Ръкописът на Чансълър

42

Събитията се развиха динамично, чувствуваше се ръката на професионалисти. Нахълтаха още черни. Къщата бе обградена. Хванаха Мънро Сейнт-Клеър до масата, а Питър избутаха встрани. Бързо превързаха с парче платно раната на рамото му. Изпратиха един човек до входните врати да чака местната полиция с подходящо обяснение защо е задействувала сигналната инсталация.

Даниъл Съдърланд кимна, обърна се и излезе в тъмното преддверие. Тогава се случи най-невероятното. Човекът, който държеше Браво, го пусна и се отдалечи. Силна стрелба изпълни стаята.

Мънро Сейнт-Клеър политна към стената — тялото му, надупчено като решето, се свлече на пода. В мъртвите му очи се четеше недоумение.

— О, господи!… — Чансълър чу тези ужасени слова, без да осъзнава, че са негови. Съзнаваше само чудовищното престъпление, на което бе станал свидетел.

След няколко секунди Съдърланд се върна от тъмното преддверие. В очите му имаше печал, достолепно изправената фигура сега бе приведена от скръб. Той погледна падналия Сейнт-Клеър и заговори бавно:

— Никога няма да си обясните тези неща. Нито вие, нито другите. Досиетата не бива да се унищожават. Те могат да се използуват, за да изправят стотици неправди. — Съдията вдигна глава и погледна Питър. — Устроихме на Джейкъб много по-достойно погребение от онова, което вие му бяхте предложили. Вестта за неговата смърт скоро ще се появи. Както и за останалите.

— Вие убихте всичките — прошепна Чансълър.

— Да — отвърна Съдърланд. — Банър преди две вечери, Парис — снощи.

— Ще ви хванат.

— Мисис Монтелан знае, че съпругът й е изпратен от Държавния департамент в Далечния Изток. Имаме хора в Държавния департамент, ще се набавят нужните документи и след известно време ще се разпространи, че Монтелан е бил убит от терористи. В наши дни това е нещо обикновено. Уелс тежко катастрофира по мокрия паваж, вън от шосето. В това отношение вие доста ни помогнахте, Колата му бе намерена сутринта.

Съдърланд говореше делово, сякаш насилието и убийствата бяха нещо съвършено естествено, нещо обичайно, което не заслужава да се обсъжда.

— Казахте, че имате свои хора в Държавния департамент? — изумено запита Питър. — Тогава сте могли да разкриете „стерилното“ укритие в Сейнт Майкълс.

— Можахме и го направихме.

— Не е било нужно. След като имахте О’Брайън.

— Не правете опити да ни заблуждавате, Чансълър. Ние не сме герои от романите ви. Ние сме реални хора.

— Какво искате да кажете?

— Много добре знаете. Никога не сме имали О’Брайън. Имаме други, но не него.

— Не него… — Чансълър едва чуто повтори думите на Съдърланд.

— Много находчив и безстрашен човек е този О’Брайън — продължи Съдърланд. — Той стреля в бензиновите резервоари, за да запали лодките, а после с риск на живота си ни подмами далеч от колата ви, за да можете да ни избягате. Храброст, съчетана с изобретателност — това е изключително ценно съчетание.

Питър не можа да възпре острия хрип, който се изтръгна от гърлото му. О’Брайън не ги беше предал!

Съдърланд говореше, но думите му нямаха вече смисъл. Вече всичко беше безсмислено.

— Какво казахте? — попита Питър и огледа откритите лица на чернокожите. Бяха петима, всеки с оръжие.

— Казах колкото е възможно по-меко, че смъртта ви е неизбежна.

— А защо не ме очистихте досега?

— Опитахме се в началото. Но после размислих. Вие бяхте започнали романа си. Трябваше да докажем, че не сте в ред. Не знаехме колко хора са чели това, което сте написали. В книгата си стигате удивително близко до истината. Това не биваше да позволим. Народът трябва да вярва, че досиетата са унищожени. А вие твърдите обратното. За щастие, поведението ви е под съмнение и доста хора вярват, че не сте с всичкия си. Претърпели сте тежки мозъчни травми при злополуката, която едва не ви е струвала живота. Изгубвате любима, а възстановителният процес вървял ненормално бавно. Вашата налудничава мания за заговори присъствува във всичките ви книги, при това се изявява в остра прогресия. Последното доказателство за вашата душевна нестабилност…

— Последно доказателство ли? — прекъсна го Питър, смаян от мотивите на Съдърланд.

