Ръкописът на Чансълър

3

Човекът, известен в цялата държава, седеше сам на маса номер десет в ресторант „Мейфлауър“ на Кънектикът Авеню. Масата бе до прозореца и човекът поглеждаше навън разсеяно, но с някаква непреодолима враждебност към минувачите по улицата.

Той бе пристигнал точно в единадесет и тридесет и пет; щеше да привърши обяда си и да излезе точно в дванадесет и четиридесет. Спазваше този неписан ритуал от двадесет години насам. Неизменна бе продължителността на обеда — час и пет минути, а не ресторантът. „Мейфлауър“ той посещаваше отскоро, след като затвориха „Харви“ на няколко пресечки оттук.

Лицето с едри скули, разтеглени устни и изпъкнали очи бе станало безформено. Долната му челюст висеше отпусната; сбръчкана, осеяна с петна кожа се свличаше вместо клепач над малките цепки, някога представлявали очи, а щръкналите, оредели кичури коса свидетелствуваха за жесток нрав, което личеше и в агресивния му отблъскващ израз.

Вечният събеседник отсъствуваше. Разклатеното здраве и двата последователни удара му бяха попречили да демонстрира безупречната си елегантност. Мекото, пълничко лице, чуждо на всякаква мъжественост, от десетилетия бе цветът на този настръхнал бодлив кактус Човекът погледна пред себе си, сякаш очакваше да види там своя другар, своето по-привлекателно алтер его. Но на отсрещния стол нямаше никой и това като че ли събуди периодическия тремор на ръцете и честия тик на устните. Човекът потъна в своите самотни мисли, само очите му се стрелкаха напосоки, сякаш посрещаха действителни и въображаеми тревоги.

Сервитьорът, който обикновено го обслужваше, днес отсъствуваше. Човекът прие това като лична обида. И не пропусна да го изтъкне.

Фруктова салата с купол от настъргано прясно сирене бе приготвена за маса номер десет. Подадоха я от кухнята върху откритата полица от неръждаема стомана към щанда за сервитьорите. Светлокосият помощник-готвач, когото бяха наели временно, маркираше отделните подноси и преценяваше с опитно око външния им вид. Той стоеше пред фруктовата салата за десета маса с тефтер в ръка и гледаше в подносите пред нея.

Под тефтера държеше миниатюрни сребърни щипци, в чиито зъби бе захваната мека бяла капсула. Светлокосият се усмихна на смутения сервитьор, който влезе през кухненската врата; в същия миг мушна сребърните щипци в купола от меко сирене, издърпа ги и се отдалечи.

След секунди се върна към поръчката за десета маса, поклати глава и оправи настърганото сирене с вилица. Пъхнатата капсула съдържаше неголяма доза ЛСД. Капсулата щеше да се разтвори и наркотикът щеше да задействува седем-осем часа след поемането му от организма. Щеше да предизвика незначително стресово състояние, загуба на ориентация. Но това бе достатъчно. След смъртта в кръвта нямаше да останат никакви следи.

В стаята без прозорци седеше жена на средна възраст. Слушаше гласа, който идеше от говорителите в стената, после повтаряше думите в микрофона на записващото устройство. Нейната задача бе да имитира с възможно най-голямо съвършенство гласа от говорителя. Всеки протяжен тон, всеки нюанс, кратките идиосинкратични паузи след всяко леко съскащо „с“.

Гласът от говорителите бе на Хелън Ганди, дългогодишната лична секретарка на Джон Едгар Хувър.

В ъгъла на малкото студио имаше два куфара. Напълно готови за път. След четири часа жената с куфарите щеше да бъде на борда на трансатлантическия лайнер за Цюрих. Това бе първата отсечка от пътуването, което трябваше да я отведе по на юг, към Балеарските острови, към къщата на брега на Майорка. Но първата спирка бе Цюрих, откъдето — след като жената подпише документа — Държавната банка щеше да прехвърли сума по сметка в банката „Барклиз“, която от своя страна на два пъти щеше да преведе сумата в своя клон в Палма де Майорка. Първото изплащане трябваше да стане веднага, второто — след осемнадесет месеца.

Жената бе наета от Варак. Той вярваше, че за всяка работа има професионално подходящ човек. Варак тайно бе използувал компютърните данни на Изчислителния център на Съвета за Национална сигурност, които му посочиха желаната кандидатура.

