Ръкописът на Чансълър

20

Отново лимузините пристигнаха в джорджтаунския дом по различно време и от различни места. Още веднаж безмълвни шофьори се срещнаха със своите пътници, без въобще да ги зърнат. „Инвър Брас“ се събираше на заседание.

По силата на безмълвно разбирателство от седмици наред по-възрастните — Браво, Венис и Кристофър — бяха решили избора на нов Генезис да падне върху един от младите — Банър или Парис.

Безспорно всеки един от тях бе блестящ, квалифициран, с изключителни достойнства в няколко направления.

Банър бе станал член на „Инвър Брас“ преди шест години. Той бе най-младият в историята ректор на университет в източните щати, но напусна и стана президент на международната фондация „Рокстън“. Казваше се Фредерик Уелс, специалист по международни финансови отношения. И въпреки че неговите решения оказваха влияние върху целия свят, Уелс никога не забравяше основните човешки добродетели — достойнство, уважение, свобода на избора и на словото. Уелс дълбоко вярваше в доброто начало на човешката природа въпреки нейните недостатъци и тези, които се мъчеха да подтискат човека, да го манипулират или да господствуват над него.

Към тази категория спадаше и Джон Едгар Хувър.

Най-новият член на „Инвър Брас“ бе Парис, влязъл в групата едва преди четири години. Той бе учен. Родословието му бе от Кастиля, но той лично бе дълбоко свързан с американската земя, където родителите му се бяха заселили, бягайки от фалангистите. Наричаше се Карлос Монтелан. В момента ръководеше катедрата по международни отношения в Харвардския университет и се смяташе за най-перспективния американски специалист в областта на геополитиката на двадесетия век. Години наред всички правителства се опитваха да го привлекат на работа в Държавния департамент, но той отказваше. Той беше учен, а не политик. Даваше си сметка за опасностите, които неизбежно възникваха, когато някой теоретик премине в енергичния свят на реалните преговори.

Но в същото време Монтелан неспирно изследваше и изучаваше хората и техните движещи цели — лични или подчинени на по-голяма кауза. И когато виждаше, че нечии цели са недостойни или разрушителни, той не се колебаеше да премине активно към действия.

Както не се поколеба в случая с Джон Едгар Хувър.

Браво отлагаше избора между двамата претенденти, въпреки че Кристофър настояваше. Кристофър бе Джейкъб Драйфус — банкер, последният от богатите патриарси, чиято фирма съперничеше с тези на Барух или Леман. Кристофър бе на осемдесет години и знаеше, че му остават броени дни. Затова държеше „Инвър Брас“ да избере свой водач. Ако една фирма няма глава начело, тя не е фирма. А за Джейкъб Драйфус не съществуваше друга фирма в тая страна по-важна от онази, която с негова помощ се създаде — „Инвър Брас“.

Това бяха думите му пред Браво и Мънро Сейнт-Клеър знаеше, че никой не може го изрази така добре, както Джейкъб. Сейнт-Клеър също бе един от основоположниците, както и Даниъл Съдърланд, черният гигант, чийто изключителен интелект го бе издигнал от плантациите на Алабама до най-висшите юридически кръгове в страната. Но нито Браво, нито Венис можеха да охарактеризират „Инвър Брас“ така, както Кристофър.

По думите на Джейкъб Драйфус „Инвър Брас“ се роди от хаоса по време, когато нацията се раздираше от противоречия и бе на прага на самоунищожението. Пазарът се разори, бизнесът пропадна, фабриките фалираха, магазините се затвориха, фермите опустяха, добитъкът измря, машините ръждясаха. Избухна неизбежна вълна от насилие.

Бездейните лидери във Вашингтон се оказаха неспособни да предприемат активни мерки. В последните месеци на 1929 година се формира „Инвър Брас“. Първият Генезис бе шотландец, банкер-капиталовложител, който последва съвета на Барух и Драйфус и се оттегли от деловите операции на борсата. Той даде име на групата — кръсти я на малко мочурливо езеро в шотландските планини, неотбелязано на никаква карта. „Инвър Брас“ трябваше да съществува нелегално. Тя действуваше вън от правителствената бюрократична система, тъй като трябваше да реагира енергично и без спънки.

Огромни парични суми се отпращаха в опустошените райони на страната, където избухваха вълнения, родени от нуждата. Почти из цялата страна остротата на тези вълнения бе притъпена за сметка на средства от „Инвър Брас“. Пожарите бяха потушени или ограничени.

Разбира се, ставаха и грешки, но те бързо се стараеха да ги оправят. Някои от тях се оказаха непоправими. Депресията обхвана целия свят, капиталовложения бяха нужни извън пределите на страната.

Съществуваше Германия. Опустошителните икономически последици от Версайския договор и неуместните решения на споразумението от Локарно бяха все погрешно оценени, мислеха членовете на „Инвър Брас“. Това бе най-катастрофалната им грешка. Грешка, която тридесет и пет години по-късно един дипломант на име Пи-гьр Чансълър изтълкува като заговор от международен мащаб.

Този млад човек, Питър Чансълър, трябваше на всяка цена да бъде спрян. Въображението му несъзнателно бе достигнало до „Инвър Брас“, макар че тогава не всичко му бе ясно.

Но грешката изведе хората от „Инвър Брас“ върху нова територия. Те съсредоточиха дейността си в рамките на националната политика. Първоначално решиха да изправят слабостите, които сами бяха допуснали. А после разбраха, че могат да се превърнат в полезна сила. „Инвър Брас“ разполагаше с ум и средства. Можеше да действува бързо, без намеса, с отговорност единствено пред колективната съвест на своите членове.

Мънро Сейнт-Клеър и Даниъл Съдърланд изслушаха трогателната молба на Джейкъб за бързото избиране на нов Генезис. Никой от двамата не отвърна със същата страст. Всеки се съгласи, но без вътрешно убеждение, като не каза нищо съществено. Сейнт-Клеър бе сигурен, че Съдърланд не знае за подозрението, че в „Инвър Брас“ има предател. Значи, съмненията на Съдърланд бяха от друго естество. „Вероятно той вижда, че дните на «Инвър Брас» са преброени“, мислеше Сейнт-Клеър. Може би групата щеше да се разпадне, когато най-старите й членове си отидат от този свят, и сигурно така е по-добре. Всяко време има свои изисквания, а те принадлежаха към друга епоха.

Съмненията на Сейнт-Клеър бяха далеч по-опреде-лени: затова не насрочваше избор на нов Генезис. Не можеше да подкрепи никого от претендентите. Защото, ако в „Инвър Брас“ имаше предател, той бе или Банър, или Парис.

Всички насядаха около кръглата маса, празният стол на Генезис напомняше за тяхната преходност. Нямаше нужда да се пали камината. Никакви записки нямаше да се горят; нищо нямаше и по масата, нямаше и да има. Не бяха разпращани кодирани материали, защото нямаше да се вземат никакви решения. Просто щеше да се направи информация с коментари по нея.

Беше им подготвен капан. Първо, Сейнт-Клеър трябваше да поднесе информацията за текущите събития по такъв начин, че да може да наблюдава реакцията на всеки един. После трябваше да им подхвърли две имена: Филис Максуел — журналистка, и Пол Брумли — кодово название „Пепелянка“, потулил се противник на политиката на Пентагона. Макар и потулил се, той можеше лесно да бъде намерен от всеки от присъствуващите.

— Заседанието ни тази вечер ще бъде кратко — каза Браво. — Целта е да ви уведомя за хода на събитията и да изслушаме мнението ви по новите моменти.

— Предполагам, че това изисква обсъждане на предишни решения — каза Парис.

— Може да коментирате каквото желаете.

— Чудесно — продължи Парис. — След заседанието онази вечер прочетох две книги от Питър Чансълър и не разбирам защо сте се спрели на него. Вярно, има пъргав ум и литературна дарба, но съвсем не е изключителен писател.

— Ние не сме се водили от литературния му талант.

— Нито пък аз. Аз не подценявам популярното четиво. Но говоря конкретно за този писател. Той ли е по-способен от десетки други? Защо точно той?

