Ръкописът на Чансълър

6

— Мистър Питър Чансълър? — запита телефонистката.

Питър извади ръка изпод завивката и се опита да съсредоточи поглед върху часовника. Беше почти десет часът, сутрешният бриз издуваше завесите през отворените врати на верандата.

— Да?

— Междуградски от Ню Йорк. Мистър Антъни Морган ви търси. Момент да ви свържа.

— Да, моля. — Чу се прищракване и бръмчене по линията. После престана.

— Ало, мистър Чансълър?

Питър би познал този глас откъдето и да се обадеше; това бе гласът на секретарката на неговия издател. Дори да е имала лични неприятности през деня, никой не би могъл да се досети.

— Здравейте, Ради. Как сте? — Чансълър се надяваше тя да е по-добре от него.

— Чудесно. А как е в Калифорния?

— Ясно, влажно, слънчево, зелено. Което си изберете.

Момичето се засмя. Приятен, смях.

— Не ви събудих, нали? Вие винаги ставате рано.

— Не, Ради, бях на брега — безпричинно слъга той.

— Почакайте. Свързвам ви с мистър Морган. — Последваха две прищраквания.

— Здравей, Питър!

— Здрасти, Тони! Как си?

— Господи, не мисли за мен! Ти как си? Мери каза, че си ме търсил снощи. Жалко, че не бях в къщи.

— Извини ме. Бях пиян — припомни си Чансълър.

— Това не ми каза, каза само, че си бил направо бесен.

— Бях. И все още съм. Но бях и пиян. Извини ме пред Мери.

— Не е нужно. Но от думите ти и тя се ядосала. Посрещна ме на вратата с лекция, че трябва да защищавам авторите си. Кажи сега, какво става с „Контраудар!“?

Питър намести глава върху възглавницата и се прокашля. Помъчи се да не издава огорчението си.

— Вчера следобед в четири и половина един човек от Студията ми донесе завършения първи проект за сценария. А аз не знаех, че сме започнали.

— Е, и?

— Всичко е обърнато наопаки. Обратното на това, което аз съм написал.

Морган замълча, после продума благо:

— Накърнено честолюбие, Питър.

— Божичко, не! Ти добре знаеш! Не казвам, че е лошо написано. Напротив — много добре! Ефектно! Ако беше слабо, щях да съм по-доволен! Но въпросът е, че всичко е лъжа!

— Джош ми каза, че променили името на управлението…

— Всичко са променили! — прекъсна го Чансълър, примигвайки от болка в очите, щом кръвта взе да се качва в главата му. — Всички от правителството са изкарани едва ли не ангели! Никаква нечиста мисъл не се мярка в главите им! А комбинаторите ги наричат просто… „онези“! Извратени проводници на насилия и революции и опазил ме бог… всички с „лек европейски акцент“. Целият замисъл на романа е изкривен. Защо тогава им трябваше да го откупват?

— Какво казва Джош?

— Смътно си спомням, но май му позвъних посред нощ по мое време. Трябва да е било около три сутринта в Ню Йорк.

— Стой си в къщи. Ще говоря с Джош. Един от нас ще ти позвъни отново.

— Добре. — Питър тъкмо се готвеше отново да се извини на жена му, когато осъзна, че Морган още не е свършил. Това мълчание означаваше, че още не му е казал всичко.

— Питър?

— Кажи.

— Да предположим, че Джош може да уреди нещата. С договора ти в Студията.

— Нищо няма да постигне — отново го прекъсна Чансълър. — Те не ме искат. Не съм им нужен.

— Но на тях им трябва името ти. За него са платили.

— Но няма да го получат. Ако направят по този начин филма. Казвам ти, обратното на онова, което съм написал.

— Това толкова ли е важно за тебе?

— Като литература — не. Но като мой личен възглед върху нещата — да. Изглежда, друг това не го интересува.

— Просто питам. Мислех, че си готов да почнеш книгата за Нюрнберг.

— Не съм още, Тони. — Питър се загледа в тавана. — Скоро, но сега още не съм. Пак ще поговорим.

Затвори телефона, като забрави за извинението. Вече мислеше за въпроса на Тони и за собствения си отговор.

Само да премине болката! И тази скованост! Сега и двете не бяха така остри, но все още го мъчеха. Почувствуваше ли болката или сковаността, споменът веднага се връщаше. Разбитото стъкло, ослепителните фарове, стържещият метал. Писъците. И омразата му към оня човек в кабината на камиона, който изчезна във виелицата. Оставяйки след себе си една мъртва жена и един почти мъртъв мъж.

Чансълър прехвърли краката си през ръба на леглото и стъпи на пода. Изправи се гол и потърси с очи банските си. Беше закъснял за сутрешното плуване. Утрото бе станало ден. Почувствува вина, сякаш бе нарушил важен ритуал. Дори по-страшно — осъзна, че този ритуал бе заменил работата му.