Жената беше вдовица, някогашна актриса в радиото. Тя и съпругът й бяха попаднали в „червените списъци“ през безумната кампания от 1954 година3 и оттогава не можеха да се оправят. Онази лудост бе вдъхновявана и подкрепяна от Федералното бюро за разследване. Съпругът й, когото всички признавали за голям талант, бил отстранен от работа за седем години. Сърцето му не издържало и се пръснало от мъка. Издъхнал до една спирка на метрото, на път за банката, в която работел като чиновник. Изминали бяха осемнайсет години, откакто жената бе принудена да се раздели с професията си. Болката от преживяното, оскърблението и самотата я бяха лишили от способността да се бори с конкуренцията в живота.

Тук конкуренция нямаше. Не й обясниха защо изискват това от нея. Казаха й само, че краткият разговор, който ще проведе по телефона, трябва да завърши с едно „да“ в другия край на линията.

Човека, с когото щеше да разговаря, тя ненавиждаше с цялото си същество. Той бе главният подбудител на някогашната лудост, осакатила целия й живот.

Часът бе едва девет вечерта и телефонният фургон на Тринадесета улица в северозападната част на Вашингтон не представляваше необичайна гледка. Малката уличка нямаше изход, завършваше с импозантния вход на резиденцията на перуанския посланик и националният герб се открояваше върху каменните колони. Две трети от лявата страна на улицата се заемаха от тъмночервената тухлена стена на къщата, която обитаваше директорът на Федералното бюро за разследване. И в двете резиденции почти непрекъснато се работеше по усъвършенствуването на комуникационните връзки.

От време на време специални фургони с множество антени по покрива патрулираха в района. Говореше се, че това патрулиране се извършва по нареждане на Джон Едгар Хувър, за да се предотврати евентуален електронен шпионаж от страна на враждебни чужди правителства.

Перуанският посланик често се оплакваше в Държавния департамент. Беше неприятно наистина, но Държавният департамент не бе в състояние да помогне с нищо. Личният живот на Хувър представляваше продължение на неговото несмущавано професионално царство.

А Перу и без това не беше кой знае какво.

Телефонният фургон продължи по уличката, направи обратен завой, върна се до Тринадесета улица, след петдесетина метра сви надясно и потъна в редицата от гаражи. Гаражният комплекс завършваше с каменна стена, която опираше в задния двор на дома от Тринадесета улица № 4936 — резиденцията на Хувър. Над гаражите и встрани имаше други къщи, чиито прозорци гледаха в имението на Хувър. Човекът в телефонния фургон знаеше, че нейде зад тия прозорци на денонощен пост стои агент на ФБР. Групите за денонощно наблюдение бяха секретни и се сменяха всяка седмица.

Шофьорът на камиона знаеше, че агентът зад някой от тия прозорци ще позвъни на специален номер в телефонната компания. Въпросът му ще бъде най-обикновен и ще прозвучи над странното жужене по линията: каква е причината да се изпрати ремонтен фургон в тоя късен час?

Телефонистката щеше да погледне в данните си и да съобщи истинската причина, изложена при нея. Спадане на напрежението в разпределителната кутия. Сигурно някоя любознателна катеричка е прогризала прогнилата изолация. Затова се появява жуженето по линията. Нима обаждащият се не го чува?

Да, чува го.

Вече години наред, още от ранните си дни на служба в Съвета за Националната сигурност, Варак се бе научил да не дава твърде прости отговори на агентите от денонощното наблюдение. Елементарното обяснение ги смущаваше, а прекалено обстоятелствените отговори будеха подозрение. Трябваше да се търси златната среда.

Високочестотният радиотелефон във фургона из-бръмча: сигнал. Бдителният агент на ФБР бързаше да получи разяснение от телефонната компания. Шофьорът спря, отново зави и се върна към телефонния пост. Очертанията на резиденцията ясно се виждаха. Той паркира и зачака, разтворил чертежи на предната седалка, сякаш ги изучаваше.

Понякога агентите обикаляха наоколо късно през нощта. Всички случайности трябваше да бъдат предвидени.

Сега телефонният фургон се намираше на осемдесет ярда северозападно от резиденцията. Шофьорът стана от мястото си, пропълзя в дъното на фургона и включи апаратурата. Трябваше да чака точно четиридесет и шест минути. През това време трябваше да се включи към енергийните канали, водещи към резиденцията на Хувър. Кабелите с високо напрежение захранваха алармената система, а тези с ниско напрежение — осветлението и радио — и телевизионните приемници. Особено важно бе да се определи откъде става захранването на алармената система, но не по-маловажно бе да се знае, че електроенергия тече към долните етажи в дясната страна от резиденцията. Значи, че се черпи електричество в стаята на прислугата. Това бе особено важно да се знае. Ани Фийлдс, личната икономка на Хувър от незапомнени времена, тази нощ бе в резиденцията.

