Това бе самата истина. Статията бе кратка и зловеща както с вида, така и със съдържанието си. Бе разположена на централно място, оградена в черна рамка. Щеше да се прочете от всеки, да предизвика панически въпроси и още по-паническа уплаха. Чансълър си представи как разстроената Филис Максуел призовава на летището своя здрав разум, стига до неотменимото решение и позвъня-ва на дежурния редактор във вестника. Никой редактор не би се наел да я редактира и изменя, тя се славеше с безукорна точност на фактите. Но освен това тази статия беше нейна последна изява, нейно завещание, което осезателно се чувствуваше. Филис отдаваше своя дълг към вестника си и вестникът не можеше да й обърне гръб.
Вашингтон, 19 декември.
Според сведения, получени от напълно достоверен източник, скоро към Федералното бюро за разследване ще бъдат отправени необичайни обвинения в противозаконни действия, изнудвания, потулване на криминални престъпления и незаконно преследване на граждани, което е грубо нарушение на техните конституционни права. Тези обвинения ще се появят в предстоящата книга на Питър Чансълър, автора на „Контраудар!“ и „Сараево!“. Макар и художествена проза, новото произведение на Чансълър се основава на реални факти. Той внимателно е проучил съдбите на различни жертви и е свидетел на тяхното духовно осакатяване. Воден единствено от чувството си за морална мяра, той се въздържа от разкритието на действителни личности и белетризира обстоятелствата. Тази книга трябваше да се появи значително по-рано. Навсякъде в нашия великолепен град, изпълнен със символи на борбата на народа ни за свобода, хората живеят в постоянен страх. Боят се за себе си, за своите близки, боят се за своите възгледи, дори за своя разсъдък. Те живеят със страх, защото едно гигантско чудовище е простряло пипалата си навсякъде и всява ужас. Главата на това чудовище е някъде във ФБР.
Авторът на тези редове също не убягна от неговите пипала. Ето защо решавам по съвест да отсъствувам от страниците на вестника за неопределено време. Имам надежда един ден да се завърна, но само ако мога да изпълнявам своя професионален дълг по начин, който вие, читателите, заслужавате.
Една последна дума. Не малко добросъвестни и влиятелни хора от правителството са станали жертва на ФБР. Затова трябва да се сложи край на порочните му действия. Може би романът на мистър Чансълър ще разкрие истината. Ако той успее, то поне част от нашата система ще бъде прочистена от полепналата мръсотия.
Статията бе като бомбена експлозия: кратерът й, очертан в черно, димеше. Питър погледна часовника си. Беше осем и двадесет. Чудеше се защо О’Брайън още не му е позвънил. Положително е видял вестника. Положително във ФБР е настъпил хаос. Вероятно агентът сега е изключително внимателен. Изведнъж телефонът се превърна в източник на опасност.
В същия момент, сякаш провокиран от мислите му, телефонът иззвъня. Обаждаше се О’Брайън.
— Знам, че са ви разбудили в осем. Прочетохте ли вестника?
— Да, дори се питах защо не се обаждате.
— Намирам се в една телефонна кабина. Не исках да звъня от къщи. Станах в четири, шофирах из празните улици, размишлявайки, после успях да подремна малко. Очаквахте ли от нея това?
— Последното нещо, което бих очаквал. Но я разбирам. Сигурно е предположила, че това е единственото, което може да се направи.
— Само че то ни създава излишни усложнения. Ще започнат да я издирват. Господ да й е на помощ, ако я открият. Едни ще се стремят да я очистят, други — да се доберат до показанията й.
Питър се замисли:
— Едва ли би го направила, ако смята, че могат да я открият. Както казва в писмото си, обмисляла е бягството си от много време.
— Безследно изчезване, така ли? Разбирам малко от тия работи. Мнозина, вместо да офейкат, изчезват от тоя свят. Както и да е, това си е неин проблем. Ние и без това имаме достатъчно грижи.
— Съчувствието ви е трогателно. Открихте ли вашия Варак?
— Пуснал съм да се търси със специален код за критични обстоятелства. Длъжен е да се обади. Екстрена ситуация.
— А дотогава какво ще предприемем?
— Ще стоите в хотела, а по-късно ще ви прехвърлим някъде. Варак ще реши къде.
— Аз знам къде — ядосано се сопна Питър. О’Брайън го третираше като беглец. — Ще отидем в моята къща в Пенсилвания. Вие ще ни…
— В никакъв случай — рязко го прекъсна агентът. — За момента ще стоите далеч от къщата и апартамента си. Ще отидете там, където аз ви кажа. Нужен сте ми жив, Чансълър. Вие сте твърде важен за мен.