Забеляза плувките си върху един стол и се запъти натам. Телефонът звънна отново. Той обърна посоката и вдигна слушалката.

— Тук е Джошуа, Питър. Цял час разговарях с Аарон Шефийлд.

— И той се наложи. Между другото, извинявай за вчера.

— За тази сутрин — коригира го агентът му, но любезно. — Не се притеснявай. Ти беше вън от кожата си.

— Бях пиян.

— Това също. Да се върнем на Шефийлд.

— Трябва. Надявам се, получил си представа за това, което ти говорих снощи?

— Сигурен съм, че всеки по плажа на Малибу може да повтори някои от изреченията ти дума по дума.

— Какви са претенциите му? Аз няма да отстъпя.

— Юридически за него е все едно. Нямаш доказателства. Нямаш одобрен сценарий.

— Разбирам това. Но няма да мълча. Ще дам интервюта. Ще пожелая да махнат името ми. Ще опитам по съдебен път да ги заставя да променят наименованието на филма. Сигурен съм, че за това може да се заведе дело.

— Не си струва.

— Джош, те промениха цялостния смисъл!

— Съдът ще види какви пари си взел и това няма да ги изненада.

Чансълър отново примигна от болка и разтърка очи. Въздъхна горчиво:

— Казваш, че това няма да ги изненада. Какви времена настанаха! Тогава какво мога да предприема?

— Искаш да ти го кажа направо?

— Когато започнеш така, нищо добро не чакам.

— Но може и добро да излезе.

— Сега вече знам, че е ужасно. Казвай.

— Шефийлд иска да избегне разправиите, Студията също. Не им се ще да даваш интервюта, да говориш по телевизията. Знаят какво можеш да направиш и искат да си спестят неприятностите.

— Ясно. Достигаме до същността на въпроса. Гигантски касови приходи. Тяхната основна гордост, тяхното самочувствие.

Харис замълча. После продължи с мек тон:

— Питър, този ваш спор няма да засегне с нищо касовите приходи. Нищо чудно дори да ги повиши.

— Тогава какво ги вълнува?

— Просто искат да избягнат разправиите.

— Те живеят в непрекъснати разправии тук. Не вярвам това да е причината.

— Готови са да ни изплатят цялата сметка по договора, да свалят името ти от сценария, щом като искаш, но не да променят заглавието, разбира се… и ти предлагат премия, равна на половината приходи от продажбата на романа ти.

— Господи… — Питър се смая. Сумата, за която говореше Джошуа Харис, възлизаше на четвърт милион долара. — Но за какво?

— За да се оттеглиш и да не вдигаш шум около адаптацията.

Питър се загледа в диплещите се завеси пред остъклените врати. Имаше нещо нелогично, нещо жестоко порочно.

— Слушаш ли ме?

— Почакай малко. Казваш, че един спор ще увеличи приходите. А Шефийлд е готов да плати толкова пари, за да избегне скандала. Тогава ще бъде в загуба. Не виждам смисъла.

— Не мога да разшифровам действията му. Аз говорих само за парите. Може би не ще да си пари ръцете с разправии.

— Не е така. Аз познавам Шефийлд, повярвай ми. Знам по какви начини действува. И пръстите му бъркат в огъня, но не се парят. — Изведнъж сякаш Чансълър прозря. — Шефийлд работи с партньор, Джош. Не става дума за Студията! Този партньор е правителството. Вашингтон! Те са тези, които не искат разправии. И позволи ми да цитирам един добър писател, какъвто аз никога няма да стана: „Те не търпят светлината на деня!“ Дявол да го вземе, ето това е!

— И на мен ми мина тази мисъл — призна Харис.

— Кажи на Шефийлд да си прибере мангизите! Те не ме интересуват.

Харис помълча.

— Чуй сега останалото. Шефийлд е събрал сведения из целия Лос Анджелес и околностите. Картината не е приятна. Описват те като отчаян алкохолик и обществено опасен тип!

— Браво на Шефийлд! Скандалите вдигат приходите! Тогава ще продадем два пъти повече книги!

— Той твърди, че има и други сведения — продължи Харис. — Твърди, че има клетвени показания на жени, които те обвиняват в насилия и физическа разправа. Има дори снимки — снимки, направени в полицията, за пораженията, които си им нанесъл. Сред тях е някаква хлапачка от Бевърли Хилс, няма още четиринадесет години. Имал приятели, които ще се закълнат, че са намирали в теб наркотици, когато си падал в несвяст по домовете им. Казва, че дори си нападнал жена му, на което не би желал да даде публична гласност, но ако се наложи, щял да го направи. Казва, че седмици наред те следял човек.

— Измислици, Джош, това са безумни брътвежи! Няма нищо вярно!

— Въпросът може да се окаже сложен. Вероятно има няколко зрънца истина. Не говоря за изнасилванията, за физическите побои или за наркотиците. Това лесно може да се скалъпи. Но вярно е, че пиеш, не отговаряш на позвъняванията, има и жени. Знам жената на Шефийлд. Не я изключвам от играта, макар да съм сигурен, че не ти си причината.

Чансълър скокна от леглото. Виеше му се свят, болката пулсираше в слепоочията му.

— Просто не знам какво да кажа! Не вярвам на ушите си!

— Аз знам какво да кажа; знам и какво да мисля — рече Джошуа Харис. — Те играят по свои правила, за които никога не съм чувал.

Варак се изтегна на плюшения диван и разтвори чантата си върху масичката. Извади две папки, постави ги пред себе си и отмести чантата встрани. Сутрешното слънце волно струеше през прозорците с изглед към южната страна на Сентрал Парк, изпълвайки елегантния хотелски апартамент със снопчета жълтеникавобяла светлина.

В отсрещния край на стаята Мънро Сейнт-Клеър си наля чаша кафе от каната върху сребърния поднос и седна срещу разузнавача.

— Наистина ли не ви се пие кафе? — попита Браво.

— Не, благодаря. Изпил съм няколко от сутринта. Между другото, радвам се, че прилетяхте тук. Това спестява време.

— Всеки ден е ценен за нас — отвърна Сейнт-Клеър. — Всеки час, в който досиетата липсват, за нас е загуба. Какво научихте?

— Почти всичко, което ни е нужно. Основните ми източници бяха издателят на Чансълър, Антъни Морган, и неговият литературен агент, Джошуа Харис.

— Те с готовност ли ви оказаха съдействие?

— Не бе трудно. Успях да ги убедя, че това е обикновено проучване от съображения за сигурност.

— Сигурност за какво?

Варак отдели един лист от папката вляво:

— Преди катастрофата Чансълър е получил от Правителствената печатна служба всички копия от документите за трибунала в Нюрнберг. Пише книга за процеса. Според него Нюрнбергският процес гъмжи от тайни юридически заговори. Смята, че стотици нацисти са били оправдани, оставени свободно да емигрират по целия свят, пренасяйки със себе си огромни парични суми.

— Той не е прав. Имаше и такива случаи, но те бяха изключения от общото правило — каза Браво.

— Независимо от това все още някои от тези копия се пазят като секретни. Разбира се, секретните не са попаднали у него, но той не знае. Подхвърлих им това и обясних, че правя обикновена проверка. Нищо сериозно. Освен това се представих за поклонник на Чансълър. Беше ми приятно да разговарям с хора, които го познават.

— Написал ли е книгата за Нюрнберг?

— Още не я е започвал.

— Чудно защо?!

Варак бързо прегледа друг лист от бележките си и заговори:

— Чансълър едва е оживял след автомобилна катастрофа миналата есен. Жената с него е била убита. Според медицинското заключение още десетина минути вътрешен кръвоизлив и патогенна токсемия биха го погубили. Прекарал е пет месеца в болница. Кърпили са го парче по парче: възможно е възстановяване до осемдесет и пет-деветдесет процента. Това е физическата страна на въпроса. — Варак замълча и обърна листа.

— Коя е била жената? — тихо попита Браво.

Варак насочи вниманието си към папката вдясно.

— Казвала се е Катрин Лоуъл, живеели са заедно близо година и се готвели да се оженят. Отивали при родителите му в Северозападна Пенсилвания. Смъртта й била жесток удар за Чансълър. Изпаднал в продължителна депресия. Все още не се е отърсил напълно от нея, според думите на неговия издател и на литературния му агент.

— Морган и Харис — добави Браво за собствено осветление.

— Да. Те са положили много усилия за възстановяването му: първо от физическите травми, а после от депресията. И двамата признават, че доста често през последните месеци са мислели, че Чансълър е свършен като писател.

— Съвсем основателно опасение. Той нищичко не е написал.

— Предполагат, че сега ще почне да работи. Намирал се в Калифорния за съавторство върху сценария на „Контраудар!“, макар че не очакват от него кой знае какво. Нямал никакъв опит във филмите.

— Тогава защо са го наели?

— За да използуват популярността на името му, според Харис. И за да може същата Студия да има предимство пред други за останалите му книги. Поне по този начин Харис е подготвил договора.

— Което означава, че иска някъде да го включи, след като Чансълър нищо не пише.

— Според Харис, къщата му в Пенсилвания и спомените му пречат. Спъват възстановяването му. Затова го праща в Калифорния. — Варак обърна няколко страници. — Ето. Това са думите на Харис: искал неговият клиент „да изживее нормалните гаргантюански удоволствия на един временен жител на Малибу“.

— Презадоволеността оказва ли положителен ефект? — запита с усмивка Браво.

— Чувствувал се напредък. Не голям, но все пак. — Варак вдигна очи от бележките си. — Нещо, което ние не можем да позволим.

— Какво имате пред вид?

— Чансълър ще бъде несравнимо по-ценен за нас в разклатено психическо състояние. — Разузнавачът посочи папките пред себе си. — Останалите сведения говорят за един твърде нормален човек преди катастрофата.

82

Всичката си страст и злоба изливал в писането. Не ги е проявявал в личния си живот. Ако възвърне тази своя нормалност, той естествено ще стане предпазлив и ще се оттегли в неудобен за нас момент. На мен ми трябва да е нестабилен, да е в състояние на тревожност.

Сейнт-Клеър отпи от кафето си, без да вземе отношение.

— Продължавайте, моля. Какъв е начинът му на живот?

— Нищо особено. Има апартамент на Седемдесет и първа Източна улица. Става рано, обикновено преди изгрев, и работи. Не ползува пишеща машина: пише на жълти листове, преснима на ксерокс страниците и ползува машинописните услуги в Гринич Вилидж. — Варак отново вдигна очи. — Това може да се окаже преимущество за нас. Можем да пресечем пътя на ръкописите му и да си извадим копия.

— Ами ако работи в Пенсилвания и ги изпраща по човек?

— Тогава ще трябва да влезем в машинописните бюра на Гринич Вилидж.

— Разбира се. Продължавайте.

— Съвсем малко са значимите неща. Има свои предпочитани ресторанти, където го познават. Кара ски, играе тенис — вероятно нито едното не би могъл да практикува в бъдеще. Приятелите му, освен Морган и Харис, са писатели и журналисти, и което е странно, неколцина адвокати от Ню Йорк и Вашингтон. Това е всичко. — Варак затвори папката отдясно. — Сега бих искал да изложа своето мнение.

— Моля?

— От казаното дотук, струва ми се, знам как бихме могли да програмираме Чансълър, но се нуждая от известна подкрепа. Ще си послужа с прикритието на Лонгуърт: то е непоклатимо. Лонгуърт е на Хавайските острови, там се крие. Ние външно си приличаме — дори по белега на лицето, а неговото досие във ФБР може да се провери. И все пак ни трябва още една стръв, от която Чансълър да не може да се откъсне.

— Моля ви да изясните.

Варак помълча, после уверено изрече:

— Имаме престъпление, но нямаме конспирация. Никого не можем да идентифицираме. Той ще трябва да следва собствените си хипотези. Нямаме какво да му предложим. И ако имахме собствена хипотеза, въобще не бихме го използували.

— Какво предлагате? — запита Сейнт-Клеър, забелязвайки колебание в очите на Варак.

— Искам да включа в играта още един член на „Инвър Брас“. Единственият друг човек освен вас с вашето обществено положение. Венис. Съдията Даниъл Съдърланд. Би ми се искало да препратя Чансълър при него.

Дипломатът известно време помълча.

— Искате да придадете допълнителна тежест на това, което ще кажете на Чансълър? Да получи непоклатимо потвърждение?

— Точно така. Да се подплати нашата версия за липсващите досиета. Това само ми е нужно. Думите на Съдърланд ще бъдат стръвта, която Чансълър трябва да захапе.

— Опасно е — заговори тихо Браво. — Никой член на „Инвър Брас“ не бива открито да участвува в каквито и да е планове.

— Но времето го изисква. Вас ви изключих заради предишните ви срещи с Чансълър.

— Разбирам. Всяко съвпадение би възбудило въпроси. Ще разговарям с Венис… А сега да се върнем към нещо, което споменахте преди. Психологическото състояние на Чансълър. Ако съм ви разбрал правилно…

— Разбрали сте ме — кротко го прекъсна Варак. — Не бива да му позволяваме да се възстанови. Не бива да му позволяваме да функционира на предишното си рационално ниво. Той трябва Да привлече внимание върху себе си, върху своите разкрития. Ако е нестабилен, той се превръща в заплаха. Щом тази заплаха стане достатъчно тревожна, този — или тези — с досиетата ще се види принуден да се отърве от него. И когато го направи — ние ще сме насреща.

Браво се наклони напред, по лицето му се изписа внезапна загриженост:

— Струва ми се, това излиза извън приетите граници?

— Не съм останал е впечатлението, че сме очертавали някакви граници!

— Те са вътрешни граници. Съществува предел, до който можем да използуваме Питър Чансълър. Това означава, че нямаме право да излагаме живота му на риск.

— За мен това е логическото продължение на плана ни. Направо казано, планът ни е безсмислен без този фактор. Струва ми се, че ние с готовност бихме заменили живота на Чансълър за изчезналите досиета. Не мислите ли?

Сейнт-Клеър не отговори.