Ръкописът на Чансълър

26

— Оставете ме на мира, Лонгуърт. Край на всичко! Отидох в Бюрото и им разказах всичко!

— Глупак! Вие дори не си представяте какво сте направили!

Гласът беше на Лонгуърт, но на Питър му се стори по-гърлен и с по-чувствителен европейски акцент.

— Много добре знам какво съм направил, знам и вие към какво се стремите. Вие и приятелите ви искате да вземете властта във ФБР. Смятате, че тя вн се полага по наследство. Но няма да стане. Сега вече ще ви спрат.

— Грешите, напълно грешите. Тъкмо ние искаме да спрем тия своеволия. Единствено ние. — Лонгуърт се закашля. Жестока, стържеща кашлица. — Не мога да говоря по телефона. Трябва да се видим.

Отново Чансълър долови необичайния му акцент.

— Защо съм ви? За да ме посрещнете с куршуми като на Тридесет и пета улица?

— Аз наистина бях там. Но се мъчех да ги спра.

— Не ви вярвам.

— Изслушайте ме. — Отново пристъп на остра кашлица разтърси Лонгуърт. — Те стреляха със заглушители. Навсякъде досега. Пистолети със заглушители, както и във Форт Триън.

— Спомням си. Никога няма да забравя.

— Но снощи един куршум не бе изстрелян със заглушител. Това спомняте ли си?

Думите на Лонгуърт върнаха сцената в паметта му. Наистина, един изстрел бе екнал като гръмка експлозия на фона на глухото свистене на останалите куршуми. Последва го яростен вик. Тогава това не му направи впечатление, толкова неща ставаха наоколо. Но сега ясно си спомни. Стрелящият бе забравил да надене заглушителя.

— Спомняте ли си? — продължи Лонгуърт. — Трябва да си спомните.

— Спомням си. И какво?

— Изстрелът беше мой! — Отново необичайната интонация и педантична граматика. Когато са изплашени, повечето хора биха изпуснали пълния член.

— Ваш?

— Да. Проследих ви. Винаги съм около вас. Когато онези хора се появиха, не бях подготвен за това, което се разигра. Направих каквото можах. Честно казано, не ми е ясно как сте се измъкнали жив… — Кашлицата го разтърси отново.

Чансълър никога не бе чувал предсмъртни хрипове, но въображението му подсказа, че тази кашлица значи тъкмо това. Ако е така, то Лонгуърт говореше истината.

— Искам да ви попитам нещо — поде той. — Или по-скоро да ви обвиня в нещо, не знам точно. Казвате, че сте винаги около мене. Знам, че карате сребрист „Континентал“, но за това после…

— Говорете по-бързо!

— Щом като сте винаги близо до мен, значи, очаквате някой да се свърже с мене…

— Така е.

— Кой?

— Не по телефона. Особено сега.

— Значи, аз ви служех за примамка?

— Но в никакъв случай не биваше да пострадате — отвърна Лонгуърт.

— И все пак пострадах. Вчера едва не ме очистиха. Казвате, че не сте били подготвен. И в Ню Йорк, и тук. Защо?

Лонгуърт замълча.

— Защото това, което се случи, бе противно на всичко, което знаехме и което планирахме.

— Непредвидено, така ли? — саркастично подхвърли Питър.

— Да. За да стигнат дотам… Но нямаме време. Аз съм много слаб, а разговорите могат да се проследят. Трябва да дойдете при мен, нужно е заради собствената ви безопасност. И заради сигурността на момичето.

— Пред вратата ми стои човек от ЦРУ и ще остане тук. А аз ще дойда с полиция!

— Направете го и те ще ви очистят на секундата. След вас и момичето.

Чансълър знаеше, че това е истина, почувствува го по гласа на Лонгуърт. Глас на умиращ човек.

— Какво е станало? Къде се намирате?

— Успях да избягам. Слушайте внимателно и направете каквото ви кажа. Ще ви дам три телефонни номера. Имате ли молив?

Питър се обърна.

— Тука някъде имаше лист и молив… — Още преди да завърши, Алисън скокна от леглото и му ги подаде. — Продължавайте.

Лонгуърт му продиктува три номера, като всеки един повтори два пъти.