Думите му оказаха желаното въздействие. Споменът за престрелката отново изплува в съзнанието на Питър.
— Добре. Ще стоя и ще чакам.
— Някои ваши познати от Ню Йорк или Пенсилвания знаят ли къде се намирате в момента?
— Не точно. Но знаят, че съм във Вашингтон.
— А ще се сетят ли къде да ви потърсят?
— Вероятно. Често отсядам в този хотел.
— Вие вече не сте регистриран в хотела — каза О’Брайън. — Напуснали сте късно снощи. Управителят уведоми рецепцията.
Това бе смразяваща вест. Как можеше да се действува така лесно? Защо агентът бе решил да действува по този начин? При тия мисли Питър неволно преглътна. Но в същия миг си спомни:
— Но аз позвъних на службата за сервиране по стаите. Казах им името си и номера на апартамента и направих поръчка, подписах сметката.
— По дяволите! — избухна О’Брайън. — Това не бях предвидил.
— Значи, и вие не сте безпогрешен!
— Съвсем не съм. Такава грешка Варак не би допуснал. Но нищо, ще се оправим. Въпрос на часове. Просто искате да останете инкогнито.
— Какво е новото ми име?
— Питърс. Чарлс Питърс. Не е особено оригинално, но няма значение. Само аз ще ви се обаждам. А сега свържете се веднага в Ню Йорк с човек, който знае, че сте във Вашингтон. Кажете му, че сте решили с мис Макандрю да попътувате няколко дни и тръгвате през Вирджиния, по пътя за Фредериксбърг, към Шенандоа. Разбрахте ли?
— Разбрах, но не разбирам защо е всичко това?
— По този път не са много хотелите и мотелите, в конто бихте могли да преспите. Искам да проверя кой ще тръгне по дирите ви.
Чансълър усети как стомахът му се сви. За миг не можа да произнесе нито дума.
— Какви ги говорите, по дяволите? Да не мислите, че Тони Морган или Джошуа Харис имат пръст в тая история? Вие не сте на себе си!
— Вече ви обясних, че през нощта шофирах и размишлявах. Всичко става заради книгата, която пишете. Повечето от местата, които сте посетили, са им били известни, защото вие сте им се обаждали!
— Такива приказки не мога да слушам! Те са ми приятели!
— Но може би те нямат друг избор! Знам по-добре от вас какви методи използуват, когато вербуват някого. Не твърдя, че са замесени, просто изказвам предположение. Разберете, че това, което говорим, не бива да доверявате никому. Поне засега. Докато не се доберем до повече сведения. — О’Брайън понижи глас. — Може би не бива да се доверявате дори на мен. Готов съм да ме изпитате. Давам ви дума, че ще се старая колкото мога. Ще поддържаме връзка.
Куин рязко окачи слушалката, сякаш повече нямаше сили да говори. Фантастично, той дори си позволи да изрази съмнение в самия себе си. Наистина бе смел човек, защото, макар и видимо уплашен, преглъщаше страха в себе си, не допускаше Чансълър да узнае за него.
Питър седна да закусва. Дъвчеше механично н без да усети, изяде яйцата, бекона, препечената филийка. Мислите му все се въртяха около О’Брайън и последните му думи: „Разберете, че това, което говорим, не дива да доверявате никому.“
Те кънтяха като нещо нереално в съзнанието му. Като нещо ненормално, фалшиво, нещо несъществуващо, пропито с мелодраматизъм, което се мъчи да се представи като част от живота.
Като думи от роман.
Несъзнателно погледът му се зарея от чашата с кафе към тефтера на масичката до кушетката. Взе кафето и се премести там. Разтвори тефтера и пречете какво бе написал вчера, преди да започне онова безумие. Безумие, което го отведе до О’Брайън.
Обзе го познатата страст да претвори вчерашното преживяване, вчерашното безумие в оная реалност, която му — беше подвластна. Защото изживяното си е изживяно. Винаги се бе мъчил да си представи какво е това да те преследват, да ти слагат капани, да умираш от страх, да се срещаш очи в очи със смъртта и да напрягаш всяка фибра, всяка мозъчна клетка, за да измислиш как да избягаш и да оцелееш. Досега тези усещания му бяха непознати. По-късно ще внесе промени в книгата, а засега ще следва поетата сюжетна линия и утре ще довърши главата. Тази нова, непосредствено изживяна лудост трябваше да опише веднага.