— Да — продължи съдията, — последното доказателство за вашата душевна нестабилност представлява твърдението ви, че аз съм мъртъв. Беше ми забавно! Веднаж съм ви срещал и споменът за тази среща е доста смътен. Нямам и особена памет за такива неща. Вас ще ви обявят за невменяем, за маниакално луд.

— Маниаци има във ФБР. Наследниците на Хувър. Те работят съвместно с вас.

— Само трима от тях. Те не проумяват, че нашето сътрудничество е краткотрайно. Имаме еднаква цел: досиетата на Хувър. Но те не знаят, че ние държим половината от тях, а другата половина бе унищожена. На нас ни трябват някои отявлени фанатици, които да бъдат задържани и убити, за да се приеме, че с тяхната смърт са изчезнали и досиетата. Другата тяхна задача бе да ви докарат до ръба на пропастта. Ако ви бяха убили, отговорността щеше да бъде само тяхна. В същност вие бяхте безобиден провирач, но те ви приемаха сериозно.

— Вие ще ме убиете. Иначе не бихте ми разказвали тези неща — отбеляза Питър спокойно, дори цинично.

— Не съм лишен от чувства. Не искам да отнемам живота ви. Това не ми доставя удоволствие. Но трябва. Най-малкото, което мога да направя, е да задоволя любопитството ви. И да ви направи едно предложение.

— Какво предложение?

— Животът на момичето. Мис Макандрю няма причина да умира. Това, което знае, е научила от един писател, който прозрял собствената си лудост и се самоубил. Патологията е нещо присъщо на творците. Депресия настъпва, когато чертите на действителността започват да се размиват.

Питър се учудваше на спокойствието си.

— Благодаря ви. Говорите ми неща, които едва ли заслужавам. Какво искате в замяна? Ще направя каквото пожелаете.

— Къде е О’Брайън?

— Какво?… — Чансълър издаде изумлението си.

— Къде е О’Брайън? Говорихте ли с него, докато бяхте при Рамирес? Той не може да отиде нито в полицията, нито във ФБР. И в двата случая ще узнаем. Къде е?

Питър изпитателно се взря в Съдърланд. „Върни се към книгата — помисли си той. — Все нещо може да се подсетиш, колкото и различни да са обстоятелствата. А възможност все пак има.“

— Ако ви отговоря, какви гаранции ми давате, че ще я оставите жива?

— Никакви освен моята дума.

— Вашата дума! Май вие сте лудият! Да повярвам в думата на човек, който изменя на приятелите си, който става предател на „Инвър Брас“?

— Няма никакво противоречие. „Инвър Брас“ се сформира да оказва извънредна помощ на страната, на всички нейни граждани, в моменти на остра необходимост. Но стана очевидно, че Америка не е еднаква към всички свои граждани. И никога няма да бъде. Затова трябва да бъде заставена да приеме тези, които сега предпочита да пренебрегва. Нацията ме измами, мистър Чансълър. И милиони като мен. Независимо от поста ми. Тя може да промени поста, но не и същността ми. Сега говоря от името на измамените. Давам ви честната дума на един от тях.

Мисълта на Питър трескаво препускаше, преценяваше, подбираше. О’Брайън би могъл да отиде само на едно място след случката в залива Чезапийк. Единственото място, където не ги бяха проследили. Мотелът в Оушън Сити. Сигурно там ще чака ден-два да го потърсят Алисън и Питър. Куин нямаше къде другаде да отиде.

Върни се в литературата. Друг избор нямаш!

В „Контраудар!“ бе използувал телефонен разговор за помощ при едно бягство. Методът бе прост: подхвърлят се фалшиви данни, но логични за този, който подслушва, данни, които за търсения нищо не означават. Но в тях се крие ключ към определено местонахождение. Разчита се на изобретателността на партньора да разгадае този ключ.

— Приемам сделката — каза Питър. — О’Брайън за мис Макандрю.

— В тази сделка не влиза майор Браун. Той си е наш.

— Значи, знаете за него?

— Разбира се. От Центъра за преработка на информация в Маклийн. Бяхме известени минути след изтеглянето на документацията за Часонг.

— Ясно. Ще го убиете ли?

— Зависи. Не го познаваме. Може да го преназначим в някоя болница на хиляди мили оттук. Ние не отнемаме безцеремонно живота на хората.