Лимузината зави от Пенсилвания Авеню вдясно в Десета улица и бавно спря пред крайния западен вход на Федералното бюро за разследване. Лимузината бе съвършено същата като онази, която всеки ден откарваше Хувър в кабинета му — дори имаше същата лека вдлъбнатина по хромираната броня; Хувър нарочно държеше тази неизправност да не се отстранява, за да напомня на шофьора му, Джеймс Крофорд, за проявената някога небрежност. Естествено, колата не бе същата; неговата се пазеше под денонощна охрана. Но в случая дори Крофорд не би могъл да открие разликата.

Шофьорът изрече нужните думи в микрофона върху контролното табло и огромните стоманени врати на входа се разтвориха. Нощният дежурен отдаде чест, когато лимузината премина през трите бетонни свода и влезе в неголямата автомобилна алея. Охраната на Втори отдел изскокна от южния вход, пресегна се към дръжката на дясната задна врата и я отвори.

Варак бързо излезе и благодари на учудения дежурен. Шофьорът и другият мъж на предната седалка също излязоха и поздравиха учтиво, но сдържано.

— Къде е директорът? — завита дежурният по охраната. — Това е частната кола на мистър Хувър.

— Дошли сме по негова заповед — спокойно отговори Варак. — Наредил ни е незабавно да влезем в отдел „Вътрешна сигурност“. Те ще му позвънят — във ВС имат номера — по видеотелефона за незабавна връзка. Боя се, че случаят е спешен. Моля, побързайте.

Дежурният изгледа тримата добре облечени и интелигентни в речта си мъже. Безпокойството му се разсея — тези мъже знаеха свръхсекретните кодове на входните врати, които се променяха всяка нощ. Освен това имаха инструкции да се обадят на самия директор. И при това по телефона от таблото на отдел „Вътрешна сигурност“! Този телефонен номер никога не се използуваше!

Дежурният кимна с глава, заведе мъжете до контролния пулт в коридора и се върна на своя пост пред входа. Зад обширното стоманено табло, осеяна с безброй проводници и малки екрани, седеше старшият агент, облечен почти като тях. Варак извади лична карта.

— Агенти Лонгуърт, Крепс и Солтър — каза той и постави картата си. — Вие сигурно сте Парк.

— Точно така — отвърна агентът, пое личната му карта, прегледа картите и на останалите. — Като че ли сме се срещали някъде, Лонгуърт?

— Да, преди десетина-дванайсет години. В Куантико.

Агентът хвърли бърз поглед на документите, остави ги на щанда и се опита, да си припомни:

— Аха, спомням си името. Ал Лонгуърт. Отдавна беше. — Той протегна ръка и се здрависа с Варак. — Къде бяхте през това време?

— В Ла Джола.

— Господи, какъв приятел имате!

— Затова съм тук! Това са най-добрите ми хора от Южна Калифорния. Той ми телефонира миналата нощ. — Варак леко се наклони напред. — Неприятни новини, Парк. Не са добре вещата — гласът му стигна почти до шепот. — Приближаваме се към „открита територия“.

Изражението на агента се промени моментално, остана като в шок.

За висшите офицери в Бюрото фразата „открита територия“ — значеше немислимото: „Директорът е болен. Сериозно, може би фатално болен.“

— О, боже! — смотолеви Парк.

— Иска да му се обадите по видеото.

— О, господи! — При създалите се обстоятелства явно това най-малко би искал да направи. — Какво иска? Какво трябва да му кажа, Лонгуърт?

— Трябва да се качим в кабинета му по негово нареждане. Кажете му, че сме пристигнали. Изслушайте неговите указания и пропуснете един от моите хора в релейната станция.

— В релейната? Защо?

— Попитайте него!

Парк изгледа продължително Варак и се пресегна към телефона.

На петнадесет пресечки в южна посока в приземната апаратна на телефонната компания един мъж бе седнал на табуретка пред пулт с преплитащи се проводници. Върху сакото му бе закачена пластмасова карта със снимката му, под която с големи букви беше изписано: ИНСПЕКТОР. За дясното му ухо бе прикрепен проводник, свързан с усилвател на пода. До усилвателя стоеше малък касетофон. Разни жици свързваха тази апаратура с пулта.

Малката крушка върху усилвателя светна. Това бе видеотелефонът от пулта на отдел „Вътрешна сигурност“ на ФБР. Погледът на мъжа бе прикован върху бутона на касетофона. Той слушаше с ухото на опитен професионалист. В един миг натисна копчето, лентата се завъртя и той я изключи. Почака няколко мига, отново натисна бутона и лентата отново са завъртя.

