Ръкописът на Чансълър

24

Съпровождащият от ФБР отведе Чансълър невредим до фоайето на хотел „Хей-Адамс“. Той бе поет от човека на ЦРУ с кимване и вежливото: „О’кей… Лека нощ.“

В асансьора Питър направи опит да заговори непознатия, който доброволно бе приел да го закриля.

— Името ми е Чансълър — глуповато изрече тоя.

— Знам — отвърна непознатият. — Чел съм книгата ви. Добре сте ни изрисували.

Това не бе най-окуражителното начало за едно запознанство.

— Не съм имал намерение да ви създавам неприятности. Аз имам няколко души приятели в ЦРУ.

— Все още? А на бас?

Още по-обезкуражително.

— Някакъв човек на име Брумли е на път от Индианополис.

— Знаем. Той е шестдесет и пет годишен, в недобро здраве. На летището в Индианополис е носел пистолет. Притежавал разрешително, затова трябва да му го върнат на Националното летище във Вашингтон. Но няма да го получи. Ще се изгуби.

— Той може да си купи друг.

— Малко вероятно. О’Брайън е пуснал човек след него.

Стигнаха до етажа. Вратата на асансьора се отвори, човекът от ЦРУ прегради с ръка изхода на Питър и излезе пръв, мушнал дясната ръка в джоба на палтото. Огледа коридора, обърна се и кимна на Чансълър.

— А какво ще стане сутринта? — попита Питър, излизайки от асансьора. — Брумли може да влезе във все-ки магазин за оръжия…

— С разрешително от Индианополис? Никой продавач не би му дал огнестрелно оръжие.

— Някои могат да го направят. Има начини.

— Има още по-сигурни начини да го възпрем.

Спряха пред вратата на апартамента. Човекът извади дясната си ръка от джоба — държеше малък автоматичен пистолет. Разкопча с лявата средните копчета на балтона и скри оръжието вътре. Питър почука.

Чу забързаните стъпки на Алисън. Тя отвори вратата, понечи да го прегърне, но се отдръпна при вида на непознатия.

— Алисън, това е… Извинете, но не знам името ви.

— Тази вечер нямам име. Добър вече, мис Макандрю!

— Здравейте. — Алисън бе обяснимо объркана. — Заповядайте.

— Не, благодаря. — Агентът погледна Чансълър. — Ще стоя отпред в коридора през цялото време. Ще ме сменят в осем сутринта, което значи, че ще ви разбудя, за да ви покажа колегата.

— Аз ще съм станал…

— Добре. Лека нощ.

— Почакайте малко… — Една мисъл се стрелна в съзнанието на Питър. — Ако Брумли пристигне и вие сте сигурен, че не носи оръжие, може би ще трябва да си поприказвам с него. Аз не го познавам. Не знам защо ме преследва.

— Ваша работа. Нека действуваме според обстоятелствата. — И той затвори вратата.

— Толкова много се забави! — Алисън обви ръце около шията му и притисна лице в неговото. — Едва не откачих!

Той нежно я прегърна.

— Свърши с това. Повече няма да откачаме от страх!

— Всичко ли им разказа?

— Да. — Той я отдръпна от себе си, за да я разгледа. — Всичко. И за баща ти. Просто трябваше. Човекът, с когото говорих, разбра, че нещо крия. Обясни ми, че могат да проследят всяка крачка, която сме направили. Нямаше да се лутат дълго, просто щяха да преминат на отсрещния бряг до Пентагона.

Тя кимна, хвана го за ръка и го поведе към хола.

— Как се чувствуваш?

— Добре. Облекчен. Нещо за пиене искаш ли?

— Уморен си. Аз ще ти приготвя — каза тя и се упъти към барчето, заредено с напитки от хотела. Питър се отпусна в едно кресло, отмалял, и протегна напред крака. — Мислех си да те попитам — поде Алисън, като наля уиски и отвори кофичката с лед, — навсякъде ли, където отидеш, те посрещат със заредено барче? Ти не пиеш чак толкова!