Ще го очистите — мислеше си Чансълър. — Щом сте научили за него, ще го очистите.

— Твърдите, че знаете къде са Браун и Алисън, така ли?

— Знаем, разбира се. В Аръндел Вилидж. Пред хотела имаме наш човек.

— Искам да я откарате във Вашингтон, където да мога да й телефонирам.

— Поставяте условия, Чансълър.

— Щом като искате О’Брайън.

— Няма нищо да й се случи. Честна дума.

— Нека това — бъде първоначалното доказателство, че ще удържите думата си. За бога, не ме пришпорвайте. Не искам да умирам. Не виждате ли, че съм изплашен? — Питър бе снишил глас, не бе трудно да му се повярва.

— А аз какви гаранции ще получа? — запита съдията. — Как ще осигурите О’Брайън?

— Трябва да се доберем до телефон. Този е прекъснат, това добре знаете. Знам само номера и стаята. Не знам мястото. — Чансълър вдигна ръка да погледне часовника си. Движението предизвика остра болка в раненото рамо. — О’Брайън ще бъде там още двадесет минути, до половин час. След което сам ще ме потърси.

— Какъв е номерът?

— Това няма да ви помогне. Той е на петдесет мили оттук. Познава ми гласа. Изработил е код, който да ползувам, и няколко места, където да установяваме връзка през определено време. — Мисълта на Питър течеше трескаво. Преди няколко дни О’Брайън бе споменал фиктивен телефон на Уисконсин Авеню като прикритие на друго място, на друг уличен телефон, където Питър трябваше да чака да му позвъни. Имаше такъв телефон на една бензиностанция вън от Солсбъри. Куин и Алисън бяха там, когато Питър позвъни на Морган в Ню Йорк. О’Брайън щеше да си спомни тази кабина.

— Сега е два и петнайсет. Къде можете да се срещнете в този час? — Съдърланд стоеше неподвижно, в гласа му се улавяше напрежение.

— При една бензиностанция близо до Солсбъри. Аз трябва да потвърдя. Ще поиска да му опиша автомобила, който карам. И не вярвам, че ще се покаже, ако види в колата други хора. Вие ще трябва да се скриете.

— Това не е проблем. Какви са думите на кода? Точните думи? — запита съдията.

— Те нищо не значат, просто фраза, взета от вестник.

— Какви са?

— „В — последната минута сенаторът събра, кворум за обсъждане на военните разходи.“

Чансълър потръпна и се пресегна да докосне раненото си рамо. Този жест съвсем омаловажи смисъла на изречения код. Наистина прозвуча като случайно подбрана фраза от вестник.

— Ще използуваме колата на посланика — каза накрая Съдърланд. — Вие ще карате последните няколко мили. Иначе ще седите отзад до мен. Двама от хората ми ще ни придружават. Когато седнете зад волана, те ще се скрият. Вярвам, че ще ни съдействувате напълно.

— И аз очаквам вашето съдействие. Искам вашият човек да се махне от Аръндел и Алисън да замине за Вашингтон. Браун ще я откара. Вие после ще го хванете. Къде най-близо има телефон?

— На масата, мистър Чансълър. Или ще има след минути. — Съдията се извърна към едрия чернокож вляво. Каза му нещо на непознат език.

На същия този език крещяха на пристанището в залива Чезапийк. На този език крещяха в лицето на смъртта. Това бе езикът, който Варак не бе успял да разпознае.

Стройният чернокож кимна и бързо изтича навън.

— Телефонът ще бъде свързан — обясни Съдърланд. — Кабелът не е прекъснат, само разединен, без да се нарушава изходната верига. — Съдията замълча, после продължи: — Аз говорех на, ашанти. Това е езикът на африканците от Златния бряг още от XVII и XVIII век. Трудно е да се усвои. Друг език като него няма. Но така можем да разговаряме навсякъде и пред всеки. Да предаваме команди и информация, без никой да ни разбере.

Съдърланд се обърна към двамата мъже в стаята и заговори на странния ашанти. Двамата бързо втъкнаха пистолетите в поясите си и се надвесиха над мъртвия Мънро Сейнт-Клеър. Вдигнаха трупа и го изнесоха от стаята.

Телефонът звънна веднаж.