„Мередит става член на «Ядрото». Трябва да представи неопровержими доказателства, че във ФБР действува група от определена хора, ангажирани в сериозна противозаконна дейност. Не думи на книга, а гласове върху магнитофонна лента.
Това ще послужи за уловка и Алекс действува по инструкциите на Алан Лонг. Някогашният довереник на Хувър казва на Мередит, че най-добрата тактика е да се симулира безпрекословна капитулация пред фанатиците във ФБР. Той има основание: повече не може да понася тормоза.
Решават да направят записите с миниатюрно магнитофонно устройство, скрито в горното джобче на костюма. Магнитофонът се задействува при допир. Следват кратки, вълнуващи срещи, при които Алекс унизително капитулира пред хората на Хувър. Не му е трудно да играе убедително, тъй като просто повтаря състояние, което вече е преживял.
Една нощ Мередит подслушва и в подробности научава за плана да се «елиминира» един информатор на ФБР, заплашил да разкрие участието на Бюрото в убийството на петима чернокожи в Чикаго. Кървавата саморазправа била пряко организирана и провокирана от ФБР. Информаторът е белязан със смърт. Начинът на очистването е непроследим изстрел в претъпкано метро.
Алекс е задействувал малкото записващо устройство и е документирал дословно целия разговор. Сега вече притежава неопровержими доказателства: заговор за убийство.
Размерът само на това обвинение е достатъчен, за да свали Хувър от власт и да предизвика разкритието на нови деяния. Това е само брънка от цяла верига подобни престъпления. С Хувър е свършено.
Алекс излиза, но хората на Хувър подушват неговата двойна игра. Мередит потегля бързо с колата си. Има адрес в Маклийн, Вирджиния, където може да се яви при критични обстоятелства. Подобен случай досега не е имало — той държи в себе си доказателства, способни да унищожат Властелина и хората му, стремящи се да превърнат страната в собствена полицейска държава.
Когато маневрира от паркинга, забелязва зад себе си кола: според него това е кола на ФБР. Следва дива гонитба из улиците на Вашингтон. На червен светофар човекът до шофьора на служебния автомобил смъква стъклото и изкрещява: «Ето го!» После скача и се хвърля към вратата на Мередит, Алекс тръгва на червено, свива по улицата, натискайки силно клаксона и избягвайки другите коли.
Припомня си правилото: отървеш ли се от автомобила, отърваваш се от преследвача. Спира пред някакво учреждение, оставя двигателя да работи, излиза от колата и се вмъква в сградата. Посреща го униформен портиер. Той му показва светкавично картата си от ФБР, хуква по мраморната настилка към асансьорите, натиска бутони, търси друг изход. Вижда остъклени врати, които водят към открит пасаж, свързващ тази сграда с друга. Втурва се натам. Иззад някаква колона изниква човек. Един от двамата му преследвачи! С оръжие в ръка. Алекс включва магнитофона за запис.
— Това е стар трик, Мередит. Но не те бива.
— Главорези! Вие сте главорезите на Хувър! — в панически ужас се разкрещява Алекс.
Тези викове за миг разсейват агента — те могат да бъдат чути. Но краткият миг се оказва достатъчен, за да извърши Мередит нещо, за което се е смятал неспособен. Хвърля се върху въоръжения си преследвач.
Следва жестока борба, разнасят се два изстрела. Първият ранява Мередит в рамото, вторият покосява живота на фанатика от ФБР.
Притиснал с ръка раната, Мередит залита по открития пасаж. Вижда как вторият преследвач от ФБР тича към стъклените врати. Алекс се вмъква в другата сграда и излиза на улицата. Спира такси, отпуска се на седалката и дава на шофьора адреса в Маклийн.
Пристига там почти в безсъзнание. С усилие Ръкописът на Чансълър се домъква до вратата и слага ръка върху звънеца. Някогашният държавен служител му отваря. Това е неговият дом.
— Ранен съм. В джоба… Там е магнитофонът. Всичко е записано. — И потъва в несвяст.
Идва на себе си в полутъмна стая. Лежи върху кушетка, целият превързан през рамото и гърдите. Зад вратата долавя гласове. Изправя се и подпирайки се по стената, достига вратата. Незабележимо я открехва. Около масата са насядали бившият член на правителството, журналистката и Алан Лонг. Сенаторът не е сред тях.
Магнитофончето е в ръцете на бившия министър. Той говори на Лонг:
— Вие знаехте ли за тия отреди на смъртта?
— Говореше се — предпазливо отговаря Лонг. — Но аз не съм участвувал.
