Ръкописът на Чансълър

34

О’Брайън не разполагаше повече с никакви безопасни укрития. Възможностите му се бяха изчерпали. Дори най-близкият от съратниците му не би се решил да му помогне. Къщата в Сейнт Майкълс бе разрушена. Държавна собственост на стойност четири милиона долара бе хвърлена във въздуха.

Може би щяха да се намерят обяснения за ужасната катастрофа, обяснения, които да са в полза на О’Брайън. Но в разузнаваческите среди никакво обяснение не можеше да изличи чудовищните улики за убийство.

Трупът на Варак, направен на решето от куршуми, бе открит на местопроизшествието. Точно пред къщата в Сейнт Майкълс. Това говореше само за предателство.

На Чансълър всичко му бе ясно, но от това нямаше полза. Трупът на Варак е бил открит от хората, които го преследваха около Смитсъновия институт, и е бил докаран пред къщата в Сейнт Майкълс, за да предизвика коварно усложнение.

Чансълър разбираше всичко, но каква полза. Кой би се вслушал в обясненията му?

Вестта веднага се разчу. Старши агентът Каръл Куинлан О’Брайън бе изчезнал. Неговият отдел настоятелно бил изискал от Държавния департамент разрешение за достъп до дома в Сейнт Майкълс едно. В мотивите по разрешението било замесено името на Варак с обяснението, че се провежда съвместна операция между ФБР и Съвета за Национална сигурност. Самата мотивировка бе лъжлива, подобна операция въобще не била планирана. А О’Брайън никъде не можеше да се открие.

Тайният център за разпитване на дезертьори бе унищожен.

От телефонните разговори, които водеше от разни автомати по шосета и странични пътища, О’Брайън разбра, че обръчът на преследвачите им се съкращава с обезпокоителна бързина. Съпругата на Куин бе не на себе си. Посещаваха я агенти, говореха й страхотни неща — все хора, които до преди няколко дни бяха техни приятели. О’Брайън правеше неимоверни усилия да я успокои. А не можеше да й каже нищо съществено по телефона. Безспорно разговорите им се подслушваха. Още повече, че той, Питър и Алисън трябваше моментално да се измъкват от района, откъдето провеждаха някой разговор. Телефонните будки и автомати също се следяха.

Чансълър се обади на Тони Морган в Ню Йорк. Издателят бе силно изплашен: какви ли не агенти бяха идвали при него. И при Джошуа Харис. Обсипали ги със смайващи обвинения. Питър бил дал фалшиви показания пред дежурен офицер на ФБР, което довело до гибелта на няколко души от Министерството на правосъдието. После нападнал агент на ФБР в Коркорановата галерия. Човекът бил в критично състояние: ако не оживее, Питър ще бъде подведен под отговорност за убийство. Освен това съществували явни доказателства за участието му в унищожението на строго засекретена държавна собственост на стойност четири милиона долара.

— Лъжи! — крещеше Питър. — Човекът, с когото се бих, искаше да ме убие. Той е от маниаците! И е бил накаран да си подаде оставката. Това казаха ли ти?

— Не! А ти откъде знаеш? От агента О’Брайън?

— Да.

— Не му вярвай! О’Брайън е озлобен чиновник, некадърник. Обясниха ми ясно. Те и без това се чудели как да се отърват от него, когато ти си се появил.

— Той спаси живота ми!

— По-скоро е искал ти да останеш с такова впечатление. Върни се, Питър! Ще те свържа с най-добрите адвокати. Ще намерим за всичко законно оправдание, следователите ще разберат. Ти си в страхотно психично състояние. Миналата година едва оживя! Главата ти бе цялата насечена. Никой не знае истинската степен на уврежданията!

— Говориш глупости, не се ли чуваш!

— Не знам. Мъча се да намеря някакво оправдание. — Гласът му секна. Бе силно развълнуван.

— Чуй ме, Тони. Нямам много време. Не разбираш ли какво вършат? Те не могат да признаят истината. Опитват се да преиначат ситуацията, но не могат да признаят, че такава ситуация съществува! Досиетата на Хувър са изчезнали!

