина в коридора никъде другаде не светеше. Измина час, откакто говори с Филис Максуел. Трябва вече да е пристигнала. Почуди се дали е дошла на себе си, за да може да контролира действията си. Тръгна по пътечката към верандата.

Достигна последното стъпало и чу металното изщракване на ключалка. Вратата пред него се разтвори, но никой не се показа.

— Филис?

— Влизай бързо! — изшептя тя в отговор.

Стоеше вляво от вратата, залепила гръб до избелелите тапети. На мъглявата светлина изглеждаше много постара, отколкото на светлината на свещите в хотел „Хей-Адамс“. Лицето й бе пребледняло от страх. Дълбоки бръчки от страдание се врязваха край устните й. Очите й бяха все така проницателни, но лишени от онзи блясък, който той познаваше. В тях нямаше любопитство, а само ужас. Той затвори вратата.

— Не бива да се плашиш от мен. Ти никога не си се бояла от мен. Говоря ти истината, Филис.

— О, млади човече, ти си от най-опасния тип — прошепна тя с тъга и презрение в гласа си. — Ти умееш да убиваш сладко.

— Това са глупости. Искам да си поговорим. Да не стоим така, без да те виждам!

— Никакви лампи няма да се палят!

— Добре, поне мога да те слушам. — Изведнъж мислите на Пнтър се върнаха към тревожните думи на шофьора. Някъде навън бе спряла кола. Наблюдаваше и чакаше. — Няма да палим лампи. Може ли поне да поседнем?

Тя му отвърна само с поглед, после внезапно се отдръпна от стената. Той я последва през сводестата врата към малката всекидневна. На неясните отражения от светлината в антрето забеляза фотьойли и грамадна кушетка. Тя се насочи право към стола срещу кушетката, единственият звук бе шумоленето на полата й. Той свали балтона си, хвърли го върху облегалката на кушетката и седна срещу нея. Лицето й пое светлината от антрето и сега я виждаше по-ясно, отколкото ако бе седнала до него.

— Искам да ти кажа нещо — започна той. — Ако се изразявам несръчно, то е, защото досега никога не съм правил подобни обяснения. Може би никога не съм анализирал това, което наричат творчески процес. — Той сви презрително рамене при тази дума. — Ти ми направи страхотно впечатление.

— Много мило от твоя страна.

— Недей. Знаеш какво искам да кажа. Баща ми през целия си живот бе журналист. Сигурен съм, че когато се срещнахме, ти ми направи много силно впечатление, по-силно, отколкото аз на тебе. Това, че пожела да ме интервюираш, ми прозвуча глупаво. Но се успокоих, когато се уверих, че не е толкова страшно и че не е свързано с книгите ми. Ти си част от нещо много важно, от голяма величина. Бях адски впечатлен от теб и нощта беше страхотна. И двамата бяхме пили много, но какво от това?

— Убиваш сладко, млади човече — отново прошепна тя.

Питър пое дъх, овладя се.

— Останах в леглото с една голяма жена, ако това е грехът ми, виновен съм.

— Продължавай! — Филис затвори очи.

— Питах те много неща за Хувър онази вечер. Ти ми отговаряше, каза ми неща, които не знаех. Твоето озлобление ме наелектризира. Твоето чувство за нравственост бе дълбоко ранено и ти избухна с такава ярост, каквато не бях срещал в никоя от статиите ти.

— Към какво се насочваш?

— Това е част от моето нескопосано обяснение. Бях във Вашингтон, за да събирам материали. След няколко дни започнах да пиша книгата си. Твоят гняв не излизаше от съзнанието ми. Още повече — гняв на жена. Изявена, преуспяваща жена. Съвсем логично бе да създам героиня, подобна на тази жена, с някои от нейните качества. Това съм направил, това е моето обяснение. Ти стана прототип на героинята ми, но тя не си ти. Тя е художествена измислица.

— Художествена измислица ли е и генералът, когото погребаха вчера в Арлингтън?

Чансълър се вцепени. Нейните сякаш мъртвешки очи го гледаха през тънката струйка неясна светлина.

