Ръкописът на Чансълър

35

Фредерик Уелс надигна озадачено глава от коледната закуска. Стори му се, че от веселите викове на децата не е чул добре думите на прислужницата.

— По-тихо! — изкомандува той. Всички на масата се усмириха — Кой се обажда?

— От Белия дом, сър — отвърна прислужницата.

Писъците и крясъците, придружили нейните думи, само напомниха на Уелс, че се бе оженил твърде късно. Или поне твърде късно, за да има деца. В интерес на истината той не обичаше особено децата, те просто не го вълнуваха.

Стана от масата, за миг очите му срещнаха тези на жена му. Тя сякаш прочете мислите му.

Защо, за бога, му звънят от Белия дом? Категорично и дори обидно Фредерик Уелс бе изразил позицията си спрямо президента и неговото обкръжение от некадърници. Той не одобряваше политиката на човека, който управляваше Белия дом.

Нима, използувайки Коледа за повод, президентът бе решил да предложи маслиненото клонче на своите неприятели? Той не беше лишен от нахалство.

Уелс затвори вратата на кабинета и се приближи до бюрото си. Погледът му се спря върху колекцията вази от епохите на Юан н Мин зад остъклената витрина. Те бяха истинско съвършенство: никога не се изморяваше да им се радва. Напомняха му, че сред всичката грозота на заобикалящия свят съществуват покой и красота.

Вдигна слушалката:

— Мистър Фредерик Уелс?

Шестдесет секунди по-късно целият му личен мир се срина. Писателят надмина себе си! Как — не е важно, фактът беше важен.

„Инвър Брас“ можеше да се защити. Веднага ще се разтури, никаква документация… Ако се наложи второ оправдано убийство, то Питър Чансълър ще бъде премахнат от този свят.

Но какво щеше да стане с него? Банър притежаваше всички оръжия освен едно. Разкритието. Разкритието на едно име, над което той нямаше никаква власт. За Уелс разкритието бе равнозначно на унищожение.

Животът му бе загубен!

И все пак той можеше да се бори. Този път на шосето западно от Балтимор. Трябваше да се постигне съгласие, в интерес на общото благо.

Очите му отново се спряха върху китайските вази. Сега те въобще не го трогнаха.

Карлос Монтелан седеше в дъното на църквата и със скрита враждебност следеше как свещеникът водеше коледната меса. Нямаше да коленичи: съществуваха предели за лицемерната набожност, а той и без това правеше достатъчно отстъпки заради жена си и децата.

Бостън не беше Мадрид, но спомените все още бяха силни. Испанската църква бе заклет спътник на политическите ветрове, заета със собственото си оцеляване, безчувствена към насилието над народните маси.

Монтелан почувствува вибрацията на апарата само миг преди да забръмчи. Зумерът стресна богомолците наоколо. Някои извърнаха към него гневни лица. Божият храм бе осквернен от външен човек, но той правеше опит да се свърже с големец, със съветник на президента. Божият храм не бе защитно укритие от непредвидените обстоятелства на реалния свят.

Карлос пъхна ръка в джоба и изключи звука. Жена му и децата също извърнаха глави; той им кимна, стана от пейката и мина по мраморната пътека край трептящите пламъчета на свещите. Излезе навън, намери телефон и се свърза с кабинета си.

От Белия дом се опитваха да го открият, но той не бе длъжен да позвъни там. Връзката трябваше да се осъществи по специален телефон. Той трябваше да остави номер, на който да го потърсят.

„Конспирация на idiotas“, помисли си Монтелан. Той даде номера на телефонната будка.

Телефонът звънна, острият стържещ звън прониза кабината. Карлос бързо вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.

Думите, които чу, се забиха в стомаха му като остриета. Изтръпна от вледеняваща болка. Писателят го бе разкрил! Всичко, което бе градил, се взриви от обвиненията на Питър Чалсълър.

Съглашателство, примирие с него! Единствено това можеше да спаси целостта на „Инвър Брас“! Друг изход нямаше!