— Вземете си монети за автомат. Точно след тридесет минути позвънете на всеки един от тези номера. В един от разговорите ще чуете фраза, написана от вас. Тя ще ви подскаже къде да ме намерите. Ще се досетите. Ще ви зададат въпроси.

— Въпроси? Нещо, което аз съм написал? Аз съм написал три книги!

— Кратък откъс, но вярвам, че дълго сте го обмисляли, преди да го напишете. Очаквайте да ви следят. Имате само тридесет минути. Вземете човека от коридора с вас. Освободете се от преследвачите си. Агентът от коридора ще ви каже как да постъпите.

— Не! — категорично възрази Питър. — Той ще остане тук с мис Макандрю! Освен ако не го замести друг!

— Нямате време!

— Тогава трябва да ми се доверите, че знам как да се оправя!

— Не знаете!

— Ще видим. Ще ви позвъня след тридесет минути. — Чансълър затвори телефона, без да снема очи от него.

Алисън го докосна по ръката.

— Кой ще остане с мене и къде пак отиваш?

— Човекът от ЦРУ ще стои при теб. Аз излизам.

— Защо?

— Трябва.

— Това не е отговор. Ти сам каза, че всичко свърши.

— Заблудих се. Но скоро ще свърши, обещавам ти. — Стана от леглото и започна да се облича.

— Какво смяташ да правиш? Не можеш просто така да излезеш, без да ми кажеш нещо. — Гласът й бе остър.

Чансълър се извърна, закопчавайки ризата си.

— Лонгуърт е ранен, струва ми се, твърде сериозно.

— А това засяга ли те? Погледни какво направи с теб! Какво направи с нас!

— Ти не разбираш. Тъкмо сега ми е нужен, само сега мога да го накарам да тръгне с мен. — Питър измъкна от куфара си тъмнокафяв пуловер и го облече.

— Къде с тебе?

— При О’Брайън. Все ми е едно какво говори Лонгуърт, аз вярвам на О’Брайън. Той не ми обяснява всичко, но знае какво върши. Чух го при записа. Той поставя на риск кариерата, може би дори живота си. Цялата тая проклета история започва вътре в самото Бюро, затова там трябва ида свърши. Лонгуърт е ключът към финала. Ще го предам на О’Брайън. После той ще разследва останалото.

Алисън сложи ръка на рамото му. Стисна го здраво.

— Защо ти ще го предаваш? Защо не позвъниш на О’Брайън? Нека той сам да го намери.

— Това няма да стане. Лонгуърт е професионалист. Взел е предпазни мерки. Ако заподозре такива намерения у мен, веднага ще избяга. — Чансълър не посмя да изрече мисълта, че Лонгуърт може да умре, преди О’Брайън да изтръгне факти и имена от него. Ако станеше така, цялото безумие щеше да продължи.

— А защо ти даде три телефона?

— Ще бъде на един от тях. Предохранителни мерки. Не смее да рискува.

— А какво спомена за книгите ти?

— Пак с такава цел — прекъсна я Питър и тръгна да вади сакото си. — Ще цитира нещо, което съм щял да позная. То ще ми подскаже точно къде да го намеря. Ето още едно доказателство, че в момента О’Брайън е ненужен.

— Питър! — Алисън застана срещу него с тревожни и гневни очи. — Той искаше човекът от коридора да тръгне с тебе, така ли?

— Няма значение какво иска. — Чансълър влезе във всекидневната. Отиде до масичката за кафе, откъсна няколко чисти листа хартия от бележника си и взе молива. Алисън тръгна след него.

— Вземи агента със себе си.

— Остави — простичко отвърна той. — Няма време.

— За какво?

— Да разговаряме. Трябва да тръгвам.

Тя не го пускаше.

— Нали му каза, че ще повикаш полиция. Повикай ги. Защо не искаш?

Беше се надявал да не му задава тъкмо този въпрос. Отговорът водеше до заплахата със смърт, заплаха, която можеше да прерасне в реалност.

— По същата причина, по която не мога да повикам О’Брайън, Лонгуърт ще избяга. А аз трябва да го намеря, да го взема със себе си, да го предам. Не бива да го оставям да офейка. — Хвана я през раменете. — Всичко ще бъде наред. Имай вяра в мен. Знам какво върша.

