Ръкописът на Чансълър

10

Исполинската фигура на Даниъл Съдърланд се открояваше в дъното на кабинета на фона на библиотечните лавици. Беше в профил, с очила с рогови рамки и тежка книга в масивните си черни ръце. Той се обърна и заговори. Гласът му бе дълбок, звучен и приятно топъл.

— Прецеденти, мистър Чансълър. Законът твърде често се направлява от прецеденти, които твърде често са сами по себе си несъвършени. — Съдърланд се усмихна, затвори книгата и внимателно я положи на лавицата. Тръгна към Питър с протегната ръка. Въпреки възрастта си той се движеше уверено и с достойнство. — Синът ми и внучката ми са ваши ревностни читатели. Много се развълнуваха, като разбраха, че ще идвате при мен. Жалко, че досега не съм имал възможност да се запозная с нито един от романите ви.

— Развълнуваният съм аз, сър — искрено отвърна Питър и ръката му потъна в тази на Съдърланд. — Много съм ви благодарен, че отделихте време да ме приемете. Няма много да ви бавя.

Съдърланд се засмя, пусна ръката му и веднага създаде непринудена обстановка. Посочи му стол край конферентната маса.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Питър изчака, докато съдията избра за себе си стол в края на масата, и седнаха едновременно.

— Сега с какво мога да ви бъда полезен? — Съдърланд се отпусна назад, по вежливото му черно лице си играеше следа от хумор. — Признавам, че съм заинтригуван. Казали сте на секретарката ми, че идвате по личен въпрос. А ние за първи път се виждаме.

— Трудно ми е да започна.

— С риск да засегна вашето писателско чувство за клишета, защо не започнете от самото начало?

— Тъкмо в това е работата. Не знам къде е началото. Не знам дори дали има начало. И ако наистина има, може би вие ще възразите, че нямам право да го знам.

— Това трябва аз да ви кажа, нали?

Питър кимна.

— Срещнах един човек. Не мога да кажа кой, нито къде се видяхме. Той спомена вашето име във връзка а малка група от влиятелни хора тук, във Вашингтон. Каза, че тази група била създадена преди няколко години със специалната цел да следи дейността на Джон Едгар Хувър. Каза, че според него вие сте инициатор на основаването на тази група. Бих искал да ви запитам, има ли такова нещо?

Съдърланд не помръдна. Големите му очи, увеличени още повече от лещите на очилата, бяха безизразни.

— Този човек спомена ли някои други имена?

— Не, сър. Никой, свързан с групата. Каза, че на знае никой друг.

— Мога ли да запитам в каква връзка изплува името ми?

— Значи, това е вярно, така ли?

— Бих бил признателен, ако първо отговорите на въпроса ми.

Питър помисли за миг. След като не спомена името на Лонгуърт, той би могъл да отговори на въпроса.

— Забелязал името ви в списък на Държавния департамент, което според него значело, че получавате специална информация.

— Информация за какво?

— За него, предполагам. Както и за хората, които биха били изложени на негативно отношение от страна на Хувър.

Съдията дълбоко въздъхна.

— Човекът, с когото сте разговаряли, се казва Лонгуърт. Бивш агент, Алан Лонгуърт, сега зачислен като служител в Държавния департамент.

Чансълър стегна мускулите на корема си, опитвайки се да прикрие удивлението си.

— Не мога да коментирам думите ви — неуместно изрече той.

— Не е нужно — отвърна Съдърланд. — А мистър Лонгуърт съобщи ли ви, че той бе специалният агент, натоварен да следи така нареченото негативно отношение?

— Човекът, е когото говорих, не е загатвал подобно нещо.

— Тогава позволете ми да поясня. — Съдията се намести в стола си. — Първо да отговоря на началния ви въпрос. Да, съществуваше такава група от загрижени хора, но, подчертавам, на времето. Съществуваше. Що се отнася до моето участие, то бе незначително и сведено до някои правни аспекти на въпроса.

— Не ви разбрах? На кой въпрос?

— Мистър Хувър притежаваше незавидно богата изобретателност, когато ставаше дума за неоснователни обвинения. Още по-лошо, той често ги обвиваше в злонамерени инсинуации, служейки си е провокативни обобщения, срещу които трудно можеше да се води борба с конвенционални юридически средства. Това бе непростимо прескачане на закона, особено като се има пред вид положението му.

— Тогава тази група от загрижени мъже…

— И жени, мистър Чансълър — прекъсна го Съдърланд.

— И жени — продължи Питър — бе формирана, за да закриля жертвите от преследванията на Хувър.

— В основни линии, да. В последните години той се беше озлобил. Навсякъде виждаше врагове. Погубваше добри хора, неизвестно защо. Чак месеци по-късно се виждаше пръстът на директора. Ние се мъчехме да спрем тази вълна от несправедливост.

— Бихте ли ми казали кои други бяха в групата?

— Не, разбира се. — Съдърланд сне очилата си и ги задържа в ръка. — Достатъчно е да ви кажа, че това бяха хора, способни да се противопоставят, тяхното мнение не би се пренебрегнало.

— А човекът, за когото говорехте, този агент в оставка…

— Не съм казал „в оставка“ — коригира го Съдърланд, — казах „бивш“.

Питър се обърка след този укор.

— Казахте, че този бивш агент е бил отговорен за наблюдението?

— За определени специфични наблюдения. Хувър ценеше Лонгуърт. Той го бе назначил като координатор за постъпващата информация за хора с доказани или потенциални антипатии към ФБР или към самия Хувър. Списъкът на тези лица бе огромен.

— Но видимо той е престанал да работи за Хувър. — Чансълър отново се запъна. Не знаеше как да формулира въпроса си. — Казахте, че сега е на работа в Държавния департамент. Ако е така, то той е бил откъснат от ФБР при доста необичайни обстоятелства.

Съдърланд си сложи очилата и се хвана за брадичката.

— Разбирам какво ме питате. Отговорете ми, каква е причината за вашето посещение тук?

— Опитвам се да узная дали мога да събера достатъчно материал за книга върху последните години на Хувър. Или, честно казано, върху неговата смърт.

Ръката на съдията се отпусна в скута му. Той остана съвършено неподвижен и гледаше в Питър.

— Не съм сигурен, че ви разбрах напълно. Защо дойдохте при мен?

Сега бе редно Питър да се усмихне:

— Романите, които пиша, изискват известна достоверност. Те са художествена измислица естествено, но аз се мъча да вмъквам колкото се може безспорни факти. Преди да започна една книга, разговарям с множество хора. Опитвам се сам да почувствувам конфликтите.

— Имате определено удачен подход. Синът ми цени заключенията, които правите. Снощи много убедено ми говори за това. — Съдърланд се наклони напред и опря лакти върху масата. Искрицата хумор се върна в погледа му. — А аз ценя мнението на сина си. Той е прекрасен адвокат, макар и доста строг в съда. Вие умеете да пазите тайна, нали, мистър Чансълър?

— Разбира се.

— И самоличности. Но естествено. Вие не потвърдихте, че сте разговаряли с Алан Лонгуърт.

— Никога не бих си послужил с името на човек, ако той не е дал съгласието си.

— От юридическа гледна точка бих ви посъветвал същото. — Съдърланд се усмихна. — Вече се чувствувам като участник в замисъла.

— Не бих отишъл толкова далеч.

— Добре. Всичко това е вече минало. И не е нещо изключително. Тия неща стават във Вашингтон всеки ден. Неразделна практика в равносметките и действията на нашето правителство, така си мисля понякога. — Той млъкна и внимателно вдигна дясната си ръка към Питър. — Ако използувате нещо от това, което ви кажа, ще трябва да го направите дискретно и внимателно, като не забравяте, че нашата цел бе благородна.

— Разбира се, сър.

— През март Алан Лонгуърт се пенсионира по-рано от едно държавно учреждение и тайно бе прехвърлен в друго. Смяната стана така, че да бъде изтеглен далеч от полезрението на ФБР. По понятни съображения. Когато разбрахме, че Лонгуърт е координатор на сведенията за „негативни елементи“ — много уместен израз, — ние му подсказахме опасността от злонамерените атаки на Хувър. Той започна да ни сътрудничи. За два месеца ни съобщи стотици имена, разкриваше ни кой е в списъка и в какво се обвинява. Той пътуваше надлъж и нашир, предупреждаваше за грозящата опасност тези, които смятахме за нужно да известим. До смъртта на Хувър Лонгуърт бе нашата опора, нашето защитно оръжие, така да се каже. Работата му бе много ефикасна.

