Ръкописът на Чансълър

18

Надписът на стената бе все още незасъхнал. Кръвта по парцаливата нощница още влажнееше. Кабинетът на генерала бе претърсен основно, работа на професионалисти. Вратичките и чекмеджетата на бюрото зееха отворени, кожената тапицерия старателно разпрана. Касите на прозорците бяха изтеглени, книгите извадени от библиотеката, подвързиите им внимателно разпрани.

Питър отведе Алисън в кухнята и наля две чаши чисто уиски. Върна се в мазето, запали пещта и запуши с парцали зеещата дупка в стъклото. Във всекидневната камината работеше. Имаше цял кош с дърва. Разпали огън и двамата седнаха на дивана пред камината. Ужасът бе попреминал, но въпросите оставаха.

— Какво е това Часонг? — попита той.

— Не знам. Мисля, че е място в Корея, но не съм сигурна.

— Ако узнаем, може да разберем какво се е случило. И какво са търсели.

— Всичко е могло да се случи. Беше война и… — Тя млъкна, загледана в пламъците.

— И той е бил войник, който е изпращал други войници в боя. Може всичко да се окаже така просто. Някой загубил син или брат и търси отплата. Чувал съм за такива случаи.

— Но защо точно от него? Такива имаше стотици. А той винаги е повеждал войниците си напред, не е оставал зад тях. Никой никога не е поставял под въпрос решенията му.

— И все пак има някой. Някой, който не може да прости.

Тя го загледа, без да продума няколко секунди.

— Усетихте какво казахте, нали? Дали този човек е луд, не знам, но това, което той знае или мисли, че знае, е истина.

— Не съм се замислил дотам. Надали има връзка.

— Положително. Баща ми не би обърнал гръб на всичко, в което вярваше, ако не е имало нещо друго. — Тя потрепера. — Какво ли би могъл да извърши?

— Нещо във връзка с майка ви.

— Невъзможно.

— Така ли? Видях тази нощница, когато идвах тук. Тя беше облечена в нея. Беше паднала. До нея се търкаляше счупена чаша.

— Тя вечно нещо чупеше. Разрушителен дух. Нощницата е последната й жестока шега. Тя символизира безсилието на баща ми. Това не бе тайна.

— Къде бе майка ви по време на войната в Корея?

— В Токио. Двете бяхме там.

— През петдесета, петдесет и първа?

— Там някъде. Бях малка.

— На шест години?

— Да.

Питър отпи от уискито си.

— И тогава ли се разболя майка ви?

— Да.

— Баща ви каза злополука. Спомняте ли си какво е станало?

— Знам какво стана. Тя се удави. Наистина се удави. Съживиха я с електрошокове, но твърде дълго бе стояла без кислород. Той причини мозъчното увреждане.

— Как стана това?

— Попадна в подводно течение на плажа във Фунабаши. Водите я повлякоха. Спасителите не можаха да я намерят навреме.

И двамата дълго мълчаха. Чансълър изпразни чашата си, стана и разбърка огъня.

— Да приготвя ли нещо за ядене? А после ще се върнем…

— Аз там повече няма да вляза! — прекъсна го Алисън със суров глас, после откъсна очи от огъня и го погледна. — Извинявайте. На вас най-малко имам право да викам.

— Но тук няма друг. Затова, ако ви се вика…

— Знам — прекъсна го тя отново, — позволено е.

— Така мисля.

— Безгранично ли е търпението ви? — Тя изрече въпроса кротко, с едва доловим насмешлив блясък в очите. Той усети нейната топлота и уязвимост.

— Не бих казал, че съм от особено търпеливите. Това определение рядко може да се приложи към мене.

— Ще проверя истинността на думите ви. — Алисън се надигна от дивана, приближи се към него и сложи ръце на раменете му. Нежно прокара пръсти по бузата, очите, накрая по устните. — Аз не съм писателка. Аз рисувам моите думи са рисунките. Но не мога да нарисувам това, което мисля или чувствувам в момента. Затова се обръщам към вашето търпение, Питър. Ще ми го дадете ли?

Притисна се в него, притисна и устните си в неговите. Той усети треперещото й тяло, когато се сгуши в него. „Тази нейна потребност се дължи на изтощението и на внезапното й чувство за всепоглъщаща самота“, помисли си Питър. Тя жадуваше отчаяно да запълни с друга любов любовта, която й бе отнета. Нещо, някой трябваше да я замести, макар и за малко, за миг.

О, господи! Той я разбра. Това донякъде напомняше на неговите терзания, родени от същото изтощение и от същото чувство за самота и за вина. Изведнъж си даде сметка, че от месеци насам няма с кого да разговаря, че не бе допускал никого до себе си…

Алисън заспа дълбоко и Питър разбра, че е безсмислено да се качва горе и да търси легло. Донесе одеяла и възглавници. Огънят бе замрял. Повдигна главата на Алисън, подложи под нея най-меката възглавница и я зави с одеяло. Тя не помръдна.

После просна две одеяла на пода пред камината, само на сантиметри от кушетката, и се опъна отгоре. Много неща му се изясниха през последните няколко часа, но не бе разбрал, че е съсипан от умора. Заспа моментално.

Събуди се стреснат, за миг не проумя къде се намира: сепна го изпукването на дърво в люлката си от въглени. От прозореца нахлуваше бледа светлинка. Бе ранно утро. Погледна към Алисън. Тя все още спеше и дишаше дълбоко. Питър погледна часовника си. Беше шест и двайсет. Бе спал почти седем часа.