— Махни се от огъня, Питър! Ще се погубиш! — Вик на загриженост се изтръгна дълбоко от гърдите на Морган.

Чансълър разбра. И Тони е бил манипулиран.

— Ти спомена ли им за досиетата?

— Да… — Морган едва произнасяше думите.

— И те отрекоха, че са изчезнали, нали?

— Разбира се. Те никога не са изчезвали, били са унищожени. По лично разпореждане на Хувър.

Безгранична лъжа! Думите на Филис Максуел се върнаха в съзнанието на Питър: Страхът ражда кърваво насилие. Дали това бяха думи на Филис? Или той ги бе измислил? Вече не бе сигурен. Истина и въображение се бяха слели и превърнали в едно. Единствено реално му звучаха думите на Куин О’Брайън:

„Досиетата трябва да бъдат намерени и предадени. Друг избор нямаме. Дотогава и тримата ще се крием като бегълци.“

— Жестоко са те излъгали, Тони. Бих се радвал ти да си прав, но не е така.

Той окачи слушалката и побягна към колата.

Намериха малък, почти празен мотел край брега в Оушън Сити. Бе зима, два дни преди Коледа. Мъртвило. Един лекар се погрижи за Куин. Прие парите и не прояви повече никакъв интерес. Пациентът се подхлъзнал и паднал върху стъклената врата. Лекарят прие това обяснение за естествено.

В навечерието на Коледа Куин изпадна в пълно отчаяние. Жена му и двете деца бяха на по-малко от два часа път, а все едно, че се намираха на другия край на земното кълбо зад огради от бодлива тел, насичана от парещите лъчи на прожектори. Не можеше да им вдъхне нито успокоение, нито надежда. Чувствуваше само раздялата и страданието, което тя причиняваше. Питър наблюдаваше как О’Брайън се бори със своите страхове, с чувството си за вина, със самотата си и знаеше, че един ден неговите терзания и мисли ще бъдат вложени в друг. В образ от книга. Питър наблюдаваше човек с мъжество, разяждан от угризения, раздиран от мъка и неговите душевни терзания едновременно го трогваха и вбесяваха.

Един професионалист. Двама аматьори. Трима бегълци. Сега всичко зависеше от тях самите. Други нямаше. Алисън повече не можеше да стои вън от играта: тя бе необходима. С общи усилия трябваше да разрешат загадката, иначе унищожението щеше да продължи. И тях ги дебнеше унищожението. Тази несправедливост ги угнетяваше.

Изкараха мъчителна Коледа. И тримата бяха настанени в един апартамент. Това бяха стаи на втория етаж с изглед към плажа и към фасадата на сградата. Точно под тях се виждаше входът. Имаха спалня, дневна с голяма кушетка и малка кухничка. Мебелите бяха от пластмасова материя.

Те чакаха, знаеха, че трябва да чакат. Радиото и телевизията работеха непрекъснато; те слушаха всички емисии на новините, за да разберат, макар и с намек, дали във Вашингтон, на сто мили оттук, ще признаят тяхното изчезване. Купуваха си вестници от автомата във фоайето и ги изчитаха старателно. Една статия привлече вниманието им.

— Какво значи това? — попита Чансълър.

— По този начин ни дават да разберем, че притежават доказателства, че сме били там — обясни О’Брайън. — Хитро, а?

— Откъде знаят?

— Не е проблем. Отпечатъци на пръсти. Вашите са взели от армията, а моите ги има във всяко служебно досие.

— Но те не знаят за Алисън. — Чансълър изпита някакво облекчение, което О’Брайън веднага заличи.

— Боя се, че знаят. Затова казват „мистър и мисис“.

— Не ме интересува! — Алисън гневно избухна. — Искам да знаят. Те си мислят, че могат да изплашат когото си пожелаят! Мен не могат да ме стреснат! Имам какво да кажа?

