Ръкописът на Чансълър

16

Откри номера й в нюйоркския телефонен указател, но телефонът не даваше сигнал. Това означаваше, че има нов, необявен номер.

Тогава позвъни в агенцията „Уолтър Грийн“: секретарката съобщи, че мис Макандрю ще отсъствува няколко дни. Не обясни защо, нито пък той попита.

Но поне взе адреса й. Жилищен блок на Петдесет и четвърта Източна улица. Знаеше къде се намира — до реката. Нямаше избор. Трябваше да се види с тази жена, да поговори с нея.

Нахвърли пътни дрехи в „Мерцедеса“, сложи ръкописа в чантата и пое към града.

Вратата отвори тя, в големите й тъжни очи се четеше интелигентност и любопитство. Може би любопитство, примесено с раздразнение, независимо от тъгата по лицето й. Тя бе висока, носеше сдържаността на баща си и чертите на майка си. Нежна, с елегантна, изваяна фигура, може би малко надменна. Светлокестенявите й коси бяха непретенциозно оформени. Носеше бежов панталон и жълта блузка, разкопчана на врата. Под очите й личаха тъмни кръгове, следите от скръбта бяха забележими, но не се натрапваха.

— Мистър Чансълър? — директно запита тя, без да му предложи ръка.

— Да — кимна Питър. — Благодаря ви, че ме приемате.

— Бяхте твърде убедителен по домофона. Заповядайте.

Той влезе в неголемия апартамент. Всекидневната беше модерна и функционална, преобладаваха правите и остри форми от хром и стъкло. Стая на дизайнер, от нея вееше студенина, но някакъв уют се внасяше от присъствието на домакинята. Въпреки външната прямота Алисън Макандрю притежаваше нескривана топлота. Посочи му един фотьойл. Той седна, а тя — срещу него.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но не бих желала да ви задържам толкова.

— Разбирам.

— Все пак съм смутена, дори изпитвам някакво страхопочитание.

— Боже мой, за какво?

— То стана посредством баща ми. Аз „открих“ книгите ви едва преди няколко години. Имате почитателка в мое лице.

— Може би има още неколцина като вас, за радост на издателя ми. Но няма значение, не съм дошъл за това.

— Баща ми също харесваше книгите ви. Казваше, че сте много добър. Беше чел два пъти „Контраудар!“. Струваше му се страшна и твърде правдоподобна.

Питър беше изумен. Генералът не бе изразил тези свои чувства. Никакво възхищение, само съвършено бегло признание, че знае кой е Питър.

— Не знаех. Не ми го е казвал.

— Не бе склонен към ласкателство.

— Тогава разговаряхме за други неща. Много по-важни за него.

— Споменахте го по телефона. Че някакъв човек ви дал името му и казал, че са го принудили да напусне армията. Но защо? И как? Звучи невероятно. Не че нямаше хора, които искаха да напусне поста си, но те не биха могли да го принудят.

— А майка ви?

— Какво майка ми?

— Тя беше болна.

— Да, беше — потвърди момичето.

— Те са искали той да се отърве от нея, да я остави в клиника, но той отказал.

— Това бе негова работа. Не се знае дали, ако бе останала в клиника, щеше да получи по-добра помощ. Господ е свидетел, че той избра най-трудния за него път. Обичаше я, това бе важното.

Чансълър я наблюдаваше проницателно. Твърдостта, точните и отсечени думи бяха само фасада, а дълбоко зад тях се криеше чувствителна и ранима душа. Той не можеше да се стърпи. Реши да говори направо:

— Вие говорите, сякаш не сте я обичали.

Гняв проблесна в очите й.

— Майка ми се разболя, когато бях на шест години. В същност аз не я познавам. Не познавам жената, за която се е оженил баща ми, жената, която той цял живот не можа да забрави. Ако това ви подсказва нещо?

— Прощавайте. Държа се като глупак. Сега разбирам.

— Не като глупак, а като писател. Аз дълго имах близък приятел писател. Вие просто си играете с хората, без да искате.

— Не исках… — опита да се защити Питър.

— Зная. Казах, правите го, без да искате.

— Аз познавам ли приятеля ви?

— Може би. Той работи за телевизията. Живее в Калифорния. — Не спомена името му. Вместо това се пресегна към цигарите и запалката на съседната масичка. — Защо според вас баща ми е бил принуден да напусне армията?

Чансълър се смути.

— Нали току-що ви казах. Заради майка ви.

Тя остави запалката, без да снема от него очи.

— Какво?

— От армията са настоявали да я остави в някаква клиника за душевноболни. Той е отказал.

— И според вас това е причината?

— Така мисля.

— Тогава грешите. Сигурно сте подразбрали — ненавиждах много неща в армията. Но онези там в никакъв случай не са имали лошо отношение към майка ми. Повече от двадесет години колегите на баща ми, и по-високо-стоящи, и по-нискостоящи, проявяваха разбиране и съчувствие. Помагаха му както могат. Това като че ли ви изненадва?