— Защото него познаваме — отвърна Кристофър, — а не познаваме десетките други.

— Моля? — Парис се наклони напред.

— Бележката на Кристофър е напълно правилна — каза Браво. — Знаем твърде много неща за Чансълър. Преди шест години ни се наложи да го проучим основно. Вие двамата знаете историята на „Инвър Брас“. От вас нищо не сме скрили. Нашите успехи и нашите грешки. В края на шейсетте години Чансълър пишеше… — Браво позамълча, после се обърна към Парис — … аналитична дисертация върху падането на Ваймарската република и възникването на милитаризма в Германия. Той стигна твърде близо до разкритието на „Инвър Брас“. Трябваше да го възпрем.

На масата настъпи мълчание. Сейнт-Клеър беше сигурен, че Венис, още повече Кристофър мислеха в момента за ония дни. Всеки за своите терзания.

— Тази дисертация — поясни Банър, като погледна към Парис — се превърна в романа „Райхстаг!“.

— И не беше ли опасно? — запита Парис.

— Беше справедливо — отвърна Венис.

— И все пак роман — сприхаво прибави Кристофър.

— Ясно. Получих отговор. Значи, въпрос на известно познаване на човека, не друго. По-добре познат човек с всичките му ограничения, отколкото непознат с големи обещания.

— Защо така упорито продължавате да критикувате Чансълър? — запита Венис. — Нашата цел са досиетата, а не литературните му подвизи.

— Субективно сравнение — отвърна ученият. — Чансълър е от писателите, които ме дразнят. Знам нещичко за събитията в Сараево и за преобладаващите настроения по онова време. Той гради заключенията си върху факти, криво тълкувани в цял свят, и върху преувеличени асоциации. Сигурен съм, а и стотици читатели вярват, че тъкмо това е автентичната историческа картина.

Браво се облегна на стола си.

— И аз съм чел тази книга, и аз знам нещичко за събитията, които доведоха до Сараево. Ще възразите ли, че изводът на Чансълър за съществуването на международен икономически заговор е погрешен?

— Не, разбира се. Това се знае.

— Значи, е прав, независимо по какъв път е достигнал до този извод.

— Прощавайте — усмихна се Парис. — Добре, че не преподавате история. Казах вече, доволен съм от отговора. Какви са новите събития?

— Последните събития разкриват съществен напредък. Според мен могат само така да се окачествят. — Браво продължи, като описа пътуването на Чансълър и Али-сън до летище „Кенеди“, срещата им с военния ескорт, пристигането на самолета с ковчега на генерала. Както Варак му бе подсказал, Сейнт-Клеър говореше бавно, следейки израза на всеки един. По реакциите можеше да се отгатне кой от тях е запознат със събитията, които се разказват. По очите, беше казал Варак. Кратко, дори неясно трепване е достатъчно. Някои химически промени не могат да се скрият. Очите са като микроскоп.

Но Сейнт-Клеър не забеляза никакви реакции. Никакъв ответ. Само дълбоко съсредоточаване у всички.

Разказа какво се чува и вижда от записите.

— Без предварителните приготовления на Варак не бихме узнали за необикновените действия, предприети срещу Чансълър. Казвам, срещу Чансълър, а не срещу дъщерята на Макандрю. Според нас те правят опит да го хвърлят по погрешна диря, да го накарат да повярва, че оставката на Макандрю се дължи на негови погрешни командни решения още от войната в Корея, в битка за местността Часонг.

Зениците на Парис се разшириха. Реакцията му бе очевидна. После сам проговори:

— Убийците от Часонг…

Остра болка проряза гърдите на Сейнт-Клеър, не можеше да поеме дъх. С усилие успя да се овладее и изгледа проницателно Карлос Монтелан.

Думите на Парис го накараха да изстине. Нямаше откъде да ги знае! В записите тези думи никъде не се споменаваха, Сейнт-Клеър също не ги бе употребил!

— Какво ще рече това? — попита Венис и размести тежкото си тяло върху стола.