Целуна я, влезе в антрето, без да се обръща назад, излезе. Агентът от ЦРУ стреснато вдигна глава.

— Трябва да изляза — каза Питър.

— Няма да стане — отвърна агентът. — Това не влиза в играта.

— Тази игра няма правила. Помежду ни съществуваше споразумение. Преди две години се нуждаех от сведения и вие ми ги предавахте. Заклех ви се никога да не издам откъде съм ги получил. Но сега променям уговорката. Ако не ми помогнете, ще се върна в стаята, ще вдигна телефона, ще позвъня в ЦРУ и ще разкрия източника си на информация за „Контраудар!“. Бях ли достатъчно ясен?

— Ах ти, кучи сине…

— Повярвайте, не се шегувам. — Чансълър не повиши глас. — Хотелът се наблюдава от хора, които ще се опитат да ме преследват. Ако успея да се измъкна, без да ме видят, има шанс да се скрия. Този шанс ми е нужен и вие трябва да ми кажете как да постъпя. По-добре ми съдействувайте, защото, ако хванат мен, ще хванат и вас. Но няма да напускате коридора. Защото, ако се махнете и нещо се случи на момичето, вие сте загубен.

Агентът не каза нито дума. Веднага натисна бутона за асансьорите. Десният пристигна пръв, но вътре имаше хора. Той го остави да отмине. Дойде вторият. Беше празен. Агентът влезе вътре, натисна стоп-бутона и вдигна слушалката на аварийния телефон. Когато му се обадиха, представи се за строителен инспектор, но говореше лековато, с шеговит тон. Обясни, че се нуждае от помощ. Бил отворил етажното електрическо табло, а не разполагал с инструменти, та биха ли му изпратили веднага техника? Затвори телефона и се обърна към Чансълър:

— Имате ли пари?

— Не много.

— Дайте ми двайсет долара.

Питър му подаде парите.

— Какво ще правите?

— Ще ви измъкна оттук.

След минута вратата на левия асансьор се отвори и техникът се появи. Носеше работен комбинезон и широк пояс с инструменти. Агентът му кимна, показа му картата си на ЦРУ и го помоли да влезе в кабината. Разговаряха тихо, Чансълър не можа нищо да чуе, но видя, че агентът мушна банкнотата в ръката на техника. Той излезе и махна на Питър да влезе в асансьора.

— Правете каквото ви каже. Той мисли, че това е учебна операция на ЦРУ.

Чансълър стъпи в кабината. Техникът свали комбинезона си. Питър го гледаше с недоумение. Отдолу работникът бе с дебела долна риза и бели гащета на сини и червени точки.

— Разберете, че не мога да ви дам пояса с инструментите. Той е лично мой.

— Разбирам — отвърна Питър, като надяна комбинезона и работното кепе.

Слязоха направо в подземния етаж. Техникът го поведе по няколко циментови стъпала към съблекалнята. Хотелските служители бяха облечени, готови да си тръгнат. Техникът тихо им обясни нещо.

— Хайде, мистър — каза един от тях. — Смятайте се за член на нашия профсъюз.

— Виж ти! — рече събеседникът му. — Големите шпиони си играят игрички.

Вратата на сутерена водеше към тесен проход, който излизаше на улицата. От двете страни на прохода имаше боклукджийски кофи. Питър забеляза точно пред изхода силуета на мъж с шлифер, който изпъкваше на фона на жълтеникавия здрач. Скоро улиците щяха да потънат е мрак. Чансълър реши да се възползува от тъмата и тълпите. Но първо трябваше да се промъкне край човека с шлифера. Явно не стоеше тук случайно.

Тръгна между двама служители от хотела и кимна към човека пред себе си. Двамата разбраха и се включиха е играта. Хареса им. Заговориха едновременно, насочвайки разговора към Питър, като минаха край мъжа пред входа.

— Ей, вие! — каза човекът с шлифера.

Питър замръзна на място. Една ръка го хвана за рамото. Той яростно се отърси от нея. Човекът го обърна с лице към себе си и смъкна кепето от главата му.

Питър се хвърли върху него и с тяло го избута навътре към прохода. Двамата служители от хотела се спогледаха тревожно.

— Играта на тия момчета загрубя — подхвърли единият.

— Според мен това съвсем не е игра — отвърна другият и се отдръпна встрани.

Питър чу само това, после хукна напред. Промушваше се между минувачите. Стигна до ъгъла. Светофарът бе червен, колите задръстваха улицата. Той свърна вдясно, но усещайки преследвача зад гърба си, изви обратно и продължи да тича по улицата. Прекоси, отскачайки от бронята на един автомобил, и стигна отсрещния тротоар. Пред витрината на един магазин имаше голяма тълпа: куклен спектакъл на Дядо Коледа и джуджетата му. Чансълър разбута грубо хората като обезумял. Погледна над главите им.

Човекът с шлифера бе на отсрещния тротоар, но не направи опит да прекоси. Поднесе правоъгълна кутия към устата си. Говореше в микрофон.

Питър тръгна край сградата, отдалечавайки се от тълпата. Преди да се усети, намери се пред друга витрина, този път на бижутерски магазин. Изведнъж стъклото на витрината се разби на късчета: такъв шум досега не бе чувал.

Моментално задействува сигнална инсталация, оглушителни сирени изпълниха въздуха. Хората се обръщаха и го гледаха. Вцепенен, Питър зяпаше във витрината. На сантиметър от него имаше малка дупка в стъклото: дупка от куршум. Невидима ръка бе стреляла в него!

Минувачите се разпищяха. Питър се затича към ъгъла. Един човек се втурна след него:

— Спрете! Полиция!

Питър се шмугна в тълпата. Дори полицаят да държеше пистолета си готов за стрелба, не посмя да го използува. Питър с усилие си запробива път към бордюра и се затича по платното. Пресечката бе задръстена, движението в пиковия час бе блокирано.

Забеляза празно такси недалеч от следващата пресечка. Чансълър се затича натам с надежда, че никой няма да му го измъкне под носа. Таксито не само щеше да го придвижи, то щеше да го спаси.

— Смяната ми свърши, друже. Не вземам повече пътници.

— Но лампичката ви е включена!

— Забравил съм я! Сега ще я изгася! — отвърна човекът и го изгледа с отвращение.

Питър чак сега забеляза, че работният комбинезон е разкъсан, а самият той разрошен, страхотен на вид. Без да се замисли, взе да го съблича насред улицата.

Красивото момиче… като мелодия е то…

Един пиян на тротоара го гледаше и пляскаше в такт с ръце. Колите потеглиха. Появи се друго такси. Чансълър измъкна крака от комбинезона и го захвърли към пияния.

Потокът от автомобили отново спря. Питър мина между тях, провирайки се край калници и брони, и отново се смеси с тълпата. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет и седем минути, откакто разговаря с Лонгуърт. Трябваше да намери телефон.

Диагонално отсреща на другата пресечка забеляза остъклена телефонна кабина, в която се отразяваха многоцветните улични светлини. Вече бе мръкнало. Небето над Вашингтон бе тъмно.

Проби си отново път сред движението на улицата. Кабината бе заета. Младо момиче в гащеризон от дънков плат и мека вълнена блуза разговаряше оживено. Питър отново погледна часовника си. Двадесет и девет минути. Лонгуърт бе казал да позвъни точно след тридесет. Толкова ли бе фатално? Нима минута-две забавяне бяха от значение?

Чансълър почука по стъклото. Момичето го стрелна с враждебен поглед. Той дръпна вратата и изкрещя:

— От полицията съм. Трябва ми спешно телефон! — Единствено това можа да му хрумне.

Но се оказа ефикасно. Момичето изпусна слушалката и понечи да се измъкне. После наведе глава към висящата слушалка, извика: „Ще ти позвъня пак, Джени!“ и потъна в тълпата.

Питър окачи слушалката, извади листчето с телефонните номера, пусна монета и набра.

— Манфрийди — чу се глас на фона на музика. Това бе ресторант.

— Обажда се Питър Чансълър. Трябваше да ви позвъня. — Сигурен бе, че това е клопка.

— През 1923 година в Мюнхен се случи необичайно събитие. То бе предвестник на бъдещи събития, но тогава никой не му отдаде значение. Какво е то, опишете го, кажете в коя книга сте го написали?

— Сборището на Маринплац. Сбрали се хиляди хора. Облечени в еднакви униформи, всички носели лопати. Наричали се Армия на копачите. Schutzstaffel. Това е началото на нацизма. Описано е в книгата „Райхстаг!“.

Последва кратко мълчание, после отново се разнесе същият глас:

— Оставете втория телефонен номер, който ви продиктуваха. Използувайте същата централа, само че последните цифри са пет, едно, седем, седем. 51–77. Ясно ли е?

— Ясно. Пет, едно, седем, седем. Същата централа.

Човекът затвори. Питър набра новия номер.

— Музей на изкуствата и занаятите — изрече женски глас.

— Казвам се Чансълър. Имате ли въпроси към мен?

— Имам — любезно отвърна жената. — В Сърбия действуваше вътрешна организация, основана в началото на второто десетилетие на века, оглавявана от…

— Нека ви спестя времето — прекъсна я Чансълър. — Организацията се нарича „Единение в смъртта“, създадена в 1911 и ръководена от някой си Апис. Истинското му име е Драготин, шеф на сръбското военно разузнаване. Книгата е „Сараево!“.

— Чудесно, мистър Чансълър! — жената реагира като учителка, доволна от отговора на добре подготвен ученик. — Ето ви един телефонен номер.

Продиктува го и Питър го набра. Централата пак бе същата.

— Музей на историята и техниката, лаборатория. — Мъжки глас. Питър каза кой се обажда и му отвърнаха да почака. Друг глас заговори, глас на жена с чуждестранен акцент:

— Бих искала да ми кажете от какво се ръководи човек, когато иска да скъса с всичко, което е знаел и приемал, дори рискувайки да се превърне в отстъпник в очите на близките си. Но ако отхвърли риска, ако продължи както досега, това би било равнозначно на жива смърт.

Чансълър гледаше вторачено в бялата кутия на телефона. Тези думи бяха негови, от „Контраудар!“. Кратък параграф, но за Питър той бе ключ към цялата книга. Щом като Лонгуърт е бил способен да прецени това, значи, той стоеше много по-високо, отколкото досега преценяваше Питър.

— От убеждението, че на ръководителите на тази държава не им е нужна администрация, основана на законност и честност. Народът трябва да прозре това, ръководителите да бъдат разобличени. — Чансълър се чувствуваше като глупак: да цитира себе си.

— Благодаря ви, мистър Чансълър — каза жената с чуждестранния акцент. — Моля ви, анализирайте внимателно своя отговор и телефонните разговори. Комбинацията от тях ще ви подскаже каквото търсите.

Питър бе изумен.

— Нищо няма да ми подскаже! Трябва да се свържа с Лонгуърт! Кажете ми къде е!

— Не познавам никакъв Лонгуърт. Просто ви чета това, което ми бе продиктувано по телефона от стар познат.

Чу се изпращяване и после свободен сигнал. Питър удари ядно по вилката. Истинска лудост! Три несвързани помежду си телефонни разговора и цитати от негови книги… Несвързани ли?… Не, не съвсем! Централата бе една и съща. Това можеше да му подскаже мястото… Къде е телефонният указател?

Указателят, привързан с верижка, бе поставен в дясната страна на кабината. Намери ресторант „Манфрийди“. Намираше се на Двадесета улица, северозападната част. На втория телефон се обади жена от Музея на изкуствата и занаятите. А на третия — Музей на историята и техниката. Къде да търси връзката?

Изведнъж се сети. Те бяха в Смитсъновия институт12! Ресторантът бе близо до парка. Близо до Смитсъновия институт! Може би единственият ресторант в района.

Но къде точно в Смитсъновия? Той бе огромен.

Анализирайте вашия отговор…

Убеждението… че не им е нужна… администрация, основана на законност и честност.

Администрация!

Значи, в административната сграда на Смитсъновия институт! Една от забележителностите на Вашингтон!

Там! Лонгуърт е там!

Питър остави телефонния указател на място, обърна се и отвори вратата на кабината.

Тутакси замря. Пред него стоеше човекът с шлифера. В тъмнината, осветена само от блещукащите коледни украси, Чансълър забеляза пистолета в ръката му. Върху цевта личеше перфорираният цилиндър на заглушителя. Оръжието бе насочено право в стомаха му.