Питър наистина бе изненадан. Сам генералът го бе изрекъл: „Ето сега разбирате каква е унищожителната информация… лекарите искаха да я оставя в клиника… Аз отказах да го сторя.“ Това бяха негови думи.

— Недоумявам наистина. Тогава според вас защо баща ви се е оттеглил? Знаете ли?

Тя дръпна дълбоко от цигарата си. Погледът й се зарея, виждаше неща, които Питър не можеше.

— Казваше, че е свършено с него, че вече нищо не го интересува. Като ми го каза, разбрах, че частично се е предал. Знаех, че скоро ще се предаде окончателно. Не както се получи наистина. Пък дори и това. Убит при грабеж. Мислила съм си. Приляга му. Като последен протест. Просто е искал да докаже нещо на себе си.

— Какво имате пред вид?

Алисън отново го погледна:

— Най-просто казано, баща ми загуби своя дух и воля за борба. И когато ми изрече онези думи, той изглеждаше най-тъжния човек на света.

Питър не отговори веднага. Беше объркан.

— Самият той ли каза, че „вече нищо не го интересува“?

— В същност, да. Всичко му беше омръзнало. Вътрешните борби в Пентагона са много жестоки. Те нямат край. Все въоръжаване и въоръжаване. Баща ми казваше, че това е понятно. Хората, които сега ръководят армията, бяха все млади офицери, хвърлили се в една война, която за тях е значела много, война, където въоръжението печели. Ако бяхме загубили тази война, нищо не би останало.

— Когато казвате война, „която е значела много“, имате пред вид?…

— Искам да кажа, мистър Чансълър — прекъсна го девойката, — че от пет години баща ми се противопоставяше на политиката ни в Югоизточна Азия. Бореше се срещу нея навсякъде и с всички сили. Но бе твърде сам в тази борба. Като прокажен.

— Боже мой… — Мислите на Питър неволно се върнаха към неговата книга. Генералът, който той представяше в пролога, бе същият прокажен, какъвто Алисън Макандрю току-що описа.

— Баща ми не се бъркаше в политиката. Неговите преценки не се основаваха на политическите събития. Те бяха чисто военни заключения. Знаеше, че войната не може да се спечели с конвенционални средства, а използуването на неконвенционални бе немислимо. Не можехме да я спечелим, защото тези, за които воювахме, не бяха на наша страна. Лъжливите сведения, които постъпваха от Сайгон, казваше баща ми, са повече, отколкото в цялата история на военните ни съдилища… Според него тази война бе едно безразсъдно прахосване на човешки живот.

Чансълър се облегна назад. Трябваше да събере мислите си. Чуваше слова, които сам бе написал. Роман.

— Знаех, че генералът се противопоставя на известни неща. Но не знаех, че се е занимавал с корупцията и измамите в армията.

— Главно с това се занимаваше и ожесточено се бореше срещу тях. Беше си направил каталог със стотици противоречащи си доклади, тактически погрешни ходове, сведения за жертви. Дори веднаж спомена, че ако статистиката за жертвите е поне наполовина точна, то трябвало да сме спечелили войната още в 1968 година.

— Какво казахте? — с недоверие изрече Питър. Защото това бяха негови думи.

— Какво ви стана? — запита Алисън.

— Нищо. Продължавайте.

— Няма какво повече да кажа. Пречеха му да участвува в конференции, в които трябваше да вземе участие, пренебрегваха го на заседания на щаба. Колкото по-усърдно се бореше, толкова повече го отблъскваха. Накрая разбра, че всичко е безсмислено.

— Какво ще ми кажете за категоризирането на фалшивите доклади? На лъжите от Сайгон?

Алисън отвърна поглед встрани.

— Последният ни разговор бе за това — тихо промълви тя. — Неприятното е, че бях в лошо настроение. Бях ядосана. Надумах му разни неща, за които сега горчиво съжалявам. Тогава не успях да проумея колко дълбоко е бил съкрушен.

— Кажете за докладите!

— Струва ми се, че те бяха станали символ за него. — Алисън вдигна глава и го погледна. — Месеци, може би дори години, те му носеха друг вид страдание, тъй като трябваше да се опълчва срещу хора, с които бе служил. Но повече не можеше така. Силите не му достигнаха да доведе борбата си докрай. И напусна.

Питър отново се наведе към нея. Съвършено съзнателно заговори с остър тон:

— Това не звучи убедително за един всеотдаен военен, какъвто го знам от срещата ни!

— Така е. Затова му се разкрещях тогава. Вижте, ние спорехме. Бяхме повече от баща и дъщеря. Бяхме приятели. Равни в известни отношения. Аз трябваше от-рано да порасна, защото той нямаше с кого друг да споделя.