— Не, той не е измислен — спокойно отговори Питър. — Кой ти наговори всичко това?

— Би трябвало да знаеш. Един ужасяващ, монотонен, креслив шепот по телефона. Страхотно ефектен за такива важни неща. Положително ти е известен. — Филис едва изричаше думите си, сякаш се боеше да ги чуе.

— Не, нищо не знам! — отвърна Питър, прозирайки някакъв чудовищен замисъл. Мъчеше се да запази спокойствие, да говори разумно, но знаеше, че гневът му проличава. — Мислех, че това е потънало в миналото. Шепот по телефона. Думи, написани по стените! Домове, където се влиза с взлом. Раздрани животни! Стига! — Стана и се извърна. — Трябва да се сложи край на това! — Видя каквото му трябваше: голяма настолна лампа. Нарочно тръгна към нея, сложи глава под абажура и дръпна синджирчето. Светлината блесна. — Стига вече криеници, стига вече тъмни стаи. Някой се мъчи да ти изкара ума, и на теб, и на Алисън, мъчи се и мен да докара до лудост. Стига ми веднаж. Няма да позволя…

Но стигна само дотук. Стъклото на един от предните прозорци се пръсна, последва остър пукот на сцепено дърво. Куршумът заседна някъде в масата. Пръсна се втори прозорец, парченца стъкло се разхвърчаха из въздуха и късчета мазилка прелетяха из стаята като назъбени контури на черна мълния.

Инстинктивно Питър блъсна лампата и тя се завъртя на пода. Той падна върху абажура, крушката продължаваше да свети, пръскайки злокобни отблясъци по пода и стените.

— Лягай долу! — изкрещя Филис.

Чак когато се просна на пода, Чансълър осъзна, че летят куршуми, без да се чуват изстрели! Ужасяващите видения отново се върнаха!

Престрелката в „Клойстърс“! Човек убиха пред очите му, внезапно и без предупреждение кърваво кръгче се оформи на челото му. Тялото потръпна в конвулсивен гърч, преди да се свлече. И тогава нямаше гърмежи! Само, подлудяващи изпращявания, които нарушиха покоя и го изпълниха със смърт.

Действувай! За бога, действувай! В паниката си той се бе хвърлил към Филис и я теглеше със себе си по пода.

Пак иззвънтя счупено стъкло, друг куршум разби мазилката. После втори, той рикошира в нещо и разкъса снимката на стената.

Действувай! Това е смъртта!

Трябваше да изгаси светлината. Така се превръщаха в лесни мишени. Бутна Филис настрана, като я държеше ниско. Чуваше я как стене от страх. Огледа се бързо ту наляво, ту надясно! Камък! Сигурно има огнище! Точно зад него и той видя каквото му трябваше! Един ръжен, подпрян на стената. Присегна се към него.

Отново звън на стъкло. Две дупки се появиха на стената, леко затъмнени от сенките. Филис изпищя, Питър помисли, че могат да я чуят, но бързо осъзна, че къщата е на ъгъл, до най-близката съседна къща имаше петдесетина метра. Нощта бе студена, вратите и прозорците затворени. Писъците й нямаше да призоват помощ.

Той пропълзя до лампата, вдигна ръжена и удари по абажура, сякаш убиваше смъртоносно животно.

Оставаше осветлението в антрето. То приличаше на прожектор, светлината му се разливаше по ъглите, къпейки стаята с белота, която бе направо невероятна. Питър се понадигна, придвижи се към антрето и замахна с ръжена към абажура. Той се залюля из въздуха и се разби на стотици стъкълца. Всичко потъна в мрак.

Питър отново допълзя до Филис.

— Къде е телефонът? — пошепна той.

Усещаше я как трепери. Тя не можа да отговори.

— Телефонът? Къде е?

Тя го разбра. В тъмните сенки, които пълзяха от далечните улични лампи, по очите й позна, че го разбра. Думите й едва се разбираха в риданията:

— Не е тук. Има контакт, без телефон.

— Какво? — Какво се мъчеше да му каже? Какъв контакт без телефон?