— Всеки военен историк би ви пояснил, че с тези думи характеризираха всички офицери, взели участие в битката за Часонг — отвърна Парис. — Това бе лудост, самоубийство. Войниците на бойната линия се бунтуваха. Много от тях били застреляни от офицерите си. Трагична катастрофа, и тя до голяма степен определи изхода на войната. Ако Макандрю е бил там, нищо чудно дълго стаявалата се жертва да е изплувала сега. И това би могло да е мотив за оставката му.

Сейнт-Клеър внимателно наблюдаваше Парис, облекчен от академичното му обяснение.

— А липсва ли връзка със смъртта му в Хаван? — запита Кристофър, чиито ръце трепереха, като говореше.

— Не — бавно отвърна Браво. — Макандрю е бил убит от Лонгуърт.

— Искате да кажете Варак? — с недоверие попита Уелс.

— Не — отвърна Браво. — От истинския Лонгуърт. В Хавай.

Сякаш камшик изпляска във въздуха. Всички приковаха очи в него.

— Как? Защо? — Гласът на Венис се задушаваше от гняв. Даниъл Съдърланд беснееше.

— Това не можахме да предвидим, не можахме да го контролираме. Знаете, че Варак се представи като Лонгуърт пред Чансълър. Това бе като въдица, защото за Лонгуърт той можеше да направи справка. Чансълър е дал името на Макандрю, казал му е, че Лонгуърт има достъп до Досиетата. След смъртта на жена си генералът прекосява половината свят, за да открие Лонгуърт. И го намира.

— Значи, Макандрю е смятал, че само Лонгуърт е знаел какво е станало в Часонг — замислено каза Фредерик Уелс. — Че сведения за случая има само в досиетата на Хувър и другаде никъде.

— Това не ни води до никъде, освен пак до досиетата — отново с недоверие рече Кристофър.

— Напротив, то ни подсказва нещо — добави Банър, като погледна към Браво. — Потвърждава вашите думи. Че Часонг е уловка.

— Защо? — запита Венис.

Уелс се обърна към съдията:

— Защото е напълно безсмислено. Защо въобще са го използували?

— Съгласен съм с вас. — Сейнт-Клеър се наклони напред, възстановил спокойствието си. Първата част от замисъла на Варак не даде резултат. Сега бе време за втората: да се съобщят нови имена. — Както ви казах миналата вечер, Чансълър е напреднал доста с романа си. Варак е успял да сложи ръка на ръкописа. Вътре има два странни момента. Въвежда два нови персонажа, не-споменавани досега. Не знаем защо. Първият е тънко замаскиран, вторият съществува в записките му — човек, когото се мъчи да открие. Първият е журналистката Филис Максуел, вторият — един счетоводител на име Брум-ли, Пол Брумли. Бил е в Управлението на Общите служби. Има ли някой от вас някаква информация за тези хора?

Никой нищо не каза. Имената бяха изречени, вторият капан зареден. „Ако съмненията на Варак имат основание, кой от двамата ще се хване? — питаше се Сейнт-Клеър. — Банър или Парис? Фредерик Уелс или Карлос Монтелан?“

Разговорът секна. Браво оповести, че закрива заседанието на „Инвър Брас“. Блъсна назад стола си, но го спря гласът на Уелс:

— Варак в коридора ли е?

— Да, разбира се — отвърна дипломатът. — Както винаги, урежда отпътуването ви.

— Бих искал да му задам един въпрос. Първо ще го задам на всички ви. Поставил е микрофони вътре в къщата в Роквил. Описахте звуците при вмъкването и претърсването на кабинета, но думи не се чуват. Камерата, инсталирана отвън, не „вижда“ нищо, защото похитителите са вън от обсега й. Сякаш са знаели за съществуването й.

— Какъв е въпросът ви? — попита Монтелан с остър тон. — Не ми се нравят намеците ви.

