Ръкописът на Чансълър

19

Варак влезе в кабинета на Браво без обичайното почукване.

— Това не са действия на сам човек — започна той. — Или, ако е сам, той командува други. Направиха първия си открит ход. Чансълър мисли, че е насочен към момичето. Нищо подобно, той е прицелът.

— Това означава, че искат да го възпрат — уточни Браво.

— Ако не могат да го спрат — прибави Варак, — ще го хвърлят по погрешна следа. Ще го заблудят.

— Обяснете, моля.

— Имам пълни записи. Ако искате, може да ги чуете. И да ги видите — имам и видеозапис. Изпокъсаха всичко в кабинета на Макандрю, търсейки нещо… или по-скоро си даваха вид, че търсят. Склонен съм да поддържам второто. Лъжливата уловка е в името Часонг. Стремят се да внушат на Чансълър, че Часонг е ключовата дума.

— Часонг? — повтори Браво и се замисли. — Това е от преди много години, ако не се лъжа. Спомням си как Труман беснееше тогава. Битката при Часонг, Корея.

— Да. Преди пет минути получих данни от компютъра на Военното разузнаване. При Часонг сме претърпели най-сериозното поражение северно от 38-ия паралел. Предприели сме несъгласувана атака…

— За незначителна територия — прекъсна го Сейнт-Клеър. — За някакви стратегически маловажни възвишения. Това бе първият от последвалата поредица разгроми, които доведоха до освобождаването на генерал Дъглас Макартър.

— В архивите нещата не са споменати точно така, разбира се.

— Естествено. Продължавайте.

— По това време Макандрю е бил полковник. Един от командуващите операцията.

Браво се замисли.

— Битката при Часонг съвпада ли по време с липсващите страници от служебното досие на Макандрю?

— Донякъде. Би трябвало поне, ако Часонг наистина е уловка. Този, който притежава досиетата на Хувър, не би могъл със сигурност да знае какво е казал Макандрю на Чансълър. Един човек, изпаднал в паника пред страха от разкритие, би си изработил алиби със съвършено точна хронология и лъжлива информация.

— Да, от рода на: когато ограбиха банката преди десет дни, аз бях на кино.

— Точно така.

— На тази фаза вече трябва да се работи с мозък, нали?

— Шахматният турнир започна. Предлагам да изгледате и прослушате записите.

— Чудесно.

Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха към дъното на коридора, до металната решетка на асансьора. Миг след това влязоха в малкото подземно студио. Апаратурата вече работеше.

— Започваме отначало. Това е видеолентата. — Варак пусна видеопрожектора. На стената се появи празен бял квадрат. — Щеше да се забележи, ако бях инсталирал камерата вътре в къщата. Тя се включва електронно. Запомнете това.

На екрана се появи къщата на Макандрю. Но не в светлината на ранната привечер, когато пристигнаха Чансълър и момичето, а в слънчев ден около пладне.

Агентът натисна някакво копче. Проекторът стопира. Картината остана неподвижна на стената.

— Ето — поясни Варак. — Камерата се задействува по електронен път и е страшно чувствителна. Часовниковата система отчита, че кадърът е заснет в три часа следобед. Някой е влязъл в къщата, явно отзад, извън обсега 1-а камерата. — Щракна копчето и прожекцията продължи. После изведнъж спря. Автоматично. Сейнт-Клеър погледна въпросително Варак.

— Сега вече са в къщата. Електронните пластинки са активизирани. Минаваме на фонозаписи. — Агентът пусна аудиомагнетофона.

Чува се шум от стъпки, отваряне на врата, изскърцване на панти, още стъпки, отваряне на втора врата.

— Двама души са — каза Варак. — Или може би мъж и тежка жена. Според децибелите всеки тежи повече от седемдесет и пет килограма. — После се чуват някакви неясни звуци, шумолене и странно злокобно изквичаване. После отново, но по-ясно и по-зловещо. Варак заговори:

— Това е животно. От рода на овцете може би. Може и прасе. Ще уточня по-късно.

Следващите десет минути бяха изпълнени с остри раздиращи звуци. Шум от разкъсване на хартии, разпорване на кожена материя, отваряне на чекмеджета. Накрая счупване на стъкло, примесено с пронизително квичене на непонятно животно, квичене, което прераства в писък.

— Колят животното — просто обясни Варак.

— Господи! — промълви Сейнт-Клеър.

После от говорителя долетя човешки глас. Само две слова: „Да вървим.“

Лентата спря. Варак изключи апарата.

— Сега се включваме три часа по-късно. Пристигането на Чансълър и дъщерята на Макандрю. Имаме двадесет секунди кадър на къщата. Това е излизането на похитителите — пак вън от обсега на камерата, нямаме образа им. — Агентът помълча в неловка несигурност. — Изрязах една част от записа и с ваше позволение ще я унищожа. Неуместна е. Просто показва, че между Чансълър и момичето се е създала близост. Временна може би.

— Разбирам. Благодаря — рече Браво.

За кратко къщата се появи отново на екрана. Беше вечер. Вижда се кола по чакълестата алея към входната врата. Алисън излиза и оглежда къщата. Тръгва по пътеката. Появява се Чансълър с торби с продукти. Спират на площадката, разменят няколко думи, после момичето изважда малка чантичка и рови за ключ. Намира го и отваря.

Двамата изглеждат стъписани от нещо. Отново разговарят, много по-възбудено от преди, после влизат вътре. Със затварянето на вратата видеозаписът прекъсна. Варак натисна копчето на аудиомагнитофона.

Елате да оставим покупките в кухнята (думи на момичето). Стъпки, шумолене на хартия, изскърцване на метална панта, продължително мълчание. После отново женският глас:

Баща ми реконструира всичко, за да може обкръжението да й напомня за нейното детство.

Каква изключителна любов (Чансълър).

Каква изключителна саможертва (момичето).

Вие като че ли я ненавиждахте? (Чансълър)

Да. Ненавиждах я. Той бе необикновен човек…

Изведнъж Варак се протегна и спря магнитофона.

— Разковничето е тук. В майката. Готов съм да дам всичко, за да го разгадая. Часонг е уловка. Следващите тридесет минути слушайте много, много внимателно. Писателят у Чансълър инстинктивно я насочва натам, но тя го отклонява. Не нарочно, според мен тя просто не знае.

— Ще слушам най-внимателно, мистър Варак.

И двамата се вглъбиха в записа. На няколко пъти Браво бе принуден да отклони очи встрани, като реакция на неочакваното: при писъка на девойката в кабинета на баща й, при хлиповете и риданията й, при съчувственото отношение на Чансълър и неговите грижливи въпроси. Въображението на писателя се бе развихрило. „Първоначалното ми предположение се оправда“, помисли си Сейнт-Клеър. В последните девет седмици Чансълър бе постигнал забележителен напредък. Нито той, нито Варак знаеха как и защо, но убийството на Уолтър Роулинс бе някак си свързано с досиетата, а ето сега този непримирим генерал и неговата пряма дъщеря, и уловката, наречена „Часонг“. Най-важното е, че онези преминаха към открити действия. Измъкнаха се от тъмното си укритие, стъпките им бяха зафиксирани на магнитофонния запис.

Сейнт-Клеър не знаеше накъде ги води Чансълър. Само усещаше, че се приближават до досиетата на Хувър.

Отново на екрана се появи къщата: Чансълър излиза навън, отваря вратата на колата и изтръпва от ужас. После внимателно заобикаля колата, грабва камък в ръце и се хвърля в гъсталака, връща се, изхвърля два неразличими предмета от колата, изважда куфарите и влиза в къщата.

Магнитофонен запис: шум от течаща вода и някакво стържене.

— Преди час внимателно проучих картината и звука. Той отстранява надписа „Часонг“ от куфара си — поясни Варак. — Не иска момичето да го види.

Последва малчание. Микрофоните улавяха само скриптенето на молив върху хартия. Варак пренави лентата напред до записания разговор.

Питър, къде изчезна?…

В кухнята…

Разменени думи за кафе, бързи стъпки, неясни движения.

Ти влезе в живота ми. Питам се, дали ще останеш? (Меко изречени слова на Алисън Макандрю.)

Същия въпрос си зададох за теб. Дали ти ще останеш е моя живот?

Ще почакаме и ще видим, нали?

Това бе краят. Варак изключи апаратурата и се изправи. Сейнт-Клеър остана на стола си, с аристократични пръсти, сплетени под брадичката.

— Онова скриптене, което чухме, не означава ли, че е писал? — попита той.

— Така мисля. Отговаря на навиците му.

— Забележително, нали? В цялата тази бъркотия да се обърне към книгата си.

— По-скоро необичайно. Не знам дали е забележително. Ако действуваме както трябва, романът му ще се превърне за него в действителност.

Браво отпусна пръсти и положи ръце върху стола.

— Което ни довежда до романа и вашето схващане за него. Макар да ми изглежда немислимо, все още ли поддържате мнението, че обектът на нашите търсения е член на „Инвър Брас“?