Питър започна да проумява чудатостта на светлокосия човек от Малибу. Сигурно в него са се борели предаността към Хувър и предаността към правдата; сигурно е бил разяждан от чувство за вина. Това обясняваше неговото странно поведение, резките атаки, внезапното възпиране.

— Значи, след смъртта на Хувър задачата на този човек е свършила?

— Да. С внезапната, дори неочаквана смърт на Хувър необходимостта от тези защитни действия отпадна. Те завършиха заедно с погребението му.

— А какво стана с него?

— Доколкото съм уведомен, получил е добра компенсация за усилията си. Държавният департамент го прехвърли към така наречената лека служба. Без особено натоварване.

Питър внимателно наблюдаваше Съдърланд. Трябваше да го попита. Нямаше смисъл да се въздържа.

— Какво бихте казали, ако ви съобщя, че моят информатор се съмнява в смъртта на Хувър?

— Смъртта си е смърт. Как може да се съмнява човек в нея?

— Съмнява се в начина, по който е настъпил краят. В естествените й причини.

— Хувър бе стар човек. И болен при това. Според мен Лонгуърт — аз ще го назовавам по име, въпреки че вие се въздържате — страда от силен психологически стрес. От угризения на съвестта, от чувство за вина — в това няма нищо чудно. С Хувър го свързваше лична дружба. Може би сега го гложди чувството, че го е предал.

— И аз така мислех.

— Тогава какво ви безпокои?

— Нещо, което ми съобщи този човек. Каза ми, че личните досиета на Хувър въобще не са намерени. Изчезнали са с неговата смърт.

Изведнъж нещо проблесна в очите на съдията — Чансълър не можа да определи точно какво, може би бе гняв.

— Те бяха унищожени. Всички лични документи на Хувър бяха накъсани и изгорени. Получихме уверения в това.

— От кого?

— Не мога да ви дам такава информация. Но уверенията ни задоволиха. Това поне мога да ви съобщя.

— Ами ако не са били унищожени?

Даниъл Съдърланд издържа на погледа на Питър.

— Това би създало изключителни затруднения. Но за тях не бих искал да разговаряме — твърдо каза той. После усмивката се върна на устните му. — Впрочем едва ли съществува подобна вероятност.

— Защо не?

— Защото бихме подразбрали досега, нали?

Питър изпита безпокойство. За първи път думите на Съдърланд не звучаха убедително.

„Трябва да бъда внимателен“, помисли си Питър, като слизаше по стъпалата на съда. Той не търсеше конкретни факти, а правдоподобност. Това му бе необходимо. Подпомагащи доводи изникваха от самия контекст и запълваха неизбежната празнота между реалност и фантазия.

Сега вече можеше да сполучи. Даниъл Съдърланд му даде отговора на основната загадка: Алан Лонгуърт. Съдията мотивира постъпките на агента от ФБР с проницателност и простота. Всичко се съдържаше в една-единствена дума: угризения. Лонгуърт се бе обърнал срещу своя покровител, срещу директора, гласувал му най-поверителната задача, написал лични препоръки в служебното му досие. Бе естествено Лонгуърт да се почувствува виновен, да се опита да отвърне с удар на онези, които са го принудили да извърши предателство. И какво по-добро средство, освен да постави под съмнение естествената смърт на Хувър?

Тези разсъждения освободиха въображението на Питър, заличиха всички задръжки по отношение на Лонгуърт. Сега вече можеше да гледа на цялата история единствено като на великолепен сюжет за роман. Повече нищо не му трябваше. Всичко бе игра, дяволска игра, и писа-телят у Чансълър започна да живее с нея.

Стъпи на платното и вдигна ръка към минаващото такси.

— Хотел „Хей-Адамс“ — извика той.

— Съжалявам, сър, но такъв покер не е регистриран — отвърна телефонистката с онзи специфичен пренебрежителен тон, с който служителите на телефонната система „Бел“ даваха подобна информация.

— Разбирам. Благодаря. — Питър затвори и се от-пусна на възглавницата. Не се изненада. Не бе успял да открие номера на Макандрю и в указателя на Роквил, Мериленд. Негов познат, журналист от Вашингтон, му бе казал, че оттеглилият се от Пентагона генерал живеел в къща под наем някъде из провинцията вече доста години.