— Преди няколко месеца пиех доста. — Чансълър се засмя. Приятно му бе да си спомни, след като сега нещата се бяха променили. — Да ти кажа право, това е прищявка, която задоволих с първия голям аванс. Спомних си разни филми. Там писателите в хотелските стаи имат винаги фантастични неща за пиене и са облечени в смокинги. Аз нямам смокинг.

Сега бе ред на Алисън да се засмее. Донесе му питието и седна на стола срещу него.

— Ще ти купя смокинг за Коледа.

— За следващата Коледа — каза той и задържа поглед върху нея. — За тази Коледа ми поднеси златна халка. За третия пръст на лявата ми ръка. Същата ще има и на твоята ръка.

Алисън отпи от чашата си и отмести поглед встрани.

— Отново поддържам думите си от преди няколко часа. Не искам да се чувствуваш обвързан.

Чансълър я погледна разтревожено. Остави чашата си настрана и пристъпи към нея. Коленичи в нозете й и докосна лицето й.

— Какво очакваш да кажа? „Благодаря ви, мис Макандрю, за чудесното начало.“ Не мога да го кажа и не нога дори да го помисля. Не искам и ти да го мислиш.

Тя го гледаше — очите й изразяваха болка.

— Толкова неща не знаеш за мен.

— Какви са те? — усмихна се Питър. — Че си дъщеря на полка. Момичето на дванайсети батальон. Девственица не си, но не си и друга. Не би могла да бъдеш. Прекалено независима си.

— Правиш заключенията си твърде прибързано.

— Така да е! Радвам се, че мислиш така. Решителен съм, качество, което от доста време осезателно ми липсваше… докато не те срещнах.

— Ти се възстановяваш от едно мъчително преживяване. И ме срещна. Аз самата бях в беда.

— Благодаря ви, мадам Фройд. Но както забелязвате, аз съм възстановен и решен. Помислете върху мое-го решение. Приемам, че браковете този сезон не са на мода, минават за еснафщина. — Той пристъпи към нея. — Разбери, че държа на това, което говорихме. Искам да съм обвързан, вярвам в брачния съюз и искам да изживея с теб остатъка от живота си.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя поклати глава и го прегърна:

— О, Питър, къде беше през всичките тия години?

— В друг свят.

— Аз също. Какво бе онова глупаво стихотворение: „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди…“

— Марлоу. Не е глупаво.

— Ще дойда и ще живея с тебе, Питър. Ще бъда твоята любов. Докато съществува за двама ни. Но не искам да а се женим.

Той се дръпна назад смутен.

— А аз искам дори нещо повече.

— Не мога да ти дам нищо повече. Съжалявам.

— Знам, чувствувам го! Искам нещо пълно, както… — Той млъкна.

— Като с нея… Като с Кати?

— Да. Не мога да погреба спомена за нея.

— Никога не бих искала да го погребваш. Може би и помежду ни ще се получи нещо толкова красиво. Но не и женитба.

— Но защо?

Сълзи се затъркаляха по страните й.

— Защото семейството означава… деца. Аз не искам деца, Питър.

Тя загатваше нещо с недомлъвки и Питър го усети. Но не бе съвсем сигурен какво имаше пред вид.

— Отиваш твърде далеч. Аз не съм мислил… — изведнъж проумя. — Правиш го заради майка си. Заради болестта й.

Алисън затвори очи, по лицето й рукнаха сълзи.

— Опитай се да разбереш, мили.

Питър не помръдна. Остана прилепен до нея и я накара да го погледне.

— Чуй ме. Разбирам и нещо друго. Ти не си вярвала никога в това, което са ти казвали, не си вярвала в думите на баща си. Че майка ти се е разболяла, след като едва не се удавила. Ти никога не си приемала това за истина. Защо?

Очите й изразяваха дълбока печал.

— Не вярвах. Не съм сигурна в причината. Ето това е най-ужасното.

— Но защо не си искала да повярваш? Защо мислиш, че баща ти те е заблуждавал?

— Не знам. Но го познавах така добре, познавах все-ки нюанс в гласа му, всеки негов жест. Може би е разказвал случая повече от петдесет пъти, и то все насила, сякаш се мъчеше да ме накара да я обикна така, както той някога я е обичал. Но винаги имаше нещо неискре-, винаги нещо липсваше. Накрая проумях. Тя бе просто една луда. Постепенно все повече е полудявала. Естествено! А той не искаше аз да знам! Сега разбираш ли?

Чансълър взе ръката й.

— По-скоро е криел от тебе нещо друго.

— Какво? И защо?…

Телефонът иззвъня. Питър погледна часовника си. Минаваше три след полунощ. Кой, по дяволите, можеше да му се обажда в тоя час? Сигурно е О’Брайън. Той вдигна слушалката.

— Мислиш, че си ме спрял, но не си! — Гласът бе остър, стържещ и тежко задъхан.

— Брумли?

— Животно такова! Гадна подла отрепка! — Чак сега се долови възрастта в гласа. Това бе истеричен глас на старец.

— Брумли, що за човек сте вие? Какво съм ви сторил? Никога не съм ви виждал дори!

— И не е нужно, нали? Не е нужно да познаваш един човек, за да го унищожиш. Или да унищожиш нея. Момчето ми! И нейните деца!

Филис Максуел бе употребила същата дума. Да унищожиш. Нима Брумли имаше пред вид Филис? Нима говореше за нея? Невъзможно — тя нямаше деца.

— Кълна ви се, не знам за какво говорите. Някой ви е измамил. Както измамиха и други хора.

— Никой не ме е измамил. Те ми го прочетоха. Ти си изровил съдебните преписки, поверителните сведения, досието от психиатрията. И си описал всичко, до последната мръсотия. Даже с нашите имена, казал си къде живеем, тя къде живее!

— Няма такова нещо! Не съм използувал никакви съдебни преписки и медицински досиета! И в ръкописа ми няма нищо подобно! Въобще нямам представа за какво говорите!

— Отрепка! Мошеник! — Старецът изплю думите с дълбока омраза. — Ти за глупак ли ме мислиш? Мислиш, че не са ми дали доказателства? Целият ми живот е минал в ревизии. — Той избухна: — Дадоха ми телефонния номер, аз направих проверка и позвъних на тоя номер, печатница „Бедфорд“. Свързах се с линотипера. Той ми прочете какво си написал! Каквото бе набрал преди седмица!

Питър беше зашеметен. Неговият издател печаташе книгите си в печатница „Бедфорд“.

— Не може да бъде! Ръкописът ми не е в печатницата. Той въобще не е завършен!

Последва кратко мълчание. Чансълър се надяваше да е убедил стареца. Но последвалите думи на Брумли го разколебаха.

— И продължаваш да лъжеш! Книгата ще излезе през април. Ти винаги издаваш книгите си през април.

— Но не и тази година.

— Книгата ти е отпечатана. Вече ми е все едно. Ни ти стигна, че мен ме унищожи. А сега преследваш и нея Но няма да ти позволя, Чансълър! Няма да се скриеш от мене. Ще те намеря и ще те убия. Защото нищо не може да ме спре. Животът ми свърши!

Питър мислеше трескаво.

— Чуйте ме! Това, което се е случило с вас, се случи още с мнозина. Нека ви попитам: обаждал ли ви се е някой по телефона с шепнещ глас? С креслив шепот…

Линията се прекъсна. Чансълър огледа слушалката и се върна при Алисън, чието лице бе все още в сълзи…

— Той е ненормален!

— Днес това е често явление!

— Не ща да слушам такива приказки — каза той, измъкна от джоба си листче с номера на О’Брайън. Позвъни му: — Тук е Чансълър. Обади ми се Брумли. Не е на себе си. Мисли, че книгата ми излиза през април. Вярва, както вярваше и Филис Максуел, че тя съдържа сведения за него, които ще го унищожат.

— А това така ли е?

— Не. Никога в живота си не съм чувал и думичка за Брумли.

— Изненадан съм. Той е бил ревизор в Управлението на Общите служби и се опълчил срещу проекта на Министерството на отбраната за товарни самолети тип „Г — 40“. Обвинил ги в преразход на средства.

— Сега си спомням… — В паметта на Питър изплуваха вестникарските статии от онова време. — Имаше допитване в Сената и доколкото си спомням, той водеше борбата си сам. Но суперпатриотите го обрисуваха в червени краски и го навряха в миша дупка.

