Ръкописът на Чансълър

28

— Името ми е Стефан Варак. Работя като специалист по шифрите в Съвета за Национална сигурност, но същевременно изпълнявам известни функции към една група…

— Варак? — Няколко секунди му бяха нужни, докато направи връзка с името, но когато разбра, обля го студена пот. — Вие сте човекът, когото О’Брайън търсеше!

— Куин О’Брайън ли? — запита Варак и потръпна от болка.

— Да. На него разказах всичко и той се мъчеше да влезе във връзка с вас!

— Не бях в състояние да получа никакъв сигнал. Но имате късмет! Куин е един от най-оперативните и най-чистите хора там. Доверете му се. — Варак се закашля, лицето му се изкриви от болка. — Ако маниаците се разкрият, О’Брайън ще може да ги спре.

— Какво искате да ми разкажете? Какво знаете за жената на Макандрю?

Варак вдигна окървавената си ръка.

— Ще ви обясня. Колкото мога по-бързо. Трябва да разберете… В началото бяхте програмиран. Отчасти с истина, отчасти с лъжа. Искахме да ви заинтригуваме, да ви въвлечем и когато започнете да действувате, това да принуди противника да реагира и да се разкрие. — Скова го пристъп на силна болка.

Питър изчака атаката да отмине и запита:

— Отчасти с истина, отчасти с измама. Кое какво значи?

— Казах ви за досиетата. Те изчезнаха.

— Но убийство не е имало, нали?

— Немислимо. — Варак гледаше в Питър и дишаше учестено. — Хората, които се бореха срещу Хувър, са достойни хора. Те защищаваха неговите жертви със силата на закона, а не отиваха срещу него.

— Но досиетата бяха измъкнати.

— Да. Това е вярно. Досиетата от буквите „М“ до „Z“. Запомнете това. — Последва нов пристъп. Питър го прихвана за раменете — само това се сети да направи. Трескавата спазма затихна. Варак продължи: — Сега ще трябва да ви обясня. Ще използувам ваши думи.

Негови думи? Очите на Варак се изцъклиха. Отново заговори с необикновения акцент.

— Мои думи ли? Какво имате пред вид?

— От вашата четвърта глава…

— Откъде?

— От ръкописа ви.

— Вие сте го чели?

— Да.

— Но как?

— Това не е важно. Пък и няма време… Вашето „ЯДРО“. Фокусирате се върху трима души. Сенатор, журналистка, член на правителството. — Очите на Варак се зареяха в пространството, гласът му заглъхна.

— Какво за тях? — настояваше Чансълър, без да разбира.

— Използуват досиетата завинаги… — Умиращият пое изведнъж дъх. — Вие казвате така.

Питър си спомни. Досиетата. В ръкописа му тези думи ги изричаше членът на правителството: „Ако се ползуват, както Хувър си служеше с тях, те ще се ползуват с друга цел.“ Това бе невярно убеждение, което щеше да доведе до трагедия.

— Какво, като го казвам? Какво имате пред вид?

— Така и стана… — За кратко Варак фокусира погледа си, целият се съсредоточи. — Един от тях се превърна в убиец. Убиец, който ползува услугите на наемни убийци.

— Какво?

— Петима… Един от четиримата е… но не Браво. Само не Браво.

— Какво говорите? Кой е Браво?

— Великолепно изкушение. Да ползува досиетата завинаги.

— Великолепно?… Няма нищо великолепно. Това е изнудване!

— Това е трагедия.

О, господи! Пак негови думи!

— Петима? Какво значи това?

— Венис вие познавате… Браво също. Но не е Браво. Невъзможно да е Браво! — Варак с мъка отмести окървавената си дясна ръка от раната върху стомаха и я плъзна в джоба. Извади листче хартия, бяла хартия, зацапана с кръв. — Един от четиримата. Предполагах, че е Банър или Парис. Сега вече не знам. — Тикна листчето в ръката на Чансълър. — Кодирани названия. Венис, Кристофър, Банър, Парис. Един от тях е. Но не Браво.

— Венис… Браво… кои са те?

— Групата. Вашето Ядро. — Варак отново притегли ръка върху раната. — Един от тях знае.

— Знае какво?

— Значението на Часонг. Майката.

— Макандрю? Жена му?

— Не става дума за него. За нея. Той е просто прикритие.

— Какво прикритие? Защо не говорите по-ясно?

— За кръвопролитието. Значението на убийството в Часонг!

Питър разгледа окървавената хартийка в ръката си. Върху нея бяха изписани имена.

— Значи, един от тези хора? — обърна се той към умиращия, неуверен, че тъкмо това иска да запита.

— Да.

— Защо?

— Вие и момичето. Но главно вие! Всичко бе, за да ви заблудят. Да помислите, че там е отговорът. Но не е така.

— Отговорът на какво?

— Часонг. Нещо по-голямо се крие зад него.

— Престанете! Какво говорите?

— Но не е Браво… — Очите на Варак плуваха в орбитите си.

— Кой е Браво? Един от тях ли е?

— Не. Само не Браво.

— Варак, какво се е случило? Защо сте толкова сигурен за Часонг?

— И други ще ви се притекат на помощ…

— Какво знаете за Часонг?

— Тридесет и пета улица. При къщата. Заловиха ме. Завързаха очите ми. Цялото ми лице. Така и не ги видях. Имаха нужда от заложник. Знаеха какво бях извършил… Не ги виждах, но ги чувах. Говореха на непознат език, знаеха, че не ги разбирам. Използуваха думата Часонг. Повтаряха я често… фанатично. Но влагаха друг смисъл. Открийте какво се крие зад кръвопролитието при Часонг. То ще ви отведе към досиетата.

Варак политна напред. Чансълър го пое и го подпря на стената.

— Трябва всичко да ми кажете.

— Не остана много. — Шепотът му заглъхна съвсем. Питър постави ухо до устните му, за да чува. — Прекараха ме през града. Мислеха, че съм в безсъзнание. Чувах автомобили. Аз се хвърлих от колата, така както бях, с превързаните очи. Те стреляха по мен, но отминаха. Трябваше да се видим на четири очи. Не можех да говоря по телефона. И бях прав. На двата фалшиви номера, които ви продиктувах, са звънели. Ако всичко това ви бях разказал по телефона, сега да сте мъртъв. Пазете момичето. Разберете какво се крие зад кръвопролитието в Часонг!

Чансълър усети страха, който се надигаше в гърдите му, главата му щеше да се пръсне. Варак бе почти изгаснал. След миг нямаше вече да го има! Броени секунди!

— Казахте, че има и други? Към кого да се обърна? Кой ще ми помогне?

— О’Брайън — прошепна Варак. После се загледа в Питър и необяснима усмивка светна на безкръвните му устни. — Вижте в ръкописа си. Имате един сенатор… Той също би могъл. Обърнете се към него. Той е безстрашен.

Варак затвори очи. Беше мъртъв.

В главата на Чансълър се заблъскаха гръмотевици и мълнии. Взривове разтърсваха земята. Безумието бе го обхванало напълно! Сенатор… Той бе преминал отвъд непозволените граници. Остави главата на Варак да се опре върху каменната стена, бавно се изправи и отстъпи заднишком. Обхвана го ужас, такъв страхотен ужас, че не можеше да мисли.

Но можеше да тича. И той сляпо побягна напред.

Намираше се близо до вода. Светлинни отражения блещукаха по повърхността като миниатюрни свещички при неуловим ветрец. Колко време бе тичал, не можеше да определи. Когато съзнанието му взе да се прояснява, стори му се, че е отново в Ню Йорк на зазоряване, сред скулптурните фигури на манастира във Форт Триън, където един светлокос мъж на име Лонгуърт бе току-що спасил живота му.

Само че този човек не се казваше Лонгуърт. Казваше се Варак и беше мъртъв.

Питър затвори очи. Покоят, който дълго бе търсил, го завладя. Бавно се наведе. Коленете му докоснаха земята. Целият трепереше.

Чу приближаващ се шум от мотор. Чакълена настилка хрущеше под колелата. Отвори очи и се огледа.

Спря мотоциклет, единственият му фар сочеше диагонално надолу. От него слезе полицай. Насочи снопа на фенера си право към Питър.

— Добре ли сте, мистър?

— Да, да, всичко е наред.

Полицаят се приближи. Чансълър се изправи със залитане, забелязал, че патрулният е разкопчал кобура си.

— Какво правите тук?

— Ами… не знам… право да си кажа, малко попрекалих с пиенето и реших да се разходя. Често го правя. По-добре, отколкото да се кача зад волана.

— Наистина, така е — отвърна полицаят. — Да не сте намислили някоя глупост, а?

— Какво? Каква глупост?

— Да влезете да поплувате, без намерение да излезете?

— Какво?

Полицаят стоеше пред него и го разглеждаше най-внимателно.

— Толкова сте оплескан, че…

— Паднах. Нали ви казах…

— Разбрах. Понапили сте се. Интересно, не лъхате на алкохол.

— Пих водка.

— Да не сте в депресия? Семейни проблеми ли имате? Или други неприятности? Искате ли да извикам свещеник или равин? А може би адвокат?

Питър проумя.

— Аха. Мислите, че искам да се удавя?

— Случва се. Вадили сме и трупове от Басейна на приливите.

— Къде се намираме?

— В югоизточната му част. — Полицаят посочи надясно. — Ето я крайбрежната Охайо драйв, а отсреща е мемориалът на Джеферсън.

Питър погледна часовника си. Минаваше девет и половина. Губеха му се почти два часа. Два часа е бил в несвяст. А му предстояха дела. Първо трябваше да успокои загрижения полицай. Подбираше си думите със затруднение:

— Вижте, нищо ми няма. Повярвайте. В същност трябва да позвъня по телефон. Някъде наблизо да има кабина?

Полицаят се пресегна и закопча кобура си.

— Там, по Охайо драйв, на около стотина ярда, а може и по-малко. Може да хванете и такси. Но ако ви спрат отново, внимавайте. Другите колеги могат да се окажат по-строги от мене.

— Благодаря ви за предупреждението — усмихна се Питър. — И за загрижеността.

— Такава ни е работата. А сега, внимавайте.

Чансълър кимна и тръгна напреко през тревата към Охайо драла. Явно някой подслушваше телефона му в хотела. Ако се обади на Алисън, нищо няма да може да й обясни. Най-напред трябва да се свърже с О’Брайън.

— Къде сте, по дяволите? Нали ви наредих изрично да не напускате хотела! Ама че проклета…

— Онези лудите се опитаха да ме очистят — прекъсна го Чансълър, спомняйки си думите на Варак. — Маниаците.

— Маниаците? — О’Брайън бе като втрещен. — Откъде чухте тази приказка?

— Тъкмо за това трябва да поговорим. За това и за други неща. Аз току-що излязох от Коркорановата галерия.

— От Коркорановата… Били сте там?

— Да.

— О, господи! — О’Брайън бе сякаш изплашен.

— Сега съм на…

— Млъкнете! — ревна му изведнъж агентът. — Не говорете повече. Почакайте така на телефона. — Питър чуваше дишането му. Агентът трескаво мислеше. — Снощният ни разговор. Мислете внимателно. Казахте ми, че сте се обадили на три места в Ню Йорк от телефонни кабини. Използували сте кредитната си карта.

— Но аз…

— Мълчете, ви казах! Помислете! Звънили сте преди и след пожара на Тридесет и пета улица.

— Да, но…

— Слушайте ме! Единият разговор особено… май че беше след пожара, но не съм сигурен. Отидете в кабината, откъдето сте се обадили. Разбрахте ли ме? Не ми отговаряйте веднага! Отсейте!

Питър се опита да го разбере. Три пъти не бе звънял, а само веднъж. Позвънил бе на Тони Морган преди изстъпленията на Тридесет и пета улица. После въобще не бе звънял.

Отсейте! Елиминирайте излишното! Ясно! Агентът имаше пред вид тъкмо този разговор, тъкмо онази кабина.

— Да, разбрах.

— Така. Това стана после, нали? След Тридесет и пета?

— Да.

— Някъде на Уисконсин Авеню, нали?

— Да. — Това пак бе заблуда.

— Добре. Вървете там. Ще се обаждам през десет минути. Изберете някаква фраза от разговора ни, за която ще се сетя, и я кажете, когато вдигнете телефона. Ясно ли е?

— Ясно.

Питър окачи слушалката и излезе навън. Продължи да върви на юг към светлините на моста, надвиснал над река Потомак, и гледаше за такси. Мъчеше се да си спомни точно къде се намираше телефонната кабина, откъдето бе позвънил на Морган. Бе накъде, около университета „Джордж Вашингтон“.

Появи се такси. Намериха кабината без усилия. По улиците пак имаше тълпи от хора, многоцветни светлини и коледни песни. Той помоли шофьора да почака: имаше само две петдесетдоларови банкноти, трябваше да ги развали, а таксито му бе нужно.

Сега вече имаше пред себе си определена цел.

Да открие значението на Часонг.

Затвори вратата на кабината и свали слушалката от вилката, като пръстът му натискаше езичетата. Веднага щом се разнесе звън, той отпусна пръст и заговори:

— Мога да остана при вас цялата нощ… Ще ви оставя вие сам да решите… — Такива бяха първите му думи, когато се срещна с агента.

— Чудесно — отвърна О’Брайън. — Аз съм на десетина пресечки от вас, на Дванадесета улица. Нищо чудно да ме следят, затова няма да се срещаме. Разкажете ми какво се е случило. Откъде научихте думата маниаци?

— Защо? Толкова ли е необикновена?

— Не се шегувайте. Нямате време.

— Не се шегувам. Просто съм предпазлив. Ако видя, че някой ме наблюдава или че наблизо спира кола, веднага ще побягна. Мисля, че вие сте вън от подозрение, О’Брайън, поне така ми казаха. Но искам да се уверя. Сега кажете ми какво значи това определение. Кои са маниаците?

О’Брайън пое дъх шумно.

— Това са пет-шестима специални агенти, които работеха секретно и приближено до Хувър. Бяха негови доверени хора. Искат да върнат стария ред, искат да завземат властта в Бюрото. Загатнах ви за тях още миналата нощ. Но не съм употребявал думата маниаци.

— Но те не участвуват в онова дело? Нали? Досиетата не са у тях.

О’Брайън млъкна изведнъж и Питър долови изумлението му.

— Значи, знаете?

— Да. Казахте ми, че досиетата са унищожени без остатък, но ме излъгахте. Не, не са унищожени. Техният притежател знае, че съм близо до истината — до самоличността му. Такъв е бил замисълът. Аз съм бил използван като примамка. И нещата вървяха почти успешно, но човекът, замислил да ме използува, бе убит в собствения си капан. Сега кажете ми вие какво знаете и говорете направо!

О’Брайън отговори спокойно, овладявайки нетърпението си.

— Според мен досиетата се намират в маниаците. Те работеха с тях, имаха достъп до тях. Затова не можех да разговарям от кабинета си. Телефонът ми се подслушва от тях. Сега, за бога, кажете, какво се е случило?

— Прав сте. Намерих вашия човек Варак.

— Какво?

— Само че аз го знаех под името Лонгуърт.

— Лонгуърт… Първи май… входящите дневници! Досиетата са у него!

— Това е немислимо — объркано заговори Чансълър. — Той е мъртъв. И отдаде живота си, за да ги открие. — Чансълър разказа всичко, което бе станало след позвъняването на Варак до неговата смърт, разказа и убеждението на умиращия, че О’Брайън може да спре маниаците. Но не спомена нищо за Часонг. За него това оставаше личен въпрос.

— Варак да си отиде! — тъжно продума О’Брайън. — Просто не мога да повярвам. Той бе един от тези, на които разчитахме. Вече не останаха много.

— Онова момче от ЦРУ — ние с него се познаваме — каза, че неколцина от вас си сътрудничат. Имате свои хора из целия Вашингтон. Без това не можете.