— Вече работи — каза Съдърланд. — Обадете се на О’Брайън. Нашият човек ви слуша по линията. Ако кажете нещо недопустимо, връзката ще бъде прекъсната и момичето ще умре.

Питър пристъпи към телефона. По стената до масата кръвта на Сейнт-Клеър бе изписала назъбени криволици. Питър усещаше как подметките му лепнат в кръв. Вдигна слушалката. Набра номера на мотела в Оушън Сити и поиска горния южен апартамент. Телефонът зазвъня. Никой не вдигаше. Чакането бе непоносимо. О’Брайън не беше там!

Изведнъж се чу изпращяване и тихото:

— Да?

— Куин!

— Питър! Господи, къде си? Аз бях…

— Нямаме време! — прекъсна го Чансълър, говорейки с неприсъщ за него гневен тон с надеждата, че О’Брайън ще разчете посланието в думите му. — Ти пожела тоя идиотски код, ето ти го: „В последната минута сенаторът събра кворум за обсъждане на военните разходи.“ Така ли беше? Ако не е точно, то поне е приблизително.

— Какво, по дяволите…

— Трябва незабавно да се срещнем! — Питър отново го прекъсна грубо, невъзпитано, дори с отвращение. — Сега е между два и три сутринта. Според твоя план трябва да се видим на бензиностанцията по пътя за Солсбъри. Ще карам сребрист „Континентал-Марк IV“. Обезателно ела сам.

В другия край на линията настъпи мълчание. Питър гледаше в кървавите петна по стената и притвори очи, извърна лице от Съдърланд. Когато чу отговора на Куин, сълзи напираха в очите му. Сълзи на облекчение.

— Ясно! — отвърна О’Брайън със същия враждебен тон. — „Континентал-Марк IV“. Ще бъда там. А за твое сведение кодът съвсем не е глупост. Когато го използуваш, знам, че си в безопасност. Което с тебе, кучи сине, рядко става. Хайде — до след час!

О’Брайън затвори телефона. Той бе разбрал! Последните му думи го потвърдиха. Те бяха също така непривични като тези на Питър. Фалшивото послание бе пренесло истинския смисъл.

— Сега е ваш ред — обърна се Питър към съдията. — Обадете се в Аръндел.

Съдърланд седеше до Питър на задната седалка на „Континентала“, а двамата му помощници бяха отпред. Летяха на юг, прекосиха река Чоптанк, минаха покрай селищата Престън, Бетлеем, Хърлок. Напредваха към Солсбъри. Съдията удържа думата си. Алисън тръгна за Вашингтон, щеше да пристигне в хотел „Хей-Адамс“ много преди те да стигнат Солсбъри. Питър щеше да й се обади от телефонна кабина веднага щом пипнат О’Брайън. Това щеше да бъде тяхното сбогуване, след което Питър трябваше да умре, смъртта му трябваше да настъпи бързо и в неочакван момент — това също бе уговорено.

Чансълър погледна съдията. По голямата му черна глава прелитаха отблясъци от светлините по пътя.

— Как се сдобихте с досиетата? — запита Питър.

— Само с досиетата от „М“ до „Z“, мистър Чансълър, само това притежаваме. Тези от „А“ до „Л“ бяха унищожени от „Инвър Брас“. Можах да взема само половината.

— Зная, че смъртта ми е неизбежна. И все пак преди това ми се иска да науча как попаднаха във вас.

Съдията го изгледа; очите му, и без това огромни, сега изглеждаха като увеличени.

— Нищо не ми пречи да ви кажа. Не бе трудно. Както знаете, Варак бе приел името на Лонгуърт. А истинският Алан Лонгуърт бе точно такъв, какъвто ви го описах в кабинета си преди няколко месеца: един от най-близките съратници на Хувър, но бе убеден да работи срещу него. Като отплата трябваше да прекара остатъка от живота си мирно на Хавайските острови, напълно задоволен и далеч от онези, които биха пожелали да посегнат на живота му. На Хувър бе казано, че Лонгуърт е починал от естествена смърт: от някаква болест. Дори му бе отслужена панихида, на която Хувър говори хвалебствено за неговите заслуги.

Питър си спомни за своя роман. Отново художествената измислица се потвърждаваше от действителността.

— Нима Хувър никога не е питал за смъртта на Лонгуърт? — запита Питър.

— Нямаше смисъл. Беше му извратено заключението на медицинската комисия. Място за съмнения нямаше — отвърна съдията.