Той ще накара писателя да проумее някои неща! Разбира се, ще се срещне с него. На игрището за голф, източно от Анаполис. Да, ще го намери. Часът нямаше значение. Ще бъде там малко след полунощ.

Монтелан окачи слушалката с трепереща ръка. Остана неподвижен на студа, втренчен в телефона. За миг му мина мисълта да позвъни на Джейкъб Драйфус.

Не, не бива да го прави. Кристофър бе твърде стар. Нищо чудно сърцето му да не издържи!

Даниъл Съдърланд отпиваше по глътка шери и слушаше сина си, Аарон, който забавляваше двете си сестри и техните съпрузи. Двете семейства им гостуваха от Кливланд за Коледа. Децата играеха в зимната градина около баба си и жената на Аарон, които опаковаха подаръци. Аарон както винаги пленяваше аудиторията с приказките си.

Съдията наблюдаваше сина си с дълбоко смесени чувства. Надделяваше любовта, но тя се съпътствуваше от неодобрение. Пресата характеризираше Аарон като блестящ и дързък поборник за справедливото ляво негърско движение. А Даниъл искаше синът му да не бъде толкова пламенен и толкова уверен, че само той знае пътя за разрешаването на расовия проблем.

В очите на сина му пламтеше такава омраза, а омразата не сочи пътя, тя само подкопава силата. Един ден синът му ще проумее и това. Един ден също щеше да научи, че злонамереното озлобление към всички бели е не само безполезно, но и ненужно.

Това подсказваше и името му. Това име бе му дадено от най-скъпия приятел на Даниъл — Джейкъб Драйфус.

Трябва да го наречете Аарон — бе казал Джейкъб. — По-големият брат на Мойсей, първият еврейски жрец. Прекрасно име, Даниъл. А ти имаш прекрасен син.

Телефонът иззвъня.

Жената на Аарон, Аби, се показа на вратата. Както винаги Даниъл я погледна с възхищение и някакво страхопочитание. Албърта Райт Съдърланд бе най-очарователната негърска актриса в страната. Висока, стройна, с величествено присъствие, тя би могла да надхвърли очарованието на собствения си съпруг. За съжаление, нейната взискателност стесняваше публиката й, тъй като тя никога не приемаше роли, които биха компрометирали нейната раса или морални устои.

— Ще му съобщя с най-невъзмутим тон, ще видите — каза тя.

— Добре, скъпа.

— Обаждат се от Белия дом.

— Смайващо, най-меко казано — отвърна Даниъл. — Ще се обадя от трапезарията.

Наистина бе смайващо. Последните му четири апелативни решения бяха разярили администрацията, нейното недоволство дори намери отражение в печата.

— Съдията Съдърланд слуша.

— Вие сте също и Венис — изрече твърд и равен глас в слушалката.

Писателят успя! Дело, на което бе посветен цял живот, сега най-ненадейно, най-главоломно увисваше във въздуха. Ако делото се разруши — нищо, защото нищото е по-добро от загубата. Предателите ще наследят всичко.

Даниъл слушаше внимателно, претегляше всяка дума всяка интонация.

Сигурно има изход. Реши се на отчаяна тактика, която едва ли щеше да доведе до успешен край, но трябваше да опита.

— Утре сутринта, мистър Чансълър. Призори. Провлака, източно от остров Дийл, където акостират траулерите. Ще намеря мястото. Ще ви намеря.

Очите на Съдърланд останаха да блуждаят над телефона, през сводестата врата към далечната всекидневна. Снаха му се приближи. Величествена и горда.

Тя бе превъзходна Медея, спомни си Съдърланд, Припомни си и последните й реплики в пиесата, нейния вопъл към всевишния.

Ето, това са моите деца, облети в кръв, принесени в жертва в името на любовта към бог Язон.

Съдърланд се зачуди кое го накара да си спомни тъкмо тези слова. И изведнъж разбра.

Той ги бе повтарял несъзнателно в себе си само преди няколко секунди.