Но Чансълър ненапразно бе син на журналист. Разтвори телефонния указател до себе си, намери търсеното име и набра деветка и после номера.

— Въоръжени сили на САЩ, Пентагонът — чу се мъж-ки глас в другия край на жицата.

— Генерал-лейтенант Брус Макандрю, моля. — Питър изговори чина и името с насечен, отчетлив ритъм.

— Един момент, сър — му отговориха и след няколко секунди се чу: — Генерал Макандрю не фигурира в нашите списъци, сър.

— Фигурираше до преди месец — авторитетно отвърна Чансълър. — Свържете ме със „Справки“.

— Слушам, сър.

— Пентагонът, „Справки“. Добър ден. — Това бе женски глас.

— Чуйте, има някакво недоразумение. Тук е полковник Чансълър. Току-що се връщам от Щаба в Сайгон и искам да се свържа с генерал Макандрю, генерал-лейтенант Б. Макандрю. Получих от него писмо с дата 12 август. От Арлингтън. Прехвърлен ли е?

След по-малко от половин минута телефонистката откри нужната информация:

— Не, полковник. He е преместен. Пенсиониран е.

Питър си позволи миг мълчание.

— Ясно. Раните му бяха сериозни. Ще го намеря ли в „Уолтър Рийд“?

— Нямам представа, полковник.

— Тогава дайте ми телефонния му номер и адреса, моля.

— Нямам право, сър…

— Госпожице — прекъсна я Питър, — прелетял съм десет хиляди мили. Генералът ми е близък приятел. Толкова се безпокоя за него. Разбирате ли?

— Да, сър. Никакъв адрес не е отбелязан. Номерът на листа е първо кодът на областта…

Чансълър записваше, докато момичето диктуваше. Благодари, затвори телефона, после отново вдигна слушалката и набра шатра.

— Жилището на генерал Макандрю. — Провлеченият глас явно бе на прислужницата.

— Мога ли да разговарям с генерала, моля?

— Не е тук. Ще се върне след час. Мога ли да знам името ви?

Питър трескаво мислеше. Нямаше смисъл да губи излишно време.

— Тук е Пентагонът, куриерската служба. Имаме за него пакет, но адресът не е написан четливо. Какъв ви е точно адресът в Роквил?

— Олд Мил Пайк, номер 23.

— Благодаря.

Затвори и отново се отпусна на възглавниците. Спомни си думите на Лонгуърт за Макандрю. Според агента генералът бе зарязал блестяща кариера, може би дори поста председател на Комитета на началник-щабовете, без видима причина. Лонгуърт предположи, че съществува някаква връзка с изчезналите страници от служебното досие на Макандрю и неговата неочаквана оставка.

Изведнъж го порази мисълта: защо Лонгуърт спомена Макандрю? Какво общо имаше той с него?

Чансълър скокна на крака. Дали Лонгуърт в намерението си да отмъсти на ония, които са го подвели, не е из-ползувал компрометиращата информация срещу генерала?

Ако е така, то Лонгуърт играе опасна игра. Игра, която излиза извън сферата на личните му угризения. Сега много зависеше от генерала. Какво представляваше той?

Беше среден на ръст, широкоплещест, набит и як, с бяла, разкопчана риза. Лицето му бе лице на професионален войник: изопната кожа, дълбоко врязани бръчки, невъзмутим поглед. Застана пред входа на старата къща край затънтения страничен път, човек на средна възраст, който леко се стресна при появата на непознатия, чието лице все пак не му бе толкова чуждо.

Тази реакция не бе нова за Питър. Тон от време на време се появяваше по телевизията и хората не можеха да свържат откъде го познават, но съзнаваха, че са го виждали и преди.

— Генерал Макандрю?

— Аз съм.

— Не сме се срещали — каза Питър и му подаде ръка. — Казвам се Питър Чансълър. Писател съм. Бих искал да разговарям с вас.

Нима това, което блесна в очите на генерала бе страх?

— Аз, разбира се, съм ви виждал. По телевизията, във вестниците. Май съм чел една от книгите ви. Заповядайте, мистър Чансълър. Простете ми изненадата, но… както сам казахте… не се познаваме…

Питър влезе в антрето.