Художествената измислица — действителност.

— Аз върнах Алан Лонгуърт отново към живота — продължи Съдърланд. — От Хавай. За един ден. Бе страхотно драматично! Човек да се завърне от отвъдния свят само за един ден! Но в този ден Хувър почти спря колелото на управлението. Обзе го бяс. И страх! — Бавно по устните му се плъзна усмивка, която добре се забеляза на бързо пробягващите светлинни отражения. Продължи да говори, загледан напред: — Лонгуърт каза на Хувър истината — доколкото му беше известна, доколкото я знаеше от нас. Той бе психологически готов за тази постъпка, толкова бе дълбоко чувството му за вина. Хувър бе негов покровител; Лонгуърт дори го боготвореше, а бе принуден да стане предател. Лонгуърт съобщи на Хувър, че се готви заговор да го убият. Заради личните му досиета. В заговора участвуват агенти от ФБР и външни хора. Хора, запознати с всички секретни кодове, с отварянето на всички сейфове. Както предвиждахме, Хувър изпадна в панически ужас. Започна да звъни на кого ли не из Вашингтон — включително и на Рамирес, по случайност, разбира се, — но нищо не можа да узнае. Чувствуваше, че има само един човек, на когото може да се довери: Клайд Толсън, най-близкия му приятел. Започна систематично да измъква досиетата и да ги прехвърля в дома на Толсън, по-точно в мазето му. Но се забави, не можа да изнесе всички папки до срока, който бяхме предвидили. Не можехме да го насилваме; това бе рисковано. В дома на Толсън можехме да проникнем. Това ни бе достатъчно. Имахме досиетата от „М“ до „Z“. Те ни осигуряваха преимущество, каквото никога не сме имали.

— За какво ви е?

— За да диктуваме позициите на правителството — натърти Съдърланд.

— Какво стана с Лонгуърт?

— Вие го убихте, мистър Чансълър. Макандрю дръпна спусъка, но убиецът сте вие. Вие изпратихте Макандрю по следите му.

— А вашите хора убиха Макандрю.

— Нямахме друг избор. Той бе разбрал твърде много неща. На всяка цена трябваше да умре. Макар той да не бе виновният, той бе символът на Часонг. Загинаха стотици чернокожи войници, хвърлени от командирите си на явна гибел. Това е най-позорното престъпление, на което е способен човек.

— Расово убийство — тихо промълви Питър.

— Геноцид. Най-отвратителна форма на геноцид — каза Съдърланд, изпълнен с омраза. — Масово убийство заради нечие спокойствие. За да възпрат един човек да научи истината, защото тази истина може да доведе до разплитането на цяла мрежа от престъпления — или експерименти, напълно недопустими за цивилизовани същества. И все пак тяхно дело…

Чансълър не продума. Мълчанието стана напрегнато.

— А телефонните обаждания? Убийствата? Те защо бяха? Какво общо имат Филис Максуел, Брумли или Роулинс с Часонг? Или пък О’Брайън? Него защо преследвахте?

Съдията отговори веднага:

— Тези жертви не бяха от значение. Те нямаха нищо общо с Часонг. Филис Максуел се бе добрала до сведения, които самите ние искахме да използуваме, защото водеха до Овалния кабинет, до президента. Брумли си го заслужаваше. Той има кураж да се противопостави на Пентагона, но осуети един проект за благоустройство на бедняшки квартал в Детройт, който щеше да облекчи бедственото състояние на хиляди обитатели. Чернокожи обитатели, мистър Чансълър. Той се продаваше на разни престъпни елементи, които го снабдяваха с информация, увеличаваща шансовете му в пословичната офанзива срещу военната машина. За сметка на чернокожите! Роулинс бе най-опасният представител на „новия юг“. Той подмазвачески приемаше „новите ценности“, а на закрити заседания в комитета задушаваше всеки опит на конгреса да проведе на практика новото законодателство. А на всичкото отгоре се гавреше с чернокожи момичета, не забравяйте това. Родителите на тия деца никога няма да му простят.

Съдърланд млъкна.

— А какъв е случаят с О’Брайън? — запита Питър. — Сега защо ви е?

— Тук пак вие сте виновен. Той бе единственият, който проумя измамата за унищожените досиета. Разбира се, можехме да го оставим да живее, като го принудим да мълчи. Той нямаше сигурни доказателства. Но сега това е невъзможно. Той знