Ръкописът на Чансълър

37

Хората не знаеха нищо за съдбата им. В емисиите си радиото не споменаваше нищо за тих, снимките им не се появяваха във вестниците или телевизионните предавания. Но въпреки всичко те бягаха и се криеха, защото отникъде не очакваха закрила: бяха нарушили законите, имаше и жертви. Ако сами се предадяха, щяха да се изложат на безброй нови опасности. Неизвестните хора бяха навсякъде в правителството.

Разкритието на личните досиета на Хувър бе тяхната единствена надежда за спасение.

Смъртта ги бе приближила към разкритието. Варак бе казал, че досиетата са у един от четиримата. Питър прибави и пети. Сега Драйфус бе мъртъв, Съдърланд бе мъртъв и оставаха трима. Банър, Парис и Браво.

Фредерик Уелс, Карлос Монтелан, Мънро Сейнт-Клеър.

Досега много по-резултатно ви мами друг.

Но ключът към загадката бе ясен. Часонг. Тук нямаше заблуда. Някой от тримата живи членове на „Инвър Брас“ бе някак си дълбоко и неразривно свързан с масовите кланета в Часонг преди двадесет и две години. И този човек държеше досиетата.

Питър си припомни думите на Рамирес, че участници в Часонг има в много болници за ветерани из цялата страна.

Имаше надежда — макар и слаба — да подразбере нещо от останалите живи участници в битката. Едва ли можеха да си спомнят ясно всичко, но бе уверен, че това е единствената стъпка, която може да предприеме засега. А може би и последната.

Мислите му го върнаха към Алисън. Сега и в нейните гърди пламтеше ярост, която я правеше изобретателна и решителна. Дъщерята на генерала все още имаше добри връзки и реши да се възползува от тях. През дългогодишната си служба генералът бе направил много добрини. И тя реши да се обърне към онези, за които бе сигурна, че са далеч от непосредственото наблюдение на Пентагона. Обади се на хора, с които не бе разговаряла от години, и потърси от тях подкрепа, която трябваше да й се окаже лично, без излишни въпроси.

И за да не описва ситуацията само на един човек, тя се обърна за съдействие към неколцина.

Един полковник от Военновъздушните сили, на работа в НАСА, им определи среща в Лоръл и им отстъпи своята кола. Автомобилът на О’Брайън бе скрит в гората по поречието на реката Нантикоук.

Един капитан от артилерията им запази на свое име стаи в малък хотел на „Холидей-ин“, недалеч от Аръндел.

Един подполковник от Военноморските сили, някогашен морски капитан от Омаха, им донесе в Аръндел три хиляди долара. И прие — без никакви въпроси — бележка от Чансълър до Джошуа Харис, в която се настояваше литературният агент да изплати на приносителя заетата сума.

Последното, което им трябваше, се оказа най-сложно: сведения за ветераните от Часонг. И по-специално — местонахождението на осакатените оцелели участници. Но ако съществуваше място под денонощно наблюдение, това бе документацията за Часонг. Те трябваше да действуват, без да забравят, че невидими лица ги следят и очакват да проявят и най-малък интерес към този въпрос.

Наближаваше осем вечерта. Подполковникът току-що си бе тръгнал и трите хиляди долара лежаха небрежно разпилени по масата. Питър се отпусна уморено в леглото и опря глава в таблата. Алисън седеше на бюрото в другия край. Имаше пред себе си бележки с десетки имена, повечето задраскани по една или друга причина. Тя се усмихна.

— Винаги ли така безучастно се отнасяш към парите?

— А ти винаги ли така вещо си служиш с оръжие?

— Целият ми живот е преминал край оръжия. Което не значи, че не съм против тях.

— През целия ми живот само в последните три и половина години съм имал пари. И нямам нищо против тях?

— Баща ми няколко пъти седмично ме водеше на стрелбищата. Когато нямаше хора, разбира се. Знаеш ли, че можех да разглобявам карабина и пистолет 45-и калибър със завързани очи още като бях тринадесетгодишна? Господи, колко му се искаше да съм се родила момче!

— Господи, колко е грешал! — Чансълър повтори интонацията й. — Какво ще правим със списъците на оцелелите ветерани? Нещо дойде ли ти наум?

— Да. В болницата „Уолтър Рийд“ познавам един лекар. Фил Браун. Беше фелдшер в Корея, когато баща ми го откри. Излиташе с хеликоптер до бойните линии и се грижеше за ранените, когато лекарите отказваха. По-късно баща ми му помогна, той завърши медицина на разноски на армията. Беше бедно момче, иначе едва ли би могъл да следва.

— Това е било преди много, много години.

— Да, но поддържаха връзка. Ние поддържахме връзка помежду си. Струва си да опитам. За никой друг не мога да се сетя.

— Опитай се да го накараш да дойде! Не ми се ще да говорим по телефона.

— Ще опитам — отвърна Алисън.

След около час един строен четиридесет и три годишен армейски лекар влезе в апартамента и прегърна Алисън. „В него има нещо приветливо и добродушно“, помисли Питър и лекарят веднага му хареса, макар че разбра какво точно значеха думите на Алисън „ние поддържахме връзка“. Сега те бяха близки приятели, някога са били още по-близки.

— Фил, така се радвам да те видя!

— Мъчно ми е, че не можах да дойда на погребението на Мак — отвърна докторът, прегърнал Алисън през раменете. — Реших, че ти ще разбереш. Не бих могъл да издържа лицемерните слова на ония мръсници, които искаха да му смъкнат пагоните.

— Това е Питър Чансълър — прекъсна го Алисън.

Докторът го изгледа и му подаде ръка.

— Ти си станала по-взискателна в избора си на приятели, Али, браво… Харесвам книгите ви, Питър. Нали мога да ви наричам така?

Чансълър се вгледа в майора, забеляза внезапната загриженост, която се появи в очите му, и твърдостта, скрита зад вежливия тон.

— Мисля, че можеш да му разкажеш всичко.

— Така ще е най-добре — каза Браун. — Алисън значи много за мен. Баща й изигра важна роля в живота ми.

Разказаха му всичко. Алисън говореше, Питър допълваше. Разказът им подействува като лекарство: най-накрая имаха на кого да се доверят. Алисън започна да обяснява събитията в Токио преди двадесет и две години. Запъна се, когато трябваше да разкаже как майка й я напада. Нямаше сили да продължи.

Докторът коленичи пред нея.

— Чуй — заговори той с професионален тон. — Искам да науча всичко. Разбери, трябва да го знам.

В гласа му прозвуча мек, но решителен подтик.

Когато тя свърши разказа си, той кимна към Питър и стана да си налее питие. Чансълър се приближи до Алисън и я прегърна.

— Подлеци! — рече Браун, въртейки чашата в ръка. — Халюциногенни вещества, с това са я блъскали. Може да са й давали морфин или кокаин, но халюциногените предизвикват разстройство в зрението, това е главният им симптом. По онова време сериозно изпитваха препарата. Подлеци!

— Какво значение има наркотикът, който са й давали? — запита Чансълър, без да снема ръка от Алисън.

— Може би е без значение — отвърна Браун. — Но в случая е важно. Опитите бяха твърде ограничени и строго секретни. Някъде съществуват сведения за тях. Но кой знае къде! От тях бихме могли да научим целта и програмата за използуването им, да научим имена и дати, да разберем степента на разпространението им.

— Аз бих предпочел да се срещна с участници в битката при Часонг — каза Питър. — С някои от оцелелите, колкото с по-висок ранг, толкова по-добре. С тези по ветеранските болници. Но нямаме време да препускаме из страната и да ги търсим.

— Смятате чрез тях да се доберете до някакъв отговор?

— Да. Часонг се е превърнал в култ. Чух го в предсмъртния вопъл на един прострелян, сякаш принасяше себе си в жертва. Тук не се лъжа.

— Съгласен съм — кимна Браун. — Но защо не допуснем, че тази саможертвеност иде като проява на отмъщение? Възмездие за дейността на съпругата на Мак? — Той погледна към Алисън. Погледът му просеше извинение. — Тя самата не си е давала сметка за своите действия, но отмъстителите едва ли го знаят.

— Тъкмо в това е въпросът — прекъсна го Питър. — Последователите, готови да се жертвуват, са все редови, няма хора от командния състав. Затова едва ли знаят нещо за майка й. Вие го казахте и Рамирес го потвърди. Опитите са били ограничени и секретни. Само неколцина са били посветени в тях. Така че връзката се губи. Но нещо друго е станало в Часонг. Варак го бе надушил, но не можа да го определи, затова го нарече примамка.

— Примамка ли?

— Да. Уловка. В същото блато, но друга патица. Мак палачът няма нищо общо с действията на жена си. Разкъсаната нощница върху пода на кабинета в Роквил, счупените чаши, парфюмът — всичко това цели да ни хвърли на погрешна диря. Да ни хвърли към действията на една умствено разстроена жена, манипулирана от врага. Те смятаха, че ще се хвана за уловката. И наистина се хванах. Но не стигнах доникъде. Нещо друго е станало в Часонг.

— Откъде знаете? Защо сте толкова сигурен?

— Защото същата ситуация съм сътворил сам. В книгите си.

— Във вашите книги? Я оставете тия приказки. Питър, тук говорим за действителни неща.

— Бих ви отговорил, но ще ме вържете и ще ме подложите на медицинско изследване. Моля ви, само дайте ми колкото можете имена на оцелели участници в Часонг.

Майор Филип Браун, военен лекар, прочете документа, който бе изработил сутринта. Остана доволен от себе си. Документът бе достатъчно дискретен, за да не събуди никакви подозрения.

Този документ би му осигурил достъп до хилядите микрофилмирани сводки, в които се уточняваше характерът на заболяването и местонахождението на инвалиди, прекарващи остатъка от живота си във ветеранските болници из цялата страна.

Майор Браун теоретически разглеждаше случаите на ускорено преждевременно застаряване на някои тъкани на вътрешните органи у инвалиди в сравнение с този процес у здрави хора. Тези инвалиди бяха служили в Корея и провинцията Чананг. Допускаше се вирусна зараза по кръвните пътища. Вирусът изглеждаше латентен, но в същност той е бил молекулярно активен. Предполагаше се, че причинителят e hynobius, микроскопичен антиген, разнасян от насекоми, типични за провинцията Чананг. Налагаше се неотложно изследване на вируса.

Това бе ефектна измислица. Майорът нямаше представа дали въобще съществува антиген hynobius. Но реши, че ако го измисли, то едва ли някой ще го оспори.

Така Браун влезе в хранилището на микрофилми. Въобще не спомена за Часонг пред дежурния сержант. Напротив, остави го сам да му избере необходимото. Момчето усърдно се зае с издирването. Влезе сред металните шкафове и се върна с нужните микрофилми.

След три часа и двадесет минути Браун вече си ги прожектираше. Бе свалил куртката си и я бе преметнал през стола. Бе също развързал връзката и разкопчал ризата си. Облегна се назад зашеметен.

В тези стотици метри филми никъде не се споменаваше за Часонг. Никъде.

Сякаш Часонг въобще не бе съществувал. Сякаш там нищо не се бе случило, съдейки по филмовата документация на болницата „Уолтър Рийд“.

Той върна касетките на сержанта. Браун знаеше, че трябва да е предпазлив, но независимо от огромния риск длъжен бе да действува. Да се измъкне от задънената улица.

— Извадих голяма част от това, което ми бе необходимо — заговори той, — но струва ми се, че не съм изгледал всичко. Hynobius е от подгрупата Ss и е изолиран от подвижните лаборатории в района около Пхенян. Някои от данните го сочат в провинция Часонг. Имате ли въобще такъв индекс?

Очите на сержанта блеснаха като при споменаване на нещо познато и той отговори веднага:

— Часонг? Да, сър, това ми е познато. Скоро го гледах, мъча се да си спомня къде.

Сърцето на Браун заби лудо.

— Може да се каже важно, сержант. То е само една линия от спектрографа, но нищо чудно да излезе тази, която търсим. Този вирус е жестоко нещо. Опитайте се да си спомните.

Сержантът се надигна от стола си и се приближи към бюрото, все още смръщил вежди:

— Мисля, че заявката бе дадена през дежурството на, другата смяна и бе отбелязана в дясната крайна колонка. Това рядко става, затова ми се е набило в очите.

— Защо рядко? Какво необичайно има?

— В дясната колона се отбелязват филмите за изписване. Те се дават на ръка и се изнасят оттук. Иначе повечето ги ползуват на място, както вас.

— Това горе-долу кога е станало?

— Най-много преди ден-два. Сега ще проверя. — Той изтегли металното чекмедже от рафта. — Ето го. Вчера следобед. Отчислени са дванадесет филма. Всичко за Часонг. Изписването си е струвало труда.

— Защо?

— Най-малко два дни са нужни, за да се изгледа целият материал. Дори се учудвам, че са били сверявани по тоя начин.

— Какъв начин?

— По кодирани индекси. За строго секретно. Ще ви трябва разрешение за засекретената картотека, за да ви дадем филмите, и макар да сте лекар, няма да ги получите.

— Защо?

— Чинът ви не е достатъчно висок, сър.

— А кой тогава е могъл да ги изпише?

— Някой си генерал Рамирес.

Браун свърна по автомобилната алея на огромния Център за обработка на информация в Маклийн, Вирджиния. Вляво се намираше будката на пазача. Отпред имаше бариера с неизбежния надпис: „Само за висши държавни служители“.

Не бе леко да убеди дежурния сержант в хранилището, че ако измират хора, защото някой си генерал Рамирес е изтеглил филмите, проследяващи смъртоносния вирус hinobius, то самият сержант също ще бъде подведен под отговорност.

Освен това, настоя Браун, той бил готов да поеме пълна отговорност — и като военен, и като лекар — и да запише своето име под номерата на микрофилмите. Сержантът не му даде самите микрофилми — само номерата им; „Отделът за сигурност“ към болницата щеше да му осигури изваждане на дубликат в Маклийн.

Докторът съзнаваше, че цели да уреди свои лични сметки с Рамирес. Генералът бе допринесъл за гибелта на Макандрю, а Макандрю бе дал път в живота на Фил Браун, бедното селско момче от Небраска. Ако Рамирес се възпротивеше, той можеше да възбуди оплакване срещу него.

Но имаше чувството, че генералът няма да стигне дотам.

Не бе трудно да се оправи с „Отдела за сигурност“ към болницата. Използува изготвения документ, за да внуши на отговарящия офицер, който не бе медицинско лице, необходимостта да му осигури пропуск за Маклийн.

Браун показа пропуска на цивилния пазач на входа в Маклийн. Той натисна копчетата на компютър. На миниатюрния екран се появиха малки зелени цифри и докторът бе пуснат до съответния етаж.

Главното е, мислеше си Браун, влизайки в секция „М“ за обработка на информация, че след като бе взел серийните номера на филмите, изписани от Рамирес, нищо повече не му е нужно. Всеки микрофилм имаше своя специфична идентификация. С пропуска му на лекар всякакви пречки отпадаха от пътя му. Само след десетина минути той седеше пред твърде сложна апаратура, която, макар и странно, имаше вид на старовремска мовиола.

След още десетина минути разбра, че дежурният сержант от хранилището не е бил прав, че два дни са нужни да се изгледа целият материал. Напротив, не бе нужен дори и час. Браун не знаеше точно на какво бе попаднал, но той гледаше, не вярвайки на очите си, кадрите, които пробягваха на малкия екран.

От стотиците бойци в битката за Часонг само тридесет и седем бяха оцелели. Това само по себе си бе ужасяващо, но състоянието на тези тридесет и седем оцелели бе направо чудовищно. И в пълно противоречие с всяка възприета психологическа практика! Обикновено събираха на едно място инвалиди от една и съща бойна операция. Тъй като прекарваха остатъка от живота си по клиники, бойните другари бяха едничкото, което им оставаше. Семействата и приятелите все по-рядко ги посещаваха и тия хора се превръщаха в отблъскващи сенки в отдалечени болници.

А тридесетте и седем ветерани от Часонг бяха педантично изолирани един от друг. По-точно, тридесет и един бяха пръснати из тридесет и една различни болници в страната, от Сан Диего до Бангор.

Останалите шестима бяха на едно място, но тази близост бе безсмислена. Намираха се в най-строго охранявана психиатрична клиника на десет мили западно от Ричмънд. Браун знаеше точно мястото. Там пациентите бяха освидетелствувани луди — повечето от тях опасни, със склонност към убийство.

Но все пак бяха на едно място. Неприятна перспектива наистина, но ако Чансълър се надяваше да изтръгне нещичко от тях, Браун бе готов да вземе имената им. От гледна точка на писателя тези обстоятелства можеха да се приемат за благоприятни. Ако някои от тези пациенти, чиято умствена деградация бе причинена в Часонг, бяха в състояние да разговарят, от тях можеха да се научат доста неща. По несъзнателен път, без възпиращите задръжки на здравия разум. Причината за умопомрачението рядко се заличава от съзнанието на болния.

Имаше нещо, което смущаваше доктора, но той не можеше да го определи, а бе така изтощен, че нямаше сили да се размисли. Съзнанието му бе жестоко затормозено и отказваше да му се подчинява.

Искаше час по-скоро да се измъкне от Центъра за обработка на информация и да излезе на чист въздух.

Питър имаше усещането, че влизат не в болница, а в затвор. Хигиенизиран концентрационен лагер.

— Не забравяйте, че се казвате Конли и сте специалист от МН подгрупа — каза Браун. — Аз ще разговарям.

Минаха по дълъг бял коридор с метални врати от двете страни. До вратите имаше малки прозорчета с плътни стъкла, през които Питър можеше да зърне обитателите вътре. Големи мъже лежаха сгърчени на голия под, мнозина потънали в собствените си мръсотии. Други се движеха напред-назад като животни и щом зърнеха непознат в коридора, приближаваха към прозорчето изкривени лица. А трети гледаха с празен поглед навън, потънали в мълчаливо забвение.

— С тези гледки не може да се свикне — заговори придружаващият ги психиатър. — Човешки същества, стигнали най-последна степен на деградация. А някога те са били мъже. Това не бива да забравяме.

На Питър му трябваше време да осъзнае, че лекарят говори на него. В същото време бе сигурен, че лицето му изразяваше състрадание, любопитство и отвращение.

— Бихме искали да разговаряме с оцелелите от Часонг — рече Браун, облекчавайки Чансълър от необходимостта да отговори. — Ще ни съдействувате ли?

Психиатърът не скри изненадата си, но и не възрази.

— Бяха ми казали, че искате кръвни проби.

— И това, разбира се. Но и да поговорим.

— Двама от тях, не могат да говорят, трима обикновено отказват. Първите са в кататония, другите са шизофреници. Стоят тук от години.

— Това прави петима. А шестият? Той би ли си припомнил нещо? — запита Браун.

— Положително не това, което бихте искали да чуете. Той е агресивен, готов е да убива. И всичко е в състояние да го докара до ярост — било жест с ръка, било светлина от крушка. Той е в усмирителна риза.

На Чансълър му призля. Болката отново го удари в слепоочията. Напразно бяха били пътя, нищо нямаше да научат.

— Къде са те? Хайде по-бързо да свършим — в тона на Браун се долови същото отчаяние.

— Всички са заедно в една от лабораториите в южното крило. Подготвени са за вас. Насам.

Стигнаха до дъното на коридора и свърнаха в друг, по-просторен коридор. Там имаше отделни затворени кабини, някои с пейки край стената, други с маси в средата. Всяка кабина отпред имаше прозорец със същото плътно стъкло, както стаите в другия коридор. Психиатърът ги отведе към, последната кабина.

Чансълър вторачи поглед през стъклото, дъхът му замря и очите му се разшириха. Вътре седяха шестима души в свободни дрехи без колчета. Двама с безличен поглед седяха неподвижно на пейките. Трима се въргаляха по пода, телата им се гърчеха а страхотни, мъчителни конвулсии — приличаха на гигантски насекоми, които се имитират едно друго. Шестият стоеше в ъгъла, вратът и раменете му потрепваха, лицето му се гърчеше в невъобразими гримаси, ръцете му стегнати с усмирителната риза.

Но не само видът на тия жалки, получовешки същества накара Питър да потръпне от чудовищен ужас, а и цветът на кожата им.

Те всички бяха черни.

— Ето какво било — прошепна Браун. — Буквата „н“.

— Кое? — едва чуто промълви Чансълър, жестоко потресен.

— Тази буква бе навсякъде. Не ми направи впечатление, защото търсех други факти. След всяко име буквата „н“. След стотиците имена. Негър. Цялата войска в Часонг е била от негри.

— Геноцид — бавно изрече Питър, вцепенен от погнуса и страх.