Банър изгледа Парис. „Всичко става ясно — помисли си Сейнт-Клеър. — Кръстосаха шпаги. Тези млади лъвове. Младите се опълчват не само срещу по-възрастните, а и един срещу друг в борба за власт и превъзходство.“

— Струва ми се любопитно. Досиетата изчезнаха по такъв начин и в такъв момент, сякаш крадците са очаквали смъртта на Хувър. Месеци на упорити проучвания не дадоха резултат. Един от най-добрите специалисти по разузнаването в страната заяви, че не може нищо да открие. Браво измисля да се използува писателят Чансълър като сонда. Нашият специалист съставя план, писателят се улавя, той е програмиран и започва да пише. И както се очакваше, създава смут сред притежателите на досиетата и те почват атаки срещу него. Действията им, според мен, са дали достатъчно възможност, за да ги зафиксираме. А ние не ги хващаме нито на запис, нито на филм.

Монтелан се надвеси над него:

— Значи ли, че допускате…

— Допускам — прекъсна го Банър, — че въпреки всичката си компетентност и прецизност нашият специалист вчера показа, че тези качества му липсват.

— Това е прекалено! — избухна Кристофър. Повехналите му черти се изостриха, пръстите му затрепераха. — Имате ли представа кой е Варак? Какво е видял в живота си? Какво го тласка?

— Знам, че е изпълнен с омраза — отвърна Банър, — и това ме плаши.

Настъпи пълна тишина. Истината в думите на Фредерик Уелс оказа своето въздействие. Нищо чудно Варак да бе действувал самостоятелно, независимо от тях, тласкан от омраза, непозната за никого от присъствуващите.

Сейнт-Клеър си спомни думите на Варак: Мога да разпозная нациста под каквато и форма да се крие и да го преследвам до дупка. Ако мислите, че има разлика между предназначението на тези досиета и целите на Третия райх, жестоко се лъжете.

След като веднаж нацистът е открит и унищожен, какъв по-добър начин от досиетата, за да държи в шах последователите му?

Браво отмести назад стола си и стана от масата. Отиде към един стенен шкаф, отключи го и извади малък 38-калибров пистолет. Заключи шкафа и се върна на място. Оръжието остана в ръката му, но скрито.

— Поканете мистър Варак да влезе!

Стефан Варак застана зад празния стол на Генезис, изучавайки членовете на „Инвър Брас“. Сейнт-Клеър го следеше предпазливо, докато очите им се срещнаха:

— Мистър Варак, имаме въпрос към вас. Бихме желали сбит отговор. Започнете, Банър.

Уелс заговори:

— Мистър Варак, чрез Чансълър вие предвидихте събитие, което би могло да ни доведе до досиетата на Хувър. С идентифициране — визуално или запис на глас. Вие сте подготвили клопката, което доказва, че оценявате значението. А в същото време вашата всепризната компетентност, вашият професионализъм не се оказват налице. Питам се защо. Не би било трудно да поставите две, три, шест камери, ако е нужно! Ако бяхте го направили, сега целта ни щеше да е постигната, досиетата щяха да са в наши ръце. Защо се получи така, мистър Варак? Защо?

Кръв нахлу в лицето на Варак. Целият почервеня от гняв. Всички признаци, които бе карал Сейнт-Клеър да търси по лицата на другите, при него бяха налице. Нима гневът, както и страхът предизвикват същите неконтролируеми химически промени, за които сам бе говорил? Сейнт-Клеър постави оръжието в скута си и нагласи пръст върху спусъка.

Но мигът премина. Варак се овладя.

— Въпросът е уместен — спокойно отвърна той. — Ще отговоря колкото се може по-сбито. Както ви е известно, аз работя сам. До чужда помощ рядко прибягвам, и то само когато няма да установят самоличността ми. Такъв бе случаят с таксиметровия шофьор, който откара Чансълър и момичето до Ню Йорк. Разговорът им бе записан. Шофьорът ми се обади във Вашингтон и ми пусна разговора по телефона. Тогава научих, че се готвят да отидат в Роквил. Имах твърде малко време да приготвя апаратурата, да я откарам и монтирам в къщата. Дори съм доволен, че можах да инсталирам и една камера с подходящия инфрачервен филм. Това е моят отговор.

Отново мълчание. Сега членовете на „Инвър Брас“ изучаваха Варак. Сейнт-Клеър измъкна пръста си от спусъка. Цял живот се бе учил да отличава истината от лъжата. Струваше му се, че сега чу истината. Молеше се на бога да не се е заблудил.