Стана, обу панталоните си и отиде в кухнята. Пакетите с покупки стояха още неразтворени. Той ги остави настрана. Ровейки из старомодните шкафове, откри кафеник с цедка, в стила на обзавеждането. Сигурно бе от преди четиридесет години. В хладилника намери кафе и се помъчи да си спомни как се работи с тази кафеварка. Направи най-лесното — постави я върху ниския пламък на печката.

Върна се във всекидневната и безшумно се облече. Излезе в коридора и отвори външната врата. Двата куфара и неговата чанта нямаше да им свършат работа, ако продължаваха да стоят в армейската кола, паркирана на малката алея отпред.

Навън бе студено и влажно. Зимата в Мериленд все още не можеше да се реши дали да покрие всичко със сняг, или да задържи сковаващата ледена мъгла. Влагата бе плътна и пронизваща. Питър отвори колата и се пресегна към задните седалки за багажа. Очите му се разшириха от ужас. Не смогна да подтисне хрипливия звук, който се изтръгна от гърлото му. Гледката бе зловеща, чудовищна. Но тя обясняваше кръвта по стените на кабинета на генерала и кръвта по нощницата.

Върху куфара му, който стоеше на седалката над куфара на Алисън, се виждаха разкъсаните задни крака на някакво животно, грозните му сухожилия стърчаха вън от подгизналата в кръв козина. А върху куфара му с пръст, натопен в кръв, бе изписано:

Първоначалният шок бързо се смени с вълна от страх и отвращение. Той се измъкна от колата и хвърли бърз поглед към гъсталака и пътя отсреща. Внимателно заобиколи автомобила. Наведе се и вдигна голям камък, без да си дава сметка защо, просто усети странна сигурност с примитивното оръжие в ръце.

Изведнъж изпука клонка! Някъде се пречупи вейка. Тук или там… стъпки!

Някой тичаше. Затича се изведнъж. По чакълестата настилка.

Питър не разбра дали страхът му изчезна от този шум или от обстоятелството, че някой все пак бягаше от него. Хукна бързо по посока на шума. Но стъпките заглъхнаха. Вероятно сега човекът бягаше по твърда повърхност, не по чакъла. По пътя!

Питър се хвърли в храсталака, клонките шибаха лицето му, дънери и коренища спъваха нозете му, но стигна до пътя. На петдесетина метра пред него някаква фигура тичаше в ранното неясно утро към някакъв автомобил. Пушекът от ауспуха се смесваше с утринната мъглявина. Невидима ръка отвори отвътре дясната врата и тичащият се хвърли вътре. Автомобилът бързо се изгуби в дрезгавината.

Питър застана на пътя, пот се стичаше по челото му. Пусна камъка и изтри потта.

Спомни си думите на една разгневена жена при светлината на свещите в хотел „Хей-Адамс“.

Узаконен произвол.

Сега сам стана свидетел. Някой искаше да накара Алисън Макандрю да обезумее от страх. Но защо? Баща й вече го нямаше. Какво можеше да спечели, като изплаши дъщерята?

Реши да скрие този ужас от Алисън. Искаше да я запази. Всичко стана толкова бързо, но той усети, че една празнина в него се запълни. Алисън влезе в живота му.

Питаше се дали ще продължи връзката им. Изведнъж въпросът придоби за него особена важност. Бързо се върна в колата, измъкна кървавите крака на животното и ги хвърли сред дърветата. Взе багажа и го внесе в къщата. Слава богу, Алисън още спеше.

Остави нейния куфар в антрето, а своя и чантата отнесе в кухнята. Спомни си отнякъде, че студената вода отмива кръвта по-лесно от топлата. Намери книжни салфетки и след десетина минути кожата на куфара бе съвършено чиста. Останалите малки петънца изчегърта с кухненския нож, докато контурите на буквите напълно се заличиха.

А после, необяснимо за самия себе си, извади тефтера и го разтвори върху старомодната кухненска маса. Кафето вреше. Наля си чаша и седна. Загледа се в жълтата страница с изписаните букви. Това не бе само обичайният сутрешен навик. Просто му бе нужно да изследва собствените си мисли и вълнение, като ги прехвърли върху някого от своите герои. Защото току-що бе преживял събитие, в каквото сам бе поставил своя герой. Сякаш го следваха слепешката.

— Питър, къде изчезна? — Нейният опнат глас долетя от всекидневната и го накара да се върне в другия свят, в истинския.

— В кухнята — провикна се той и погледна към куфара си. Кожата още бе мокра. Изстъргването личеше. — Сега ще дойда.

— Не се безпокой — отвърна тя с нескрито облекчение. — Има кафе в хладилника и кафеварката е в дясното горно шкафче.

— Намерих ги. — Той обърна куфара и го сложи в ъгъла. — Но кафето не излезе хубаво. Ще опитам отново.

Занесе кафеварката до умивалника и започна да разглобява старата машинка. Изхвърли използуваното кафе в празна кесия и пусна чешмата.

След секунди Алисън се показа на вратата, още загърната в одеялото. Очите им се срещнаха и посланието в тях бе повече от ясно. Като я видя, болка преряза стомаха му. Топла и сладка болка.

— Ти влезе в живота ми — нежно промълви тя. — Питам се, дали ще останеш?

— Същия въпрос си зададох за теб. Дали ти ще останеш в моя живот?

— Ще почакаме и ще видим, нали?