Ръкописът на Чансълър

15

Настъпиха неочаквани студове и есента се превърна в зима. Изборите приключиха, резултатите от тях — така неочаквани, както и студовете, които сковаха цяла Пен-силвания. Медисън Авеню и измамата надделяха над колебливите аматьори. Никой нищо не спечели, а най-малко страната.

Питър не следеше с особено внимание политиката. Щом като играчите заеха местата си, интересът му напълно изчезна. Затова пък бе изцяло погълнат от книгата. Всяка сутрин се впускаше в своето приключение. Сюжетът се бе вече избистрил в съзнанието му и героите бяха вече оформени.

Пишеше седма глава — когато, почтените хора стигат до непочтеното решение: убийство. Убийството на Джон Едгар Хувър.

Преди да разгърне всяка глава, той си съставяше подробно резюме. После оставяше резюмето настрана и почти не се консултираше с него. Тази техника му бе подсказана от Антъни Морган преди години.

„Изготви си насока, за да знаеш, че няма да се луташ, но не я следвай сляпо, не възпирай естествената склонност към импровизация.“

„Колко странно се държи Тони“, помисли си Чансълър, като се надвеси над ръкописа. Бяха разговаряли на няколко пъти след онзи безумен, невероятен случай преди няколко седмици в „Клойстърс“ и Морган нито веднъж не се върна на него. Сякаш нищо не бе се случило.

Но Тони бе прочел първите стотина страници от романа. Каза, че това е най-доброто, написано от Питър. За Чансълър само това имаше значение. За него книгата бе всичко.

Питър спря дотук. Имаше достатъчно материал, за да започне истинското писане. Грабна молива и започна.

Потънал в страниците, той не забелязваше как времето тече. Облегна се назад и погледна през прозореца. Изненада се — навън прехвръкваха малки снежинки. Не биваше да забравя, че вече е средата на декември. Как изминаха толкова месеца?

Мисис Олкът бе донесла пресата и Питър реши да прекъсне за малко писането. Беше десет и половина, а той пишеше от пет и петнадесет. Пресегна се към вестника върху масичката за кафе и го разгърна. Все едни и същи заглавия. Парижките преговори в застой — какво ли точно значеше това? Хора умират: виж, значението на това му бе известно.

Погледът му спря върху една колонка в десния долен ъгъл на първа страница. Изведнъж остра болка прониза слепоочията му.

Уайкики! О, небеса! На Хавайските острови!

Репортажът беше чудовищен. По трупа на Макандрю били открити две дупки от куршум — единият пронизал гърлото, другият пробил черепа под лявото око. Смъртта е настъпила моментално, десетина-дванадесет дни преди изхвърлянето на трупа.

Очевидно никой не е знаел, че генералът е на Хавайските острови. Никакви резервации на негово име в хотелите и авиокомпаниите. Разследването, проведено от военните институции на острова, не дало никакъв резултат: явно генералът не е контактувал с никого. Заглавието на следващия параграф го сепна силно:

„Съпругата му се помина преди пет седмици.“

Информацията за нея бе съвършено оскъдна. Починала „след продължително боледуване, което през последните години я сковало напълно“. Дори репортьорът да е знаел нещо повече, великодушно го е премълчал. По-нататък историята приемаше необикновен обрат. Щадейки съпругата на Макандрю, журналистът се бе потрудил да очерни генерала по начин, достоен за романа за Хувър.

„Тогава защо въобще включват тази информация?“, гневно се питаше Питър, като си спомни мъчителната гледка: генералът, люлеещ в обятията си болната си жена. Прелисти бързо страниците да намери продължението на статията. Следваше кратка биография, с почит към военните заслуги на генерала, която завършваше с неговото внезапно и неочаквано оттегляне от поста му и разногласията му с Комитета на началник-щабовете. Намекваше се за болестта на жена му и свръхскъпото й лечение и тънко се загатваше, че белязаният генерал бил жертва на жесток психологически стрес. А читателят сам бе оставен да направи връзка между „стреса“ и споменатите по-горе „слухове“.

Последната част на статията вземаше изумителен обрат, който напълно изненада Питър. Той не знаеше, че Макандрю има голяма дъщеря. Според вестника тя бе гневна, независима млада жена.

Питър отлично разбираше думите й. Когато Макандрю е пътувал със своята душевноболна жена, за прикритие е използувал друго име. Но жена му бе вече покойница. Чансълър знаеше, че генералът не е заминал на почивка в Хавай. Искал е да открие един човек на име Лонгуърт.

И този Лонгуърт го е убил.

Вестникът падна от ръцете му. Обзе го отвращение, примесено с ярост и чувство за вина. Какво бе направил? Как можа да го допусне? Един почтен човек да стане жертва. Защо?

Заради една книга.

В своето желание да притъпи собствените си угризения Лонгуърт отново бе извършил убийство. Отново. Той бе виновен за смъртта на Роулинс в „Клойстърс“, той бе натиснал спусъка, който отне живота на конгресмена. А сега, в другия край на света — още една смърт, още едно убийство.

Чансълър стана, клатушкайки се, и безцелно закрачи из стаята, светата обител, където твореше и където животът и смъртта бяха само плод на въображението му. Но вън от тази стая животът и смъртта бяха действителност. И те бяха част от неговото творчество. Всеки негов ред водеше началото си от мотиви и цели, които движеха нечий живот и причиняваха нечия смърт. Истински живот и истинска смърт.