— Да, това е той. Кодовото му наименование е „Пепелянка“.

— Подходящо. Но какво стана после с него?

— Отстраниха го от така наречените „деликатни“ ревизии. После някакъв тъпак от Управлението решил да направи икономии и задържал повишението му. Брумли повел дело.

— Е?

— Не знаем. Прекратил делото и се покрил някъде.

— Но ние знаем, нали? — каза Чансълър. — Обадил му се е кресливият шепот по телефона. А сега му се е обадил отново. С достатъчно информация, за да повярва, че му казват истината.

— Спокойно. Той няма да ви докосне. Каквото и да мисли, че сте му сторили…

— Не на него. Той говореше за нея, за детето си, за нейните деца.

О’Брайън замълча. Чансълър знаеше какво мисли в момента агентът от ФБР: „Аз имам жена и деца…“

Александър Мередит…

— Ще се опитам да разуча. Регистрирал се е в хотел в центъра. Поставил съм го под наблюдение.

— Вашият човек знае ли защо? Да не би той…

— Не, разбира се — прекъсна го О’Брайън. — Кодовото название „Пепелянка“ бе достатъчно. Още повече, че на летището в Индианополис са го хванали с оръжие. Той е парализиран. Опитайте се да поспите.

— О’Брайън?

— Да?

— Обяснете ми нещо. Защо именно него? Един болен старец?

Агентът отново помисли, преди да отговори. От думите му стомахът на Питър се сви на топка.

— Защото старците се движат по-свободно. Малцина могат да ги заподозрат или да ги спрат. Никой не им обръща особено внимание. И защото според мен един възрастен човек, доведен до отчаяние, може да бъде програмиран убиец.

— Защото вече му е все едно?

— И това, допускам. Не се тревожете. Той няма да се добере до вас.

Чансълър затвори телефона. Умираше за сън. Трябваше толкова неща да премисли, но нямаше сили. Напрежението на нощта го повали, действието на хапчетата премина.

Усети, че Алисън го наблюдава в очакване да й обясни нещо. Очите им се срещнаха. Той тръгна решително съм нея. С всяка стъпка ставаше все по-сигурен в себе си. Заговори спокойно, с дълбока загриженост:

— Готов съм да приема всички твои условия, да приема такъв живот, какъвто ти избереш, стига само да сме заедно. Не искам да те загубя. Но има едно условие, на което държа. Няма да ти позволя да се измъчваш напразно. Сигурен съм, че нещо е станало с майка ти, което е помътнило разсъдъка й. Не съм чувал нормален човек, пък и психически изтощен човек изведнъж да се побърка без причина. Искам да открия каква е причината. Може да те заболи, но ти трябва да я знаеш. Ще приемеш ли моето условие?

Дъхът му секна. Алисън кимна. Бледа усмивка се появи на устните й.

— Може би и двамата трябва да знаем тази причина.

— Така е. — Питър си пое дъх. — Решението е взето, нека не говорим известно време по този въпрос. Не бива. Имаме много време пред нас. В същност не искам да говорим за неприятни неща поне няколко дни.

Алисън остана в стола си и го погледна:

— А книгата ти към неприятните неща ли спада?

— Към най-черните. Защо?

— Ще я оставиш ли тогава?

Той млъкна. Странно наистина, но след като веднаж се реши, отиде във ФБР и им разказа всичко, напрежението в гърдите му спадна и съзнанието му се проясни. Професионалният писател у него отново взе връх.

— Ще направя съвсем различна книга. Ще изхвърля някои от героите, ще вмъкна други, ще променя обстоятелствата. Но много неща, разбира се, ще запазя.

— Дали ще успееш?

— Трябва. Замисълът е достатъчно силен. Ще намеря начин. Отначало ще върви бавно, но ще успея.

— Това ме радва — усмихна се Алисън.

— Решихме и последния въпрос за тази нощ. А сега нека се върнем към това, с което почнахме.

— Какво е то?

Питър се усмихна:

— „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди!“

Някакво остро чукане го изтръгна от дълбините на съня. Алисън до него се размърда и зарови глава още по-дълбоко във възглавницата. Той се измъкна от леглото, грабна панталона си от стола, върху който го бе метнал. Влезе необлечен в хола и затвори след себе си вратата на спалнята. Навлече несръчно панталона и се затича с подскоци към антрето.

— Кой е?

— Часът е осем — долетя гласът на агента от ЦРУ иззад вратата.

Питър си спомни: в осем часа охраната му се сменяше. Беше време за среща между него и новия му часовой.

Почти нищо не можа да стори, за да прикрие удивлението си. Само примигна, заглуши прозявката и разгърна очи, за да не покаже изненадата си. Новият човек от охраната бе агентът от ЦРУ, който бе снабдявал Питър с материали за „Контраудар!“. Съдействуваше му по свое желание. От гняв. Бе дълбоко възмутен от беззаконията, които се ширеха в управлението.

— Имената са излишни — каза агентът, чието дежурство привършваше. — Той ще ме смени.

Питър кимна.

— Добре. Без имена. Без подаване на ръка. За да не ви заразя.

— Сигурно прихваща — тихо каза агентът със същия нападателен тон. После се обърна към своя колега: — Той трябва да стои в хотела, нали?

— Така сме се уговорили. Никаква работа навън.

Двамата се извърнаха и тръгнаха към асансьорите. Питър влезе и затвори вратата. Заслуша се да чуе слабия шум от асансьора. После почака още десетина секунди и отвори вратата. Човекът от ЦРУ се вмъкна безшумно в антрето. Питър затвори след него.

— Господи! Снощи, като ми се обадиха, едва не получих сърдечен удар!

— А аз за малко не паднах, като ви видях пред вратата!

— Справихте се. Извинявайте, но нямаше как да ви телефонирам и да ви предупредя.

— Как се озовахте тук?

— Чрез О’Брайън. Той е една от свръзките ни във ФБР. Когато Хувър прекъсна потока от информация, О’Брайън и неколцина други ни сътрудничеха, снабдяваха ни с нужните сведения. Така че би било нелогично да потърси помощ от другиго. Можеха да му откажат. Но в нас бе сигурен.

— Длъжни сте му един вид — рече Чансълър.

— Повече, отколкото можете да си представите. О’Брайън и съмишлениците му си залагаха главите и кариерата заради нас. Ако ги бяха открили, Хувър щеше да побеснее. Нямаше да се укроти, докато не ги види в някой тъмничен затвор с присъда от десет или двадесет години.

Питър потръпна.

— И той е бил способен на такива постъпки, така ли?

— Беше и го вършеше. Все още има живи трупове, които гният из килиите на Мисисипи. Така че на О’Брайън сме му длъжници. Няма да забравим услугите му.

— Но Хувър вече го няма.

— Нищо чудно някой да се опита да го върне. Защо тогава ни е повикал О’Брайън?

Чансълър се замисли. Явно тази възможност бе твърде реална. О’Брайън бе говорил за групата на Хувър — някои от привържениците му се знаеха, други — не, но на никого от тях не можеше да се вярва. Дали те държаха досиетата на Хувър? Те ли се мъчеха да установят надмощие в Бюрото? Ако е така, хора като Куин О’Брайън трябваше да бъдат унищожени, за да могат другите да вземат връх.

— Може би сте прав — изрече Чансълър.

Агентът кимна с глава.

— Пак започва. Не че някога е спирало. Когато чух снощи името ви, зачудих се, кое ви накара да се забавите толкова време?

— Какво искате да кажете?

— Говоря за сведенията, които получихте от мен. Из-ползувахте ги изключително против нас. Защо? Има толкова други, които са виновни — не само ние.

— Ще ви кажа същото, което и преди две години. ЦРУ използува като повод провалите на други. И то твърде оперативно и с голям ентусиазъм. Струва ми се, в това отношение с вас бяхме на едно мнение. Затова ми давахте сведенията.

Агентът поклати глава:

— Мислех, че ще разпрострете вината и върху други. Още тогава предположих, че задържате част от материала за друга книга. Заради това става цялата таи история, нали? Пишете книга за ФБР.

Чансълър остана като гръмнат.

— Това откъде чухте?

— Не съм го чул, а го прочетох. В сутрешните вест ници. Статия от Филис Максуел.