— Така е. Най-отвратителното е, че не можеш към никого да се обърнеш за юридически съвет. На нито един Главен прокурор в Министерството не мога да се доверя.

— Все ще се намери човек. Един сенатор. Варак ми каза. Но още не. Не сега… Вие умеете да раздавате команди. А бива ли ви да ги изпълнявате?

— Не съвсем. Трябва заповедите да имат смисъл.

— В досиетата виждате ли достатъчно смисъл?

— Глупав въпрос!

— Тогава направете две неща за мен. Измъкнете Алисън Макандрю от хотела и останете с нея, заведете я някъде, където ще е в безопасност. Мен ме търсят. И ще използуват нея, за да се доберат до мен.

— Добре, това мога да направя. Какво е другото?

— Трябва ми адресът на един майор. Казва се Пабло Рамирес. Работи в Пентагона.

— Почакайте така.

Изведнъж Питър се стъписа от страх. Чу в слушалката шумолене на хартия. Хартия! Вдигна ръка към вилката, готов в същия миг да прекъсне връзката и да побегне.

— Хей, О’Брайън! Казахте, че се намирате на десет пресечки оттук. В телефонна кабина.

— Така е. Търся адреса в телефонния указател.

— О, божичко!… — Питър преглътна с облекчение.

— Ето го. Рамирес, П. Живее в Бетезда. — Агентът продиктува улицата и номера и Питър ги запамети. — Това ли е всичко?

— Не. Бих искал да видя Алисън по-късно вечерта или утре сутринта. Как да разбера къде сте, къде ще я отведете? Имате ли някаква идея?

Последва мълчание. След няколко секунди О’Брайън отговори:

— Знаете ли къде се намира Куонтико?

— Морската база ли?

— Да, но не военният лагер. На залива има мотел. Казва се „Пайнс“. Ще я заведа там.

— Ще наема кола и ще дойда.

— Не вършете това. Агенциите за коли под наем лесно се проверяват. Имат специален апарат и могат да засекат всяка наета кола из града. Веднага ще ви пипнат. Същото се отнася и до таксиметровите служби. Шофьорите нямат право да укриват маршрутите си. Така ще разберат къде сте отишли.

— По дяволите, тогава какво да направя? Да тръгна пеша?

— За Куонтико има влакове почти на всеки час. Това е най-добрият ви шанс.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Почакайте! — Тонът на О’Брайън бе настоятелен, но овладян. — Скривате пак нещо, Чансълър. И то е вързано с Макандрю.

Питър отхвърли глава назад и заразглежда минувачи-е през стъклената кабина.

— Това са ваши предположения.

— Не ставайте глупак. Не е нужен кой знае какъв анализаторски ум. Рамирес работи в Пентагона. Макандрю също.

— Не ме насилвайте, О’Брайън. Моля ви.

— А защо? Не сте ми казали най-важното нещо, кое-то ви е съобщил Варак: защо е искал да се срещне с вас.

— Казах ви. Обясни ми цялостния си замисъл. Как съм бил програмиран.

— Не би си губил времето само за това, и то в последните мигове на живота си. Той е знаел нещо и ви го е съобщил.

Чансълър поклати глава. По челото му се затъркаляха едри капки пот. Не биваше да казва на О’Брайън за Часонг, поне докато сам не узнае какво се крие зад това. Колкото по-дълбоко навлизаше в нещата, толкова по-убедено вярваше, че животът на Алисън е поставен на карта.

— Оставете ме да размисля до сутринта.

— Но защо?

— Защото я обичам.

Пол Брумли се взираше в напуканото огледало над скрина, чиито средни чекмеджета бяха останали без дръжки. Образът в огледалото го натъжи съвсем: изпито лице на стар и болен човек, с набола сива брада. Не бе се бръснал два дни. Широката дупка, която зееше между шията и замърсената колосана яка, бе видим белег на болестта му. Не му оставаше много време. Но и то щеше да му стигне. Трябваше да му стигне.

Обърна гръб на огледалото и се приближи към леглото. Постелката бе мръсна. Очите му обходиха стените и тавана. Навсякъде пукнатини и люпеща се боя.

Мислят си, че са го пъхнали в капан, но самоувереността им ще ги измами. Имаше хора, които му бяха длъжни. Когато си работил цял живот във Вашингтон като ревизор на крупни финансови операции, все има хора, които ти са задължени. Всичко бе сделка: ще направя това, ако ми дадеш онова. В повечето случаи този принцип работеше безукорно. Брумли се гордееше от миналото си във Вашингтон: беше извършил доста добри дела.

Беше свършил и неща, от които не се гордееше. Така например един мошеник го бе снабдил с нужните сведения, за да започне преследването на присвоителите на суми от Министерството на отбраната. Сега тъкмо на този свой длъжник щеше да позвъни. Ако той откажеше, веднага щеше да се обади в редакцията на „Уошингтън поуст“. Но човекът нямаше да откаже.

Брумли вдигна балтона си от леглото, нахлузи го, излезе в мръсния коридор и се смъкна по мръсните стълбища във фоайето. Агентът от ФБР, прикрепен да го следи, стоеше вдървено в ъгъла, досущ като манекен сред човешките отрепки наоколо. Добре поне, че не дебнеше горе в коридора. Единственият изход от хотела беше входната врата — доказателство за доверието, гласувано на хотелската клиентела.

Брумли се приближи към телефонния автомат на стената, пусна монета и набра номера.

— Ало? — гласът бе носов и отблъскващ.

— Обажда се Пол Брумли.

— Кой?

— Преди три години. Детройт. Проектът. Настъпи пауза, преди гласът да отговори: — Какво искате?

— Каквото ми дължите. Ако не желаете, ще позвъня на познати в „Уошингтън поуст“. Преди три години нас-малко не ви пипнаха. Могат да го сторят сега. Приготвил съм и писмо. То ще бъде изпратено, ако не се прибера у дома.

Повторна пауза.

— Казвайте какво има.

— Пратете ми кола. Ще ви обясня къде. Изпратете и някой от вашите главорези. Един от Федералното ме следи. Искам за известно време да изгуби следите ми. Това поне владеете отлично.

Брумли чакаше на тротоара пред хотел „Хей-Адамс“. Щеше да чака цяла нощ, ако се наложи. А когато се зазори, ще се скрие във входа на отсрещната църква. Рано или късно Чансълър ще се появи. И тогава Брумли ще го очисти.

Пистолетът в джоба му струваше петстотин долара. Не вярваше истинската му стойност да е повече от двадесет. Но той бе поискал от своя детройтски познат помощ, а не благотворителност.

От време на време Брумли вдигаше очи към прозорците от дясната страна на петия етаж. Там бе апартаментът на Чансълър. Скъпи стаи. Предната вечер бе попитал неподозиращата телефонистка за номера на апартамента му. Това стана, преди да му позвъни. Добре си живееше омразният писател.

Но дълго нямаше да живее.

Брумли чу мотора на кола, която летеше откъм Шестнадесета улица. Спря пред входа на хотела. От нея слезе червенокос мъж, каза нещо на портиера и влезе във фоайето.

Бившият ревизор позна нерегистрирания автомобил. Години наред бе давал съгласие за подобни покупки, когато опираше до неговия печат. Колата бе на ФБР. В това нямаше съмнение — тя бе дошла за Чансълър!

Брумли прекоси улицата, мина по алеята за автомобили пред хотела и се скри в сянката на стената, недалеч от входа, точно до колата на ФБР. Портиерът излезе да спре такси. Една двойка тръгна след него към тротоара, понеже автомобилната алея беше заета.

Всичко се нареждаше великолепно: Чансълър трябваше да умре!

След малко някаква жена излезе заедно с червенокосия. Но Чансълър не беше с тях!

Той трябваше да бъде тук!

— Сигурен ли сте? — загрижено запита жената.

— Той ще вземе влака по-късно тази нощ — отвърна червенокосият. — Или утре сутринта. Не се безпокойте.

Влакът.

Брумли вдигна яката на балтона си и пое пешком по дългия път към Юниън Стейшън — главната гара на Вашингтон.