Какво ставаше? Пред него се разиграваше кошмар, по-реалистичен и по-гротесков от всичките му сънища. Кошмар.

Застана пред телефона, сякаш му бе заповядано да застане мирно. Мисълта за Макандрю извика в паметта му образа на сребристия „Континентал“ и лицето-маска зад кормилото.

Изведнъж Питър си спомни какво се готвеше да направи преди месеци, още преди да му позвъни Уолтър Роулинс, което доведе до безумието във Форт Триън. Той се готвеше да се обади на полицията в Роквил! А не го направи! Запази себе си, като забрави решението си. Спомни си чак сега. Спомни си дори името на патрулния полицай. Донъли.

Позвъни да попита за кодовия номер на Роквил. Само след половин минута вече разговаряше с полицейски сержант Манеро. Описа му инцидента по страничния път, спомена точната дата и името на полицая Донъли.

— Сигурен ли сте, че искате Роквилския участък, сър? — колебливо запита Манеро.

— Разбира се.

— Какъв цвят бе патрулната кола?

— Цвят? Не си спомням. Черно и бяло или синьо и бяло. Това има ли значение?

— Полицейски служител на име Донъли в Роквил няма. А нашите патрулни коли са зелени на бели ивици.

— Е, значи, колата е била зелена! Патрулът каза, че се казва Донъли и ме закара чак до Вашингтон.

— Закарал ви чак до… Почакайте минутка, сър.

Чу се прищракване. Чансълър се загледа в белите, гонени от вятъра снежинки и си мислеше дали няма да откачи. Отново чу гласа на Манеро:

— Сър, пред мен е пълната сводка за онази седмица от октомври. Никъде не е отбелязано произшествие с „Шевролет“ и „Линкълн-Континентал“.

— Колата беше сребрист „Континентал-Марк IV“. Донъли ми каза, че колата е задържана. Караше жена с тъмни очила, която се надянала в пощаджийския камион…

— Повтарям ви, сър. Нямаме служител Донъли!

— Как да нямате, по дяволите! — Питър не се сдържа и закрещя. Пот изби по челото му. Болката в слепоочията стана нетърпима. Паметта му се ровеше в случая. — Спомням си! Той ми каза, че жената била пияна. Че извършила редица нарушения в пияно състояние. Била жена на търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“ в Пайксвил!

— Почакайте! — Сержантът повиши глас. — Да няма някаква шега? Жена ми е от Пайксвил. Но там търговец на такива коли няма. Кой може да си го позволи? А в нашия участък нямаме служител Донъли. Сега да прекратим. Пречите на нормалната работа!

Линията прекъсна. Чансълър стоеше неподвижен, невярващ на ушите си. Мъчеха се да го убедят, че живее в свят на фантазии!

Агенцията за наемни коли на летището „Далъс“! Той бе телефонирал тогава от хотел „Хей-Адамс“ и бе разговарял с директора. Директорът му обясни, че ще се погрижат да поправят колата и ще му изпратят сметката. Чансълър му позвъни отново.

— Да, разбира се, спомням си разговора ни, мистър Чансълър. Четох напоследък вашата…

— Получихте ли обратно колата?

— Естествено.

— Някой от вашите хора трябва да е посрещнал камиона с натоварената кола от Роквил. Видял ли се е с полицая Донъли? Може ли да проверите?

— Не стана нужда. На следния ден колата бе докарана в гаража ни. Казвахте, че е пострадала, но по колата нямаше никакви повреди. Даже си спомням думите на диспечера, че по-чист автомобил никой не му бил връщал.

Питър полагаше усилия да се владее.

— А нали човекът, който е докарал колата, трябва да се разпише?

— Да, разбира се.

— Кой се е разписал?

— Момент. Ако почакате, ще проверя.

— Ще чакам. — Питър стискаше слушалката с всички сили, чак мускулите на ръката го заболяха. Мозъкът му сякаш бе чужд. Навън снегът продължаваше да вали.

— Мистър Чансълър?

— Да?

— Трябва да е станала някаква грешка. Според диспечера подписът върху документа е вашият. Може би има недоразумение. Тъй като вие сте наели колата, човекът, който я е върнал, е помислил…

— Не, не, няма грешка — с тих глас го прекъсна Питър.

— Моля?

— Много ви благодаря. — И затвори телефона.

Всичко ставаше ясно. Всичко. Ужасното лице-маска. Сребристият „Континентал“. Чистият, поправен „Шевролет“ в гаража във Вашингтон. Блестящият „Мерцедес“ пред дома му в Ню Йорк. Бележката на вратата.

Това бе дело на Лонгуърт. Навсякъде Лонгуърт. Гротескното, напудрено лице, дългите тъмни коси, тъмните очила… и натрапването на спомена за чудовищната среднощна буря преди година, която завърши със смърт. Лонгуърт е проучил всичко. Той се опитва да влуди Чансълър. Но защо?

Питър се върна на дивана, трябваше да приседне, да прогони болката от слепоочията. Погледът му падна върху вестника и веднага реши какво да предприеме по-нататък.

Алисън Макандрю.