— Позволете ми първо да ви задам един въпрос. Когато ви помолих да свикате членовете на заседание преди два дни, дадохте ли им информацията, която ви препоръчах? Че Чансълър се е срещал с момичето?

— Бих ви казал, ако не съм.

— Знаех, че не сте съгласен с мен.

— Несъгласието ми се диктуваше от твърдо убеждение. Но същото това убеждение ме накара да последвам указанията ви, за да докажа, че не сте прав. — Браво говореше с недомлъвки, почти неразбираемо. — Какво ще ми отговорите? Още ли сте убеден, че човек от „Инвър Брас“ притежава досиетата?

— Ще знам след ден-два.

— Това не е отговор.

— Това е всичко, което мога да кажа. Мисля, че съм прав. Фактите сочат натам.

Сейнт-Клеър се изправи.

— Защото им съобщих за Чансълър и момичето и им дадох името на генерала ли?

— Не само името, но и обстоятелството, че от служебното му досие се губят осем месеца.

— Неубедително! Този, който държи досиетата на Хувър, го знае…

— Разбира се. Но измамната уловка — събитията в Часонг са станали тъкмо през тези месеци. Според мен, каквото и да се е случило в Часонг, каквито и военни решения да е предприел Макандрю или да е отказал да предприеме, Часонг не може да бъде достатъчно основание да напусне поста си в армията. Ако само това е причината, то в Пентагона има достатъчно хора, които биха го принудили да се оттегли още преди години.

— Вероятно неприятен инцидент — съгласи се Браво, — но не и фатален. Може би фигурира в досието му, но не като най-изобличителната му част.

— Просто прикритие — продължи Варак. — Друго нещо е станало, то може би е свързано с Часонг, а може би не. Ако допуснем, че имат връзка — което сме длъжни да допуснем, — то другото е онова, което ще ни доведе до досиетата на Хувър.

— Значи, искате да ме уверите — поде Сейнт-Клеър, като отклони поглед, — че за тези двадесет и четири часа от заседанието на „Инвър Брас“ до пристигането на Чансълър в дома на Макандрю уловката е била извлечена от досието. Миналата вечер членовете на „Инвър Брас“ за първи път чуха за съществуването на Чансълър, да не говорим за Макандрю.

— За първи път групата „Инвър Брас“ чува за Чансълър, но не и човекът, който притежава досиетата. Знаели са, защото Чансълър установи връзка с две от жертвите. С Макандрю и Роулинс. Не оспорваме, че те са жертви, нали?

— Съгласен съм, разбира се. — Браво се надигна от стола си. — Тогава всичко се свежда до една специфична информация: свързването на Чансълър с дъщерята на Макандрю. Тръгването им за къщата в Роквил. И вместо да го пратят в задънена улица, измислят хитростта с Часонг. За да хвърлят Чансълър в друга посока.

— Точно така — твърдо го подкрепи Варак. — Иначе защо да използуват Часонг?

— И все пак защо мислите, че човекът е член на „Инвър Брас“?

— Защото никой освен нас не знае, че Чансълър е влязъл във връзка с момичето. В това мога да ви уверя. Само ние подслушваме телефоните му, само ние го следим. А независимо от това дванадесет часа след заседанието на „Инвър Брас“ в къщата на Макандрю влизат с взлом и подхвърлят на Чансълър внимателно обмислена примамка. Тези дванадесет часа са били достатъчни да се прегледа досието на Макандрю и да се изработи уловка със събитията в Часонг.

Сейнт-Клеър тъжно кимна:

— Твърде сте убедителен.

— Убедителни са фактите. По-добре да не беше така.

— И аз бих искал, ей богу. Член на „Инвър Брас“! Най-достойните хора в държавата! Вие го допускате като вероятност. А аз изключвам тази вероятност като невъзможна.

— Но не и Чансълър. При него е ясно още в началото. Когато започнахме с него, вие сам казахте, че той не е ограничаван от условности и факти. А между другото, в романа неговият „Инвър Брас“ се нарича „Ядрото“.

Сейнт-Клеър се загледа в стената, където преди малко прожектираха видеозаписите.

— Реалност и въображение! Невероятно! — И не довърши мисълта си.

— Нали това искахме, на това се надявахме.

— Да, така е. Казахте, че ще ми отговорите с положителност до ден-два?

— Със сигурност, ако междувременно свикате още едно заседание на „Инвър Брас“. След погребението на Макандрю. Искам да им съобщим още две имена.

— О! Чии имена?

— Първо, на журналистката Филис Максуел. Тя е …

— Да, знам коя е. Защо тя?