— Не се опитвайте да спасявате собствената си кожа.
— Какво има да спасявам?! Ако подушат какво съм извършил, какво върша в момента — ще ми видят сметката.
— Това отново ни връща към отредите на смъртта — рече жената. — Вие какво сте чували за тях?
— Нищо особено — отговори Лонг. — Никакви доказателства. Хувър е разделил всичко по сектори. Всичко и всеки. И действува съвършено секретно. Никой фактически не знае с какво се занимава колегата му от съседната стая. Всеки има своя ресор.
— Гестапо! — процежда жената.
— Какво точно сте чули? — настоява бившият член на правителството.
— Че съществуват крайни решения, ако един проект пропадне.
Жената се вглежда в Лонг, после притваря за миг очи:
— Крайни… божичко!
— Ако наистина се нуждаем от последен, солиден аргумент — казва оплешивяващият мъж, — ето — имаме го. Хувър ще бъде убит в понеделника след две седмици и досиетата ще бъдат отнети.
— Не! — Алекс блъсва вратата с такава сила, че тя се тряска в стената. — Не бива! Получихте каквото ви трябва. Изправете го пред съда! Нека понесе наказанието на закона! На цялата страна!
— Не разбирате — заговаря членът на правителството. — В тази страна няма съд, няма съдия, няма депутат, няма сенатор, няма дори президент или министър, които да го изправят пред съда. Той е извън обсега на закона.
— Не е вярно! Нали съществуват закони!
— Но съществуват и досиета — тихо вмъква журналистката. — Ще има нови преследвани… от тези, които трябва да оцелеят.
Мередит се вглежда в очите, вторачени в него. Хладни, безчувствени очи.
— Но вие по нищо не се различавате от него — изрича Алекс, сигурен, че ако въобще му се удаде да излезе от тази къща, отново ще бъде гонен и преследван.“
Чансълър остави молива. Чак сега забеляза, че Алисън стои в рамката на вратата. Загърната в синята си хавлия, тя стои и го наблюдава. Изпита признателност заради топлотата в погледа и усмивката й.
— Знаеш ли, че стоя така почти цели три минути и ти не ме забелязваш?
— Прости ми.
— Нищо. Беше ми интересно. Ти бе толкова далече оттук.
— Бях в Маклийн, Вирджиния.
— Не е чак толкова далече.
— По-добре да беше. — Питър я взе в обятията си. — Прекрасна си, обожавам те, нека си легнем.
— Но аз току-що станах. Налей ми малко кафе да ме разсъни.
— Защо искаш да се разсъниш?
— За да ти се радвам. Сладострастно ли звучи? — И тя го целуна.
— Кафето е изстинало. Ще поръчам пак.
— Добре. Както искаш.
— Ще ми се да изпратя нещо по пощата.
— Какво?
— Това, което написах през последните няколко дни. Да го пратя на машинопис.
— Сега ли?
Питър кимна.
— Би трябвало да го прочета отново, да го ксерографирам и да го изпратя по човек. Но просто нямам желание да го поглеждам, поне за известно време. Искам да се отърва от написаното. Имам пликове във куфарчето си. — Запъти се към телефона, припомняйки си указанието на О’Брайън. — Централа? Тук е мистър Питърс от 511. Искам да направя поръчка за сервиране, но същевременно искам да изпратя нещо със специална пощенска пратка. Мога ли да помоля сервитьора да го свали на рецепцията?
— Разбира се, мистър Питърс. — Стори му се, че долови усмивка в гласа на телефонистката.
Те лежаха притиснати в обятията си, блаженствуващи от момента и от повторно нарастващо желание.
Следобедното слънце се отразяваше в невидимите прозорци на отсрещните сгради. Тихи напеви на коледна песен се носеха от улицата и отекваха пред витрината на големия ъглов магазин. Питър изведнъж си даде сметка, че голямата част от деня бе отминала.
Телефонът иззвъня. Чансълър се пресегна за слушалката.
— Мистър Питърс? — Беше телефонистката. Питър я позна по гласа.
— Да?
— Мистър Питърс, зная, че съвсем не е редно. Разбирам, че не искате да се знае, че сте в хотела, и, уверявам ви, никому не съм казвала…
— Какво има? — прекъсна я Питър и сърцето му започна лудо да бие.
— Един човек чака на линията. Казва, че случаят е от изключителна важност и иска да говори с мистър Чансълър. Гласът му е на много болен човек, сър.
— Кой е той?
— Казва се Лонгуърт. Алан Лонгуърт.
Болката в слепоочията накара Питър да притвори очи.