Настъпи мъчителна тишина. Чансълър изчака:

— Преди малко казахте, че не съм бил прав. Сега е мой ред. Най-малко от всичко баща ви е искал да се оттегли в пенсия. И в Хавай той не замина на почивка, а отиде там, за да се срещне с човека, който го е принудил да напусне армията.

— Какво?

— Нещо се е случило с баща ви преди много, много години. Нещо, което той е искал да остане скрито от всички. Този човек се е добрал до тайната му и го е заплашвал с нея. Много ми харесваше баща ви. Харесваха ми неговите идеи и позиции. И се чувствувам ужасно виновен. Честно ви казвам. Затова искам да ви разкажа всичко.

Алисън Макандрю не помръдна, само прикова в него големите си очи. После попита:

— Сега няма да ми откажете чаша алкохол, нали?

Той й разказа цялата история, всичко, което си спомни. От светлокосия непознат на плажа в Малибу до невероятния разговор с полицейския сержант от Роквил. Не спомена само за убийството във Форт Триън. Ако имаше някаква връзка със случилото се, не искаше да я затормозява допълнително.

Презираше се, докато й разказваше: писател, търсач на сензации, забъркан в грандиозен заговор. Очакваше с основание тя да избухне срещу него, да го заклейми като виновник за смъртта на баща си. Дори истински жадуваше за присъдата й, толкова дълбоко чувствуваше вината си.

Но тя сякаш разбра дълбочината на преживяванията му, дори се опита да го оневини, каза му, че ако всичко това е вярно, то той също е жертва, а не престъпник. Но независимо от неговите предположения, тя не можеше да повярва, че в миналото на баща й има черно петно и под заплахата за разкритие той е бил принуден да напусне армията.

— Просто няма логика. Ако такова нещо съществува наистина, те щяха да го използуват още преди години.

— В изявлението си във вестника споменавате, че той е бил гонен.

— Да, но в друг смисъл. Имах пред вид изтощителното незачитане на неговите решения и изводи. Това бе методът им на действие. Свидетелка съм.

Чансълър си спомни пролога на своята книга. Просто се боеше да я запита отново.

— А доклада за корупцията в Сайгон?

— Какво?

— Не допускате ли, че са се опитвали да го възпрат?

— В това съм сигурна. Но той не за първи път се залавяше с подобно нещо. Докладите му от бойните полета винаги са били критични. Той обичаше армията. Искаше да поправи в нея всички недостатъци. Но никога не би направил изводите си публично достояние, ако това имате пред вид.

— Да.

— Никога. Не би го направил.

Питър не си изясни нещата докрай, но не пожела понататъшни обяснения. Все пак запита неизбежното:

— А защо замина за Хавайските острови?

Алисън го погледна.

— Зная какво мислите. Не мога да ви оборя, но ето какво ми каза: искал да се махне, да замине на дълго пътешествие. Нищо не можеше да го спре. Майка ми вече я нямаше.

Това не бе отговор. Въпросът увисна. Продължиха да разговарят. Може би часове. Накрая тя спомена, че на другия ден тялото на баща й ще бъде докарано в Ню Йорк със самолет от Хавай. Военен ескорт щеше да посрещне тленните останки на летище „Кенеди“, а после ковчегът щеше да бъде закаран във Вирджиния с военен самолет. Погребението бе определено за по-следващия ден в Арлингтън. Тя призна, че едва ли ще има сили да издържи това изпитание.

— Ще има ли някой близък с вас?

— Не.

— Ще ми позволите ли аз да ви придружа?

— Има ли смисъл…

— Има, разбира се — непреклонно каза Питър.

Заедно чакаха в товарния сектор край огромното бетонно поле на летището. Вляво до тях двама армейски офицери стояха мирно. Вятърът беше силен и носеше на вихрушки из въздуха хартии и листа от далечни дървета. Грамадният „ДС–10“ се плъзна по пистата и спря. След малко капакът на гигантския корпус се плъзна встрани. Багажният електрокар се приближи и застана отдолу. Секунди след това свалиха ковчега.

Лицето на Алисън изведнъж стана пепелявосиво, тялото й се скова. Отначало се разтрепериха устните й, после ръцете. Очите й гледаха напред, без да мигнат. Сълзи се затъркаляха по страните й. Питър я прегърна през раменете.

Мъчеше се да се владее колкото може — с огромни усилия и по-дълго, отколкото би очаквал човек. Чансълър усещаше всяка спазма в тялото й. Притисна я по-силно. Накрая силите я напуснаха. Обърна се, отпусна се върху него и като зарови лице в палтото му, за да заглуши риданията си, даде воля на мъката си.

— Извинявайте… извинявайте! — шепнеше тя. — Обещах си да не се предавам, но не мога.

Той я притисна и нежно заговори:

— Нищо, нищо, отпуснете се, позволено е.