— Не съм много убеден — досега не се е показала на повърхността. Но те с Чансълър се срещаха. В книгата си той е описал героиня, поразително приличаща на нея.

— Ясно. А другият кой е?

Варак се поколеба. Видимо очакваше съпротивление.

— Пол Брумли. От Управлението на Общите служби.

— Не! — Дипломатът реагира категорично. — Няма да позволя. Дал съм му дума! И освен това няма смисъл! Брумли започва с „Б“. А ние търсим имена от „М“ до „Z“.

— Не забравяйте, че като агент е известен под името Пепелянка — отвърна Варак. — Това название често се използуваше в разузнавателните операции на Пентагона, а в определен период и от ФБР. От август насам той просто изчезна. Опасен е за доста хора във Вашингтон, но за него никой нищо не чува. Пепелянката е забравен, затова е чудесен за нашия случай.

Браво се разхождаше бавно:

— Той и без това изстрада доста. Искате прекалено много!

— Искам нищожно малко в сравнение с целта ни. От това, което съм чувал за Брумли, допускам, че той пръв ще се съгласи.

Сейнт-Клеър притвори очи и се замисли за трагедията, която бе преживял Брумли. Застаряващият, раздразнителен счетоводител, който има смелостта сам да се опълчи срещу Пентагона. А наградата му бе една дъщеря-наркоманка, която след тригодишно изчезване кой знае къде се завърна като нервно разстроена убийца. И сега, когато личният му свят някак си се закрепи, кошмарите обещаваха да се появят наново. Трябваше да го използуват като стръв.

Но в своята област, в тъмните ъгълчета на своята страшна професия, Стефан Варак бе блестящ и недостижим. А отгоре на това беше и прав.

— Пристъпвайте към работа — каза Сейнт-Клеър. — Ще свикам „Инвър Брас“ довечера.

Барабаните биеха тихо. Декемврийският вятър носеше издалече приглушен гръмотевичен тътен. Гробът се падаше в северния край на Арлингтънското гробище. Почетната стража стоеше в западната страна. Суровата фаланга излъчваше неизречената армейска заповед: ковчегът трябва да се отнесе дотам, не по-далече. После ще се спусне в земята. Нашият армейски блясък трябва да събуди уважение. И ще го имаме. Но без излишен шум. Без признаци на лична скръб, това не ни подхожда. Тази е армейска земя. Ние сме мъже. Мъртъвци.

„Колко страшно е всичко“, мислеше си Питър, застанал на няколко крачки от Алисън, седнала на единствения прост черен стол точно до ограденото с кордон пространство. Всички бяха сурови, всички бяха чужди. На всичко. Освен на ритуала.

Тук лежим безчет и почиваме в мир.

Около квадратния изкоп на гроба вън от ограденото пространство стояха висшите офицери от Пентагона. Десетина от тях се бяха приближили до Алисън, говореха й грижовно, стискаха й ръцете. По нея Питър се ориентираше кои са хората, приближени до баща й. Той през цялото време стоеше нащрек. Бе напълно възможно някой от дошлите на погребението да знае тайната на Часонг. Сега можеше само да изучава лицата им и да остави въображението си да се развихря на воля.

Един мъж, приблизително на годините на Макандрю, прикова вниманието му. Майор, с възтъмен тен. „Средиземноморска кръв“, помисли си Чансълър. През цялата кратка церемония стоеше безмълвно, не заговори с никого. Когато понесоха ковчега от катафалката към гроба, той продължи да гледа право напред: не искаше да признае присъствието на мъртвеца.

Едва когато армейският свещеник започна своето слово, майорът даде израз на някакво вълнение. То бе кратко, почти мигновено — появи се като искра в очите и ъглите на устните. То изразяваше омраза.

Питър не снемаше очи от него. В един миг майорът усети, че го наблюдават, дори срещна погледа на Чансълър. Омразата проблесна отново и после изчезна. Той извърна очи встрани.

Когато церемонията свърши и предадоха знамето на дъщерята на покойния воин, всички офицери се изредиха да изкажат съболезнования. Но мургавият майор се обърна и си тръгна, без да продума. Питър го проследи с поглед. Майорът стигна подножието на малко възвишение отвъд неравните редици гробове и спря. Бавно се обърна и погледна назад, самотна фигура над надгробните камъни.

Чансълър инстинктивно почувствува, че майорът е искал да хвърли последен поглед към гроба на Макандрю, да се увери, че човекът, към когото бе хранил омраза, наистина е мъртъв. Любопитен момент.