— Ще ви кажат, че и те имат какво да разкрият — меко се намеси О’Брайън, като пристъпи към прозореца е изглед към океана и плажа. — Допускам, че ще ви дадат право на избор: заради интересите на националната сигурност. Или ще мълчите за всичко, което сте видели и чули, или ще разкажат за дейността на майка ви преди двадесет и две години. Ще заговорят за новоразкрити обстоятелства, които осветляват причината за смъртта на хиляди американски войници в една-единствена битка. А това неизбежно ще повдигне въпроси около командуването на вашия баща.

— „Мак палачът — студено изрече Питър. — Убиецът от Часонг“.

О’Брайън се извърна от прозореца.

— Това е малко двусмислено. По-точно би било — предателят от Часонг. Чиято жена-наркоманка се продавала на врага и станала причина за гибелта на американски воини.

— Те не биха посмели да направят такова нещо! — извика Алисън.

— Твърде е пресилено — добави Чансълър. — Ще нагазят в опасни води. Това може да се обърне срещу тях.

— Разкрития от подобен род — продължи О’Брайън с кротка убеденост, която Питър отдаде на изстрадан личен опит — са винаги драматични. Те са новина номер едно. А после каквито и обяснения да се дадат, те не изглеждат толкова важни. Ударът е нанесен: не е лесно да се заличи.

— Не вярвам — нервно го парира Алисън. — Не ми се ще да повярвам.

— Послушайте ме. Така се работи с досиетата на Хувър.

— Тогава да намерим тия досиета — каза Питър и сгъна вестника. — Да започнем с Джейкъб Драйфус.

— Това е Кристофър, така ли? — запита Алисън.

— Да.

— Разумно е — добави тя и погледна към О’Брайън. — Все не ми се иска да повярвам, че няма към кого да се обърнем.

— Има един сенатор — прекъсна я Питър. — Можем да отидем при него.

— Но дори нему ще са нужни повече доказателства — каза О’Брайън. — Преди два дни — може би не, но сега нещата стоят иначе.

— Какво имате пред вид? — тревожно попита Чансълър. Снощи О’Брайън бе толкова уверен в себе си. Досиетата са изчезнали. Куин имаше доказателства. Сега положението изглеждаше отчайващо.

— Сега не можем да отидем при него.

— Защо да не можем?

— Защото имаме зад гърба си Сейнт Майкълс. Унищожение на правителствена собственост, нарушение на процедурите за сигурност. Той е обвързан с клетва да съобщи за нас, ако направим опит да се свържем. Ако премълчи, става нарушител на закона.

— Глупости! Приказки!

— Закон! Може да ни предложи помощ. И ако Варак не се е лъгал, сигурно ще постъпи така. Но не веднага. Първо ще ни предложи да се предадем. От законна гледна точка това е единствената позиция, която може да заеме.

— И те тъкмо това чакат! Не, така няма да постъпим!

Алисън го докосна за ръката:

— Кои са тези „те“, Питър?

Чансълър замълча. Отговорът на нейния въпрос бе така отвратителен, както и обстоятелствата, в които се намираха.

— Всички. Този, който притежава досиетата, иска да ни очисти. В това вече сме сигурни. Онези, които знаят, че досиетата са изчезнали, и държат да го запазят в тайна, искат от нас да мълчим. Готови са да ни пожертвуват заради това мълчание. Но също се стремят към досиетата. — Питър бавно прекоси стаята и застана до прозореца. Загледа се в океана. — Знаете ли, Браво ми каза, че преди четири години и половина ми е открил един свят, за който не съм и помислял. Каза ми да се върна в него и да оставя реалния свят на другите. На него и подобните му. — Той се дръпна от прозореца. — Но те не са достатъчно достойни за този свят. Не зная дали ние сме, но те — в никакъв случай.

Джейкъб Драйфус се надигна с досада от масата, където закусваше. Икономът му съобщи, че го търсят по телефона от Белия дом. Онзи глупак сигурно се обажда да му честити Коледа. Едва ли президентът се е сетил, че Рождество Христово не е негов празник.

Говореше се за него, че напоследък пиел сериозно. Нищо чудно! По-жалка администрация не е имало в цялата история на страната. Продажността минаваше всякакви граници, ламтежът за власт бе основното зло. Разбира се, че ще пие човекът. Това бе лек за раните му.

Джейкъб реши да не вдига телефона, но все пак уважението към кабинета го накара да промени решението си.

— Добро утро, мистър прези…

— Аз не съм президентът — каза някакъв глас. — Аз съм друг, както и вие сте друг, Кристофър.

Лицето на Драйфус пребледня. Стана му тежко. Не можеше да диша. Слабите му крака се подкосиха. Всеки момент можеше да се строполи на пода. Тайната на целия му живот бе разкрита. Просто не можеше да повярва.

— Кой се обажда?

— Човек, който работеше за вас. Казвам се Питър Чансълър и се справях доста добре със задачата си. Научих неща, които положително никога не сте искали да знам. Затова трябва да се срещнем. Днес. Рано следобед.

— Днес следобед? — Драйфус прималя. Питър Чансълър, писателят? Как можеше да си позволи такова нещо? — Не приемам срещи с такава кратка предварителна уговорка.

— Този път ще направите изключение — настоя Чансълър.

Писателят бе нервен. Джейкъб веднага го усети.

— Заповеди не приемам. Нито пък познавам Кристофър. Измислили сте остроумен начин да се доберете до мен. Възхищавам се от изобретателността ви. Ако не възразявате, ще обядваме заедно през следващата седмица…

— Днес следобед. Никакъв обяд…

— Вие не ме слушате…

— И не желая. Оставете моята изобретателност. Вече я влагам в други начинания. Ще постигнем споразумение, нали?

— Не мога да си представя споразумение помежду ни.

— Няма и да има, ако говорите с останалите. Или с който и да е от тях.

— С кои останали?

— Банър, Парис, Венис или Браво. Не се свързвайте с тях.

Джейкъб се разтрепера.

— Какво говорите?

— Те не ви разбират. Така поне мисля. А аз ви разбирам. Това е призванието на писателя — да разбира хората. И нали затова ме използувахте? Вярвам, че ви разбирам. Но не и другите.

— За какво говорите? — Драйфус не можеше да овладее треперещите си ръце.

— Да го наречем „неустоимо изкушение“. Всеки, запознат с Часонг, веднага ще схване смисъла. Но другите ще ви убият за това.

— Часонг? Да ме убият? — Очите на Драйфус се замъглиха. Бе допусната страхотна грешка! — Къде искате да се срещнем?

— Северно от Оушън Сити, Мериленд, има малък плаж. Шофьорът на таксито ще го намери. Вземете такси и елате сам. Вземете молив, Кристофър. Ще ви дам указания. Бъдете там в един и половина.

От челото на Питър се стичаше пот. Той се облегна на остъклената врата на кабината. Успя, наистина успя. Идея, родена от литературата, се реализира в действителност.

Планът му бе такъв: да представи на Кристофър — както се готвеше да представи и на останалите — право на избор. Ако Кристофър притежаваше досиетата, щеше да разбере, че е разкрит. Тогава щеше да се съгласи на срещата с единствената цел да убие човека, който го е разкрил. В такъв случай едва ли би дошъл сам.

Ако досиетата не бяха у Кристофър, тогава той имаше две възможности: да парира Чансълър и да откаже срещата. Или да приеме с чудовищната мисъл, че един от останалите или всички те са предали общата кауза. В този случай би дошъл сам.

Само междинната възможност — отхвърлянето на срещата, не носеше подозрение. Но Кристофър не избра този път. „Дали някой от останалите ще го предпочете?“, замисли се Питър.

Алисън почука на вратата на кабината. Цяла секунда той остана загледан през стъклото в красивото й лице и интелигентните очи, изпълнени с любов и тревога.

Той отвори вратата.

— Един на нула.

— Как го направи?

— Зависи как ще подходиш. Но ще дойде. Любовта и тревогата не изчезнаха от очите на Алисън, но към тях се прибави още нещо. Страх.