На петнадесет пресечки в северна посока Варак следеше разговора, който водеше Парк. Думите във всяка фраза бяха подбрани, изрязани и монтирани от няколко магнитофони записа. Както бе предварително замислено, гласът в другия край на жицата звучеше по-силно от нормално: това трябваше да бъде глас на човек, който не желае да признае болестта си, който се боря да изглежда нормално и в старанието си прекалява и говори неестествено. Този глас не само съответствуваше на психологическото състояние на човека, но внушаваше още нещо. Премодулацията вдъхваше авторитетност, а авторитетността разсейваше всяко съмнение за измама.

— Да, какво има? — сърдитият глас ясно се чуваше.

— Мистър Хувър, тук е старши агент Парк от „Вътрешна сигурност“. Агентите Лонгуърт, Крепс и… — Парк се запъна, забравил третото име. По лицето му се изписа смущение.

— Солтър — прошепна Варак.

— … Солтър, сър. Лонгуърт, Крепс и Солтър. Те са тук, наредиха да ви позвъня, за да потвърдите указанията. Казват, че трябва да ги пусна в кабинета ви, а един от тях в релейната.

— Тези хора — прекъсна го резкият глас — изпълняват личните ми разпореждания. Правете, каквото ви кажат. Длъжни сте да им окажете пълно съдействие и да не говорите нищо по въпроса. Разбрано?

— Да, сър.

— Как ви беше името?

— Старши агент Лестър Парк, сър!

Последва пауза. Варак усети как мускулите на стомаха му се свиха от напрежение и той задържа дъха си. Паузата бе прекалено дълга.

— Ще го запомня — най-накрая достигна отговорът. — Лека нощ, Парк. — Чу се прищракване по линията и връзката се прекъсна.

Варак си пое отново дъх. Подействува дори употребата на името, то бе изрязано и монтирано от разговор, в който Хувър се оплакваше от растящата престъпност в парка „Рок крийк“.

— Гласът му звучи ужасно, нали? — Парк постави слушалката и се пресегна за три нощни пропуска.

— Но има мъжествен дух — отвърна Варак. — Попита за името ви ли?

— Да! — рече агентът, като постави пропуските в автомата, който засичаше времето.

— Ако най-лошото се случи, може да получите и допълнително възнаграждение — прибави Варак, като извърна глава от двамата ви помощници.

— Какво? — вдигна очи агентът.

— Персонално дарение. Нищо официално.

— Не ви разбирам.

— И не трябва. Но вие чухте директора. Аз също го чух. Вслушвайте се в своя вътрешен глас, както се казва в книгите. Ще ми кажете, ако не разберете. Директорът ми бе най-добрият приятел…

— Ла Джола — каза Парк и изгледа Варак.

— Ла Джола — отвърна Варак.

Тази дума съдържаше много по-богат смисъл от наименование на крайбрежен град в Калифорния. Години наред се носеха какви ли не слухове за грандиозните планове на оттеглилия се диктатор, дон с изглед към Тихия океан, тайно правителство, съхраняващо секретите на държавата.

Немладата жена е печалното лице следеше секундарната стрелка на стенния часовник в малкото студио. Оставаха още петдесет и пет секунди. Телефонът бе на масата, до магнитофона, който бе използувала, за да се упражнява. Цяла седмица безспир бе репетирала едни и същи думи, нужни за една-единствена роля, която щеше да трае по-малко от минута.

Репетиция. Представление.

Термини от почти забравен речник.

Тя не беше глупава. Необикновеният, светлокос мъж, който я бе наел, и обясни твърде малко, но достатъчно, за да проумее, че това, което се изискваше от нея, бе част от добро дело. Дело, за което мечтаеха толкова свестни хора, далеч по-свестни от човека, с когото тя щеше да разговаря по телефона след… четиридесет секунди.

Жената ви припомни някои моменти от живота си, докато наблюдаваше бавното придвижване на стрелката. Тогава казваха, че мъжът й е талантлив, всички говореха така. Той щеше да стане звезда, истинско актьорско присъствие, а не безличен фотогеничен участник. Така мислеха всички.

И тъкмо тогава пристигнаха онези и казаха, че той е в списъците. В най-важните, в списъците на неблагонадеждните граждани. На онези, които бяха белязани с клеймото.

За подривна дейност.

И клеймото задействува със законна вила. Безмълвни млади мъже в тъмни костюми започнаха да го вледят по филмовите студии и продуцентските кабинети.

Федералното бюро за разследване.

После го затваряха и водеха продължителни разговора на четири очи.

Подривна дейност. Тази фраза бе свързвана с човека, с когото щеше да разговаря сега по телефона.

Жената се пресегна към слушалката.