— Чувствувах погледа ти — каза му Алисън, когато се настаниха отзад в лимузината, която щеше да ги отведе от гробището в Арлингтън до Вашингтон. — Веднъж те погледнах. Ти изучаваше присъствуващите. Знам, че си чул всяка дума, която ми казаха. Откри ли някого или нещо, заслужаващо внимание?

— Да — отвърна Питър. — Един майор. С вид на италианец или испанец. Той не дойде при теб. Единствен от офицерите.

Алисън погледна редиците от гробове. Отвърна тихо, за да не чуят шофьорът и ескортът:

— Да, видях го.

— Трябваше да видиш как се държа. Твърде странно.

— Това е нормално. За него. Той парадира с омразата си като с ордените си. Ненавистта е част от отличията му.

— Кой е той?

— Казва се Пабло Рамирес. От Сан Хуан11. Един от първите от малцинствата в Уест Пойнт.

— Познаваше ли баща ти?

— Да. Заедно са служили. Той е завършил Академията две години след баща ми.

Питър докосна ръката й.

— Заедно ли са служили в Корея?

— В Часонг ли?

— Да.

— Не знам. В Корея, да. Също и в Северна Африка през Втората световна война, както и няколко години във Виетнам. Но не знам за Часонг.

— Искам да знам. Защо не обичаше баща ти?

— Не знам дали е така. Поне не знам дали го е мразил повече от всички останали. Той никого не обича.

— Защо?

— Той е още майор. Повечето от връстниците му са подполковници, полковници, дори генерали.

— Основателно ли е озлоблението му? Дали не го подминават, защото е порториканец?

— Може би отчасти. В армията се съобразяват с това. Дори съм чувала шеги от рода: „Внимавай, като заведеш Рамирес на приема във флотата. Да не поискат да им сервира!“ Във флотата порториканците вършат работата на прислуга.

— Това оправдава до голяма степен озлоблението му.

— Приемам, че е така, но нещата не се свеждат само до това. На Рамирес му се предоставиха много възможности — повече, отколкото на други, — може би тъкмо защото е от малцинство. Но той не успя да направи нищо.

Питър погледна навън, смътно разтревожен. Погледът на Рамирес изразяваше определена омраза, омраза, насочена към определени неща. Към ковчега на Макандрю. Към гроба на Макандрю. Към самия Макандрю.

— Какво мислеше баща ти за него?

— Каквото току-що ти разказах. Той е лековат, избухлив, прекалено емоционален. Не може да се разчита на него. Баща ми отказа на два пъти да подкрепи негови повишения. Но нищо повече не ми е казвал.

— Какво означава това „не може да се разчита на него“?

Алисън се намръщи.

— Трябва да помисля. Мисля, че беше в областта на „Р и Р“.

— Това е прекрасно, но не разбирам за какво говориш?

— Извинявай — засмя се тя. — Става дума за писмени доклади от оперативните щабове. „Рекапитулация на бойните действия и разузнаване“.

— Това не ми говори кой знае колко, но поне се досещам. Баща ти е казвал, че Рамирес е лъжец. Или по душа, или умишлено.

— Нещо подобно. Но той не е важен, Питър… — Тя постави ръка върху неговата. — Свърши. Край, няма повече. Благодаря ти, повече, отколкото мога да го изкажа с думи.

— Но ние още не сме свършили… — рече той.

Тя го погледна в очите.

— Надявам се, че е така. — После се усмихна. — Хубава е идеята ти за хотел. Ще се отпуснем в лукс и спокойствие и за нищо няма да мислим. Повдига ми се от размисли. А утре ще отида при адвоката и ще се погрижа за своите неща. Не искам да се чувствуваш задължен да останеш. След няколко дни ще се прибера в Ню Йорк.

Чансълър се стъписа. Не можеше да повярва, че тя е забравила всичко, така изведнъж и така напълно. Задържа ръката й, не му се искаше да я изтегли. — Ами къщата в Мериленд? Вътре са нахлули…

— О, боже! Той е мъртъв. Взели са каквото им е трябвало.

— По-късно ще поговорим отново.

— Добре.

Питър я разбираше. Тя бе преживяла трагедията на бащината смърт, преживя и болката ог ровенето в неговата смърт. На погребението се срещна очи в очи с хората, които се бяха мъчили да го погубят. Ритуалът в Арлингтън за нея бе символ. Гордиевият възел бе разсечен. Тя се почувствува свободна да намери свой собствен свят. А той я караше да се върнат назад.

Но така трябваше. Всичко не бе свършило. Той го знаеше. Знаеше го и тя.

Чансълър знаеше още нещо. Алисън каза, че Рамирес не е важен.

Но не беше така.