— Общ приятел ми даде адреса ви. Но телефонът ви не е регистриран.

— Общ, приятел ли? Че кой е той?

Чансълър се вгледа в очите на генерала.

— Лонгуърт. Алан Лонгуърт.

Не последва никаква реакция.

— Лонгуърт ли? Не познавам такъв. Но явно трябва а го знам. Някой от моите служители ли?

— Не, генерале. Мисля, че е изнудвач.

— Какво казахте?

Това беше страх. Очите му светкавично се стрелнаха към стълбата, после се върнаха към Питър.

— Може ли да разговаряме?

— По-добре би било. Иначе ще ви изритам право навън. — Макандрю се обърна и посочи вратата. — В кабинета ми — отсече той.

Стаята бе малка, с тъмни кожени кресла, масивно чамово бюро, по стените трофеи от военната кариера на генерала.

— Седнете! — Макандрю му посочи стола пред бюрото. Това бе заповед. Генералът остана прав.

— Може и да не съм справедлив — каза Питър.

— Може. Хайде, казвайте за какво сте дошли?

— Защо се оттеглихте от поста си?

— Това не ви влиза в работата.

— Прав сте. Не е моя работа. Но то е работа на някого извън нас.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате?

— За вас чух от човек на име Лонгуърт. Той ми каза, че сте били принуден да се пенсионирате. Че нещо се е случило с вас преди много години и сведенията за това събитие са изтеглени от служебното ви досие на военен. Според онзи човек липсващите сведения са попаднали в една изчезнала папка лични досиета. Досиета, съдържащи потулени факти, които, ако се разкрият, могат да унищожат лицата, за които се отнасят. Той ме накара да повярвам, че сте били заплашен с разкритие на вашето минало. И са ви заставили да напуснете армията.

Макандрю дълго остана безмълвен, застинал на място, очите му изразяваха смесица от омраза и страх. Когато заговори, гласът му бе съвършено равен:

— Този Лонгуърт каза ли ви какви са сведенията?

— Той твърдеше, че не знае. Аз само успях да си извадя заключение, че ще да са били от твърде важно естество, щом като сте били принуден да последвате заканата. И откровено казано, сегашната ви реакция потвърждава предположението ми.

— Мръсник! — изрече оня с пълно отвращение. — Нямате представа какво говорите.

Питър издържа на погледа му.

— Вашите тревоги, разбира се, не ме засягат и може би не трябваше да идвам. Дойдох, тласкан от любопитство. Любопитството е болестта на писателя. Не искам да узная проблемите ви. Не желая да нося този товар, повярвайте. Исках просто да си изясня защо ми съобщиха името ви. Сега вече разбирам. Вас просто ви използуват за проба. Но ще послужите като добър урок.

Очите на генерала вече не гледаха така враждебно.

— Проба за какво?

— За назидание на някого, който е на мушката. Ако наистина тези досиета са изчезнали и са попаднали в ръцете на някой фанатизиран маниак, явно той е искал да сплаши друг, но си е послужил с вас като урок за назидание.

— Не ви разбирам. Защо ви дадоха името ми въобще?

— Защото Лонгуърт държи да повярвам в някои обстоятелства до такава степен, чеда напиша книга за тях.

— Но защо намесва мен?

— Защото наистина има нещо в миналото ви и Лонгуърт има достъп до тази информация. Сега се убедих. Виждате ли, генерале, той използува и двама ни. Дава ми вашето име, а преди това вас ви заплашва с разкритие. Търсел е жертва. Мисля…

Едва стигна дотук. С бързина, тренирана в множество битки, Макандрю с един скок се намери до него. Ръцете му като нокти на звяр се впиха в Питър, натиснаха го надолу, после го изправиха на крака.

— Къде е той?

— Ей! За бога…

— Лонгуърт! Къде е… Кажете ми, мръсник такъв!

— Пуснете ме, кучи сине! Пуснете ме! — Питър бе по-едър от генерала, но не можеше да се мери с него по сила. — По дяволите, ще ми счупите главата!

Изтърси нелепост, но само това му дойде наум. Генералът го притисна до стената, суровото му лице и искрящите от ярост очи бяха на сантиметри от неговото.

— Попитах ви нещо. Говорете! Къде да намеря Лонгуърт?

— Не знам. Срещнах го в Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Той не живее там. Живее на Хавайските острови. Пуснете ме, чувате ли!

— След като ми кажете каквото искам! — Макандрю придърпа Чансълър напред и после го блъсна в стената. — В Хонолулу ли?

— Стига! — Главата нетърпимо го болеше, болката обхващаше дясното слепоочие и пълзеше надолу по гърба.

— Живее на Мауи. За бога, трябва да ме пуснете. Не разбирате ли…

— Не разбирам, да ви вземат дяволите! Трийсет и пет години на вятъра! Сега, когато има нужда от мен! Когато съм потребен! Не го ли разбирате! — Това не бе въпрос.

— Да… — Питър сграбчи китките на генерала с всичката сила, която му бе останала. Болката бе неописуема. Той заговори едва-едва: — Помолих ви да ме изслушате. Не ме интересува какво е станало, не е моя работа. Но ме интересува това, че Лонгуърт си е послужил с вас, за да се добере до мен. Подобна жертва никой роман не заслужава. Съжалявам.

— Съжалявате? Вече е малко късно. — Генералът кипна отново и заблъска гърба на Питър в стената. — Значи, всичко става заради някаква си проклета книга?

— Моля ви! Вие не…

Зад вратата се чу трясък. Идеше от всекидневната. Последва някакво ужасно стенание — нещо като напев, някакъв безумен, неистов вой. Макандрю се вцепени и прикова очи във вратата. Отпусна Питър, блъсна го върху бюрото и се хвърли към вратата. Отвори я и изчезна въз всекидневната.

Чансълър се опря в ръба на бюрото. Стаята се въртеше пред очите му. Пое дълбоко дъх няколко пъти, за да си фокусира погледа и притъпи болката в главата.

Тогава повторно се разнесе онова стенание, онзи лудешки напев. Той се усилваше, дори думите станаха разбираеми.

…навън вали ужасно, но огънят гори прекрасно, и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…

Питър пристъпи мъчително към вратата. Надникна въз всекидневната — и веднага съжали.

Макандрю се бе свлякъл на пода и люлееше в обятията си жена. Тя бе наметнала прокъсан, мръсен пеньоар, който едва покриваше избеляла и вехта нощница. Всичко наоколо бе посипано с натрошени стъкла. Оцеляло столче от разбита чаша за вино самотно се търкаляше на килима.

В един миг Макандрю усети присъствието му.

— Сега вижте какво съдържа унищожителната информация!

…и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…

Питър разбра. Това обясняваше отшелническия живот в старата къща в провинцията, нерегистрирания телефон, отсъствието на адрес в справочната на Пентагона. Генерал Брус Макандрю живееше в уединение, защото жена му бе душевноболна.

— Виждам — отвърна тихо Питър. — Но не разбирам напълно. Това ли е причината?

— Да. — Генералът се поколеба, после погледна жена си и привдигна лицето й към своето. — След нещастен случай. Лекарите казваха да я оставя в клиника. Но аз не пожелах.

Сега на Питър всичко му се изясни. Висшите генерали от Пентагона нямаха право на лични трагедии. Други трагедии — да. Като например смърт или осакатяване по бойното поле. Но не и това, умствено разстроена съпруга. Съпругите трябваше да стоят дълбоко в сянка, да не се намесват в живота на войника.

…и когато за лека нощ ме целунеш, няма да искам да си тръгна в бурята…

Жената на Макандрю гледаше втренчено Питър. Очите й се разшириха, устните й се разтвориха и тя нададе страхотен писък. После още един. И още един. Въртеше шия, извиваше гръб, писъците й ставаха все по-истерични, неконтролируеми.

Макандрю здраво я притисна към себе си и изгледа Чансълър. Питър заднишком отстъпи в кабинета.

— Не! — изрева генералът. — Върнете се! Елате на светло. Поднесете си лицето на светлината, дявол ви взел!

Питър се подчини почти слепешката. Тръгна към лампата върху ниската масичка и остави светлината да огрее лицето му.

— Всичко е наред, Мел. Всичко е наред. — Макандрю я люлееше в обятията си. Седнал на пода, притиснал лицето си в нейното, той възвръщаше спокойствието й. Писъците престанаха. Сега тя се тресеше в ридания. Дълбоки страдалчески ридания.

— А сега се измитайте оттука — извика генералът към Чансълър.