Нова експлозия от стъкла изпълни стаята, куршумът се заби на сантиметри от главите им в отсрещната стена. Изведнъж отвън се чу силен гърмеж за разлика от досегашните беззвучни изстрели, последва гърлен вик, но бързо го заглушиха. Чу се свистене на гуми по паважа, триене на метал в метал. Рев на гневен глас. Отвори се врата на кола, после бързо се хлопна.

— Кухнята — прошепна Филис, като посочи надясно в мрака.

— Телефонът ли е там? Къде?

— Оттук.

— Не ставай! — Питър запълзя като подплашено насекомо по пода. Усети кухненските плочки под себе си. Телефонът! Къде ли е? Опита се да приспособи очите си към тъмнината.

Опипа стените в паника. Кухненските телефони обикновено са на стената, шнуровете слизат спираловидно надолу… Ето го! Протегна нагоре ръка, свали го от поставката, постави слушалката на ухото си, сложи пръст в последната кухина на шайбата.

Телефонът беше изключен.

Разнесе се оглушителен грохот. Стъкло се раздроби в другия край на тъмната като рог кухня. Горната част на външната врата бе разкъртена. Една тухла полетя навътре. Стъклото бе разбито с тухла.

Тухла! Камината! Беше я видял отстрани на решетката. Сигурен бе! Ето решението! Това бе единственият им изход.

Питър запълзя на четири крака, хем лазеше, хем се влачеше по корем и се добра отново в тъмата на всекидневната. Филис се бе свила до кушетката, вцепенена от ужас.

Ето я! Да бяха знаели собствениците на къщата за какво щеше да послужи! В Нова Англия ги наричат запалки, а в Средния Запад им казват стартери. Тя представлява шуплест камък с цилиндрична форма, на края с метална пръчка, потопена в гърне с керосин. Поставя се под дървата и действува като запалка.

Той достигна с ръка гърнето и свали металния капак. Вътре имаше керосин!

Последва канонада от беззвучни изстрели. Куршумите раздираха въздуха, чупеха останалите прозорци, други безпрепятствено летяха през изпотрошените стъкла. Стените и таванът ги поемаха. Чуваше едно „пинг“, когато смъртоносното олово рикошираше в метални предмети, изпречили се на пътя на полета им.

Капки пот се стичаха по лицето на Питър. Сигурен бе, че е намерил решението, но не знаеше как да го приложи. Тогава му дойдоха на помощ словата от собствените му романи. Той бе измислил отговора отдавна.

„Сараево!“. Подобен инцидент става след убийството на ерцхерцог Фердинанд.

Питър рязко свали сакото и ризата си. Наклони се към масата, където стоеше лампата. Издърпа покривката и се върна до камината. Просна ризата си на пода, постави отгоре покривката и наля керосин върху двете, като запази малко в гърнето. Хвърли се към кушетката и измъкна една възглавница от тапицерията. Изля върху нея останалия керосин.

Влудяващото свистене на куршумите и звънът от строшени стъкла не спираше. На Чансълър му се струваше, че му се обръщат червата от страх. Болката в слепоочията нахлу с такава сила, че едва фокусираше погледа си. Затвори очи за миг, поиска му се да изкрещи, но не би-ваше.

Сложи празното гърне върху покривката и започна да го обвива в покривката и ризата. Завърза двата ръкава, та да не може гърнето да се изхлузи. Остави единия ръкав да виси. Бръкна в джоба си и извади кибрит.

Беше готов. Пропълзя покрай стената до прозореца, като теглеше гърнето след себе си, а възглавницата държеше пред гърдите си. Бавно се изправи на крака, скрит от погледите навън, стискайки ръкава, а напоената възглавница остави на пода. Намести кибрита в ръцете си, измъкна клечка и я запали. Пусна я върху напоеното платно. То лумна моментално в пламъци.

С отривисто движение размаха ръкава зад себе си, после го хвърли с всичка сила напред и го пусна в последния момент. Пламтящото гърне разби останките от прозореца и прелетя навън като огнена топка. От въздуха пламъкът лумна по-силно, нападалите капки керосин се запалиха, оставяйки начупена, подскачаща огнена диря.