— Върша го за теб, скъпи — прошепна тя. Усетя готовност. Кръвта течеше нормално във вените. Обзе я спокойствие. Почувствува се самоуверена, професионално сигурна в себе си. Предстоеше най-голямата роля в живота й.

Джон Едгар Хувър лежеше в леглото и се мъчеше да се съсредоточи върху телевизионния екран в дъното на стаята. Непрекъснато сменяше каналите с помощта на дистанционното управление. Но образът на екрана все му се струваше неясен. Отгоре на това го мъчеше усещането за странна сухота в гърлото. Усещане, непознато досега. Сякаш му бяха пробили дупка в шията, през която нахлуваше въздух в белите дробове. Не изпитваше болка, само това мъчително усещане, което бе някак си свързано с изкривения звук от телевизора.

Той ту се усилваше, ту заглъхваше, на пристъпи.

Необяснимо защо изпитваше глад. Досега не бе оглади я вал в тоя час. Бе привикнал стомаха си към строг режим.

Всичко го дразнеше, а раздразнението му преля, когато се разнесе звън по личния телефон. Само десетина души във Вашингтон знаеха номера му. Сега не му беше до важни разговори. Грабна слушалката и ядосано извика:

— Да? Какво има?

— Мистър Хувър, прощавайте, че ви безпокоя, но случаят е спешен.

— Мис Ганди? — Какво ставаше със слуха му? Гласът на Ганди сякаш плуваше във въздуха, ту се усилваше, ту изчезваше. — Какво има, мис Ганди?

— Президентът позвъни от Кемп Дейвид. Той тръгва за Белия дом и би искал да се срещнете с мистър Холдеман тази вечер.

— Довечера? Но защо?

— Каза да ви предам, че става дума за изключително важен въпрос, свързан с информация, набрана от ЦРУ през последните четиридесет и осем часа.

Джон Едгар Хувър не можа да сдържи гримасата, която изкриви лицето му. Централното разузнавателно управление будеше у него отвращение. Това бе банда доносници, оглавявани от ортодоксален либерал. Нямаше им доверие.

Той нямаше доверие и на сегашния господар на Белия дом. Но ако той наистина разполагаше със сведения, важни за Бюрото, и бе толкова наложително да ги изпраща посред нощ по човек — и то по този човек, — то нямаше смисъл да отклонява предложението.

Искаше му се сухотата в гърлото да изчезне. Дразнеше го. И още нещо го тревожеше.

— Мис Ганди, президентът има телефона ми. Защо не се обади лично?

— Разбрал, че вечеряте навън. Знаел, че не обичате да ви безпокоят в ресторанта. Аз трябва да координирам срещата.

Хувър присви очи иззад очилата и погледна часовника до леглото си. Още нямаше среднощ. Беше едва десет и петнайсет. Трябваше да предвиди. Бе излязъл от Толсън в осем, след като почувствува внезапна умора. Информацията на президента не бе съвсем точна, той не бе вечерял в ресторант, а беше с Клайд.

Наистина бе се почувствувал толкова изтощен, че си легна по-рано от обикновено.

— Ще се срещна с Холдеман тук. У дома.

— И аз така предположих, сър. Президентът реши, че може да пожелаете да продиктувате някой меморандум или пък инструкции до различни инстанции. Затова предложих и аз да дойда с мистър Холдеман. Автомобил на Белия дом ще мине да ме вземе.

— Много разумно от ваша страна, мис Гайди. Сигурно са се добрали до интересни сведения.

— Президентът държи никой да не знае за срещата ви с мистър Холдеман. Каза, че би било твърде неприятно, ако се разчуе.

— Минете през страничния вход, мис Ганди. Вие имате ключ. Сигналната инсталация ще бъде изключена. Ще предупредя охраната.

— Чудесно, мистър Хувър.

Жената на средна възраст постави телефона пред записващото устройство и се отпусна в стола.

Бе успяла! Наистина бе успяла! Бе възпроизвела точния ритъм, всеки интонационен нюанс, неуловимите паузи, леко носовите окончания. До съвършенство!

Най-забележителното бе, че тя нито за миг не изпита несигурност. Сякаш страховете от цели двадесет години се бяха заличили от този единствен миг.

Трябваше да проведе още един разговор. Сега можеше да говори с какъвто глас пожелае. Колкото по-обикновен, толкова по-добре. Тя набра номера.

— Белият дом — чу се в другия край на жицата.

— Тук ФБР, пиленце — каза актрисата е лек южняшки акцент. — Само информация за дневниците, нищо спешно. В девет часа тази вечер директорът получи съобщение от мистър Холдеман. Само за потвърждение. Това е всичко.

— О’кей, прието. Задушен ден беше днес.

— Но затова пък вечерта е прекрасна — отвърна актрисата. — Най-прекрасната вечер.

— На някой тази вечер ще му излезе късметът.

— А аз очаквам нещо още по-хубаво. Много по-хубаво. Лека нощ, Бял дом.

— Лека нощ, ФБР.

Жената се надигна от стола и се присегна към тефтера си.

— Победихме, скъпи — прошепна тя. Нейната последна роля бе най-сполучлива. Тя бе отмъстила. Сега вече бе свободна.

Шофьорът на телефонния фургон изучаваше картината на електрическото поле с напрегнато внимание. Снижи се натоварването в долната лява и централната лява зона. Това означаваше, че е изключена алармената система в тази част от резиденцията — входът за автомобили, вратата в каменната стена и алеята, която водеше към задната част на къщата.

Всичко вървеше по график. Шофьорът погледна часовника си — беше време да се покатери по телефонния стълб. Провери останалата част от апаратурата си. Когато изключи шалтера, захранването в цялата резиденция ще прекъсне. Осветление, телевизори, радиоапарати ще загаснат и после отново ще заработят със смущения. Прекъсването ще трае двадесет секунди, не повече. Това време бе достатъчно, за да внесе моментното разсейване и объркване.

Но преди това трябваше да се свърши друго нещо. Ако един обичай, повтарян неизменно от години, се изпълни и днес, едно от препятствията щеше лесно да се отстрани. Той отново погледна часовника.

Време е.

Отвори задните врати на фургона и скокна на тротоара. Приближи се енергично към стълба, откачи куката на безопасния колан, обви го около стълба, а другия край пристегна за кръста си. Скокна едновременно с двата си крака и стъпи в скобите.

Огледа се наоколо. Нямаше никой. Закачи спасителния колан нагоре по стълба и се закатери. За по-малко от половин минута бе на върха.

Блясъкът на уличната лампа бе твърде силен, твърде опасен: точно над главата му. Той плъзна ръка в джоба и извади малък въздушен пистолет, зареден с дребни оловни сачми. Огледа внимателно улицата и прозорците над гаражите. Насочи оръжието към светещата стъклена сфера и натисна спусъка.

Чу се лек пукот, после тихото статично разтоварване на електрическите жички. Светлината угасна.

Той безшумно зачака: не се чу никакъв звук. Вдигна в тъмнината капака на работната си чанта и измъкна метален цилиндър, дълъг осемнадесет инча. Това бе цевта на странна на вид пушка. От друга преграда извади тежка метална пръчка и я прикрепи към цевта, на чийто край имаше извита скоба. После от трета преграда на кожената чанта за инструменти извади дванадесетинчов инфрачервен телескоп, изработен с абсолютна точност да приляга към цевта, който при препасване се самозаключваше. Накрая мъжът измъкна от джоба на якето си пусковото устройство. Монтира го към долния отвор на цевта и провери действието на заглушителя. Всичко бе наред, оставаше само да зареди оръжието.

Прегърна старомодната пушка с една ръка, а с другата извади от джоба си стоманена стрела, чийто широк край бе потопен във фосфоресцираща боя. Пъхна я в затвора и върна спусъка. Петлето бе на място, оръжието готово за стрелба.

Часовникът показваше десет и четиридесет и четири. След малко щеше да узнае дали дългогодишният обичай ще се спази тази вечер. На височина трийсет и пет стъпки от земята мъжът пристегна спасителния колан и се прилепи към стълба. Вдигна оръжието и притисна извитата скоба към рамото си.

Погледна през светещия зелен окуляр и прецизно нагласи на фокус задния вход на резиденцията. Въпреки мрака картината бе ясна: пресичащите се линии на прицела бяха фиксирани над стълбите на входа.

Човекът чакаше. Минутите бавно минаваха. Хвърли крадешком поглед към часовника си. Беше десет и петдесет и три. Нямаше да чака още дълго, трябваше да се върне във фургона и да пусне тока.

Ето на! От толкова години само тази нощ обичаят нямаше да се спази!

Но в тоя миг лампата над входа светна! Вратата се отвори. Човекът въздъхна с облекчение.

Огромно животно се появи във фокуса на окуляра. Това бе гигантският булдог на Хувър, едно от най-злите кучета, както казваха. Говореше се още, че на директора на ФБР му доставяло удоволствие да търси прилика между своето лице и това на кучето му.

Дългогодишният ритуал се изпълни. Всяка вечер между десет и четиридесет и пет и единадесет Хувър или Ани Фийлдс пускаха кучето да потича из затворения вътрешен двор на резиденцията, а нечистотиите му се събираха на сутринта.

Вратата се затвори, светлината на верандата остана. Мъжът на електрическия стълб не изпускаше животното от прицел. Сега пресечната точка на линиите попадаше точно върху гърлото на булдога. Мъжът натисна спусъка. Чу се леко металическо прищракване. През окуляра видя как очите на животното се разшириха от ужас, грамадните челюсти зинаха, но не издадоха звук.

Животното се строполи на земята, упоено с наркоза.

Безлична сива лимузина спря на стотина метра след автомобилната алея за дома на Тринадесета улица №4936. Висок мъж в тъмен костюм излезе от дясната врата и огледа улицата. Недалеч от резиденцията на перуанския посланик някаква жена разхождаше далматински дог. В обратната посока, може би на двеста метра разстояние, една двойка се приближаваше към осветен вход.

Иначе не се забелязваше нищо друго.

Мъжът погледна часовника си и усети издутината в джоба на пардесюто. Оставаше му точно половин минута, тридесет секунди, след което трябваше да чака още двадесет. Кимна с глава на шофьора и бързо закрачи към автомобилната алея. Каучуковите му подметки стъпваха беззвучно по настилката. Свърна по затъмнената алея и без да забавя крачка, стигна до вратата в стената, извади малък въздушен пистолет и го прехвърли в лявата си ръка. Стрелата бе на място, но се надяваше да не става нужда от нея.

Отново погледна часовника си. Оставаха единадесет секунди; реши да ги увеличи с още три — за сигурност. Провери положението на ключа в дясната си ръка.

Ето сега!

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, отвори вратата и влезе в двора, като остави вратата открехната. Грамадният булдог лежеше на тревата, челюстите зееха отпуснати, огромната му глава бе притисната в земята. Шофьорът на телефонния фургон бе свършил работата си както трябва. На излизане щеше да изтегли стрелата от гърлото му. До сутринта действието на наркотика ще премине. Той пусна пистолета обратно в джоба си.

Бързо тръгна към вратата на първия етаж, съзнанието му отброяваше секундите. Видя как светлините в цялата къща изгаснаха за миг. По негова преценка оставаха единадесет секунди, когато пъхна втория ключ.

Ключалката не поддаде! Заяде нещо отвътре. Той ожесточено взе да върти ключа…

Четири секунди… три…

Пръстите му — пръсти на хирург в хирургически ръкавици — деликатно и сръчно разместиха отказващите метални частици в металното отверстие, сякаш работеха със скалпел в човешка плът.

Две секунди… една…

Вратата се отвори!

Високият мъж пристъпи вътре, като остави и тази врата леко отворена. Застана в преддверието и се ослуша. Осветлението отново се стабилизира. Чуваше се говорът от телевизора в стаята на икономката в другото крило на къщата. Звуците от горния етаж бяха по-слаби, но доловими. Вървяха новините от емисията в единадесет часа. Докторът за миг си помисли какво ще съдържат новините утре вечер по същото време. Искаше му се да е във Вашингтон, за да чуе тази емисия.

Пристъпи към стълбището и се заизкачва нагоре. На последната площадка се спря пред вратата от дясната страна. Пред вратата на човека, когото очакваше да види от двадесет години.

Очакваше тази среща с омраза. С дълбока, неизличима омраза.

Внимателно превъртя топката и отвори вратата. Директорът бе позадрямал, огромната му глава бе клюмнала встрани, долната челюст увиснала над дебелата му шия. Пълните му женски ръце стискаха очила, които суетата рядко му позволяваше да носи публично.

Докторът се приближи към телевизора и завъртя копчето, така че звукът изпълни цялата стая. После пристъпи към леглото и загледа човека, когото ненавиждаше от толкова дълги години.

Главата на директора се килна надолу, после бързо се вдигна. Лицето му се разкриви в гримаса.

— Какво става?

— Сложете си очилата — рече докторът, надвиквай-ки се с грохота от телевизора.

— Какво е това? Мис Ганди?… Кой сте вие? Brie не сте… — Целият треперещ, Хувър надяна очилата си.

— Вгледайте се внимателно. Минали са двайсет и две години.

Изпъкналите очи, потънали в торбички от увиснала плът, се напрегнаха иззад лещите. При гледката, която се разкри пред тях, директорът започна тежко да диша.

— Вие! Как?…

— Двайсет и две години — продължи докторът механично, но достатъчно високо, за да бъде чут въпреки воя на сирени и музиката от екрана. Той плъзна ръка в джоба си и извади спринцовка. — Сега живея под друго име и имам практика в Париж, моите пациенти са подочули някои неща, но не им обръщат внимание. Le medicin americain минава за един от най-добрите в болницата…

Изведнъж директорът протегна ръка към нощното шкафче. Докторът се хвърли напред и притисна меката му китка към леглото. Хувър започна да крещи. Докторът го удари с лакът през устата и прекъсна писъка. Повдигна голата му, трепереща ръка. После изтегли със зъби гумения предпазител на иглата. Заби спринцовката в меката плът на оголената подмишница.

— Това е заради жена ми и сина ми. Заради онова, което ми сграби.

Шофьорът на сивия автомобил се извърна на мястото си, приковал поглед в прозорците на втория етаж. Светлините угаснаха за пет секунди, после светнаха отново.

Неизвестният доктор бе свършил работата си. Бе намерил ключа на сигналната инсталация над леглото и бе я изключил. Нямаше време за губене. Шофьорът приближи микрофона от радиопредавателя, натисна бутона и заговори.

— Първата фаза е завършена — отсечено произнесе той с подчертан английски акцент.

Кабинетът бе дълъг почти четиридесет стъпки. Обширното махагоново бюро леко се извисяваше в единия си край, точно срещу редицата ниски и твърди кожени кресла, така че седящите в тях посетители трябваше да повдигат глава, за да видят човека на бюрото. Цяла поредица от знамена покриваше стената зад бюрото. Знамето на Федералното бюро за разследване и националният флаг заемаха централно място.

Варак застана неподвижно пред бюрото, вперил очи в двата телефона. Слушалката на единия бе вдигната от вилката и откритата линия бе свързана с телефон в мазето на сградата, с човека в апаратната, откъдето се контролираха всички алармени инсталации. Другият телефон не бе пипан: това бе външна линия, която не минаваше през телефонната централа. Върху кръглата пластинка в средата на шайбата не бе изписан никакъв номер.

Средното чекмедже на бюрото бе отворено. До него стоеше вторият човек, светлинният кръг от настолната лампа осветяваше дясната му ръка, обърната с дланта нагоре в отвореното пространство на чекмеджето. Пръстите му докоснаха малък ключ, монтиран върху долната част на бюрото. Телефонът иззвъня. Варак го вдигна още при първия звън. Изрече една-единствена дума:

— Кабинетът.

— Първата фаза е завършена — прозвуча отговорът в линията.

Варак кимна. Човекът срещу него натисна с пръст невидимия ключ.

В бетонираното помещение четири етажа по-долу третият наблюдаваше панел от тъмни квадрати, вграден в стената. Той чу свистенето от отворената телефонна слушалка върху стоманената маса пред него.

Внезапен силен звън разкъса тишината на помещението. Ярко засвятка червена сигнална лампа в средата на панела. Мъжът натисна квадрата под горящата лампа.

Настъпи тишина.

Униформеният дежурен от охраната нахлу от коридора с обезумял поглед.

— Правим проверка — отвърна човекът до панела и спокойно премести телефона. — Вече ви предупредих.

— Божичко! — прогърмя дежурният и пое дълбоко дъх. — Вие, нощните пеперуди, ще ме докарате до сърдечен удар.

— Дано не се стига дотам — усмихнато отговори мъжът.

Варак гледаше как Солтър отвори вратите на шкафа, скрит зад знамената, и запали вътре осветлението. Слушалките на двата телефона бяха поставени върху вилките им. Оставаше още един телефонен разговор. На Варак с Браво.

Не с Генезис. Генезис бе починал.

Водачът сега бе Браво. Трябваше да му се съобщи, че задачата е изпълнена.

На няколко крачки пред редицата от знамена имаше две плетени метални кошници на колела. Те представляваха позната гледка по коридорите на ФБР, в тях се пренасяха планини от документи от едно помещение в друго. След няколко минути стотиците, а може би хилядите досиета щяха да бъдат натъпкани в двете кошници и изнесени покрай старши агента Парк до чакащата отпред лимузина. Личната картотека на Джон Едгар Хувър щеше да бъде хвърлена в езиците на огъня.

Така разрастващият се Четвърти райх ще бъде ликвидиран.

— Варак! Бързо!

Викът долетя от шкафа зад флаговете. Варак се хвърли натам.

Стоманеният сейф бе отворен, ключалките зееха. Четирите чекмеджета бяха извадени.

Двете чекмеджета отляво бяха претъпкани. Папките дори стърчаха навън. Досиетата от „А“ до „Л“ стояха недокоснати.

Двете чекмеджета вдясно бяха празни. Металните преградки лежаха нападали една върху друга, помежду им нямаше нищо.

Досиетата от „М“ до „Z“ липсваха. Половината от мръсотията, която Хувър съхраняваше в своя сейф, бе изчезнала.