Питър чу стъпки, после неразбираеми викове. Пак стъпки иззад къщата. Хора се опитваха да угасят пламтящото кълбо. Сега бе моментът за второто му оръжие. Драсна втора клечка с лявата си ръка. С дясната вдигна възглавницата и поднесе клечката към нея.

Тя пламна веднага и опърли космите по ръката му. Той хукна към крайния десен прозорец и хвърли през него пламтящата възглавница. Тя падна точно където бе предвидил: в подножието на бялата дървена веранда.

Старото дърво и раздухваният от вятъра керосин се прегърнаха. Верандата започна да гори.

Отново се чуха викове, думи на непознат език. Какъв бе той? Какъв бе този език? Не го бе чувал досега.

Изпразниха последен пълнител към къщата, но без прицел. Питър чу могъщия двигател на автомобил. Врати се отвориха и затвориха с трясък, гуми засвириха на завоя зад ъгъла. Автомобилът бързо се отдалечи.

Питър се втурна към Филис. Изправи я на крака, притисна я здраво до себе си. Тя цялата трепереше.

— Свърши. Всичко свърши. Трябва да се измъкнем. През задния вход. Скоро къщата ще пламне като… купа слама.

— О, боже! О, божичко… — Тя зарови лице в голите му гърди, безсилна да спре сълзите си.

— Хайде, да вървим! Навън ще чакаме полицията. Все някой ще види пламъците и ще я повика. Хайде!

Филис бавно вдигна очи към него. В тях се четеше неописуемо вълнение и ужас, които ясно личаха на отблясъците от пожара.

— Не! — прошепна хрипливо тя. — Никаква полиция.

— Господи! Но те се опитаха да ни убият! Разбери, по дяволите, че е по-добре да се свържем с полицията.

Тя го отстрани. Старата пасивност отново я обхвана. „Сигурно се мъчи да възстанови за миг здравия си разум“, помисли си Питър.

— Ти си без риза…

— Нищо. Имам сако, имам балтон. Хайде.

— Добре… А… чантичката ми?… Донеси ми я. В антрето е.

Чансълър погледна към антрето. Пушекът на талази навлизаше през счупените стъкла. Верандата гореше, но пламъкът още не бе проникнал в къщата.

— Добре… — Пусна я и взе сакото си от пода до камината.

— Тя е на стълбите, струва ми се. Или пък в дрешника. Не съм сигурна.

— Няма значение, ще я намеря. Ти излизай! През кухнята.

Филис се извърна и тръгна. Питър сложи сакото си и хукна към антрето, като грабна пътем балтона от кушетката.

Всичко свърши. Сега ще почнат разговори с полицията, с властите, с всеки, който прояви интерес към случая. Но край на всичко. Край на романа. Никоя книга не струва такава цена!

Чантичката не беше на стълбището. Той стигна до средата на верандата. Не я видя никъде. Пушекът ставаше по-гъст. Трябваше да побърза. Входната врата бе обхваната от пламъците. Спусна се по стъпалата и се огледа за дрешника. Той бе в дясната страна на антрето. Достигна го бързо и отвори вратата. Имаше палта, кожени яки, шалове върху куки и закачалки, но не и чанта.

Трябваше да се маха. Пушекът ставаше непроницаем. Взе да се дави, очите му засълзиха. Бързо притича през всекидневната, през трапезарията и кухнята към отворената врата.

Навън в далечината чу воя на полицейските сирени.

— Филис!

Обиколи къщата и излезе отпред. Никъде не я виждаше. Заобиколи от другата страна, по автомобилната алея, и се озова отзад.

— Филис, Филис!

Нямаше я. И тогава той разбра. Никаква чантичка нямаше на стълбите или в шкафа за дрехи. Филис бе избягала.

Сирените се чуваха по-близо, бяха на няколко пресечки оттук. Старата къща гореше лесно. Цялата фасада бе в пламъци, които бързо плъзваха навътре.

Без да знае точно защо, Питър усети, че не му се ще да се среща с полицията сам. Поне не сега.

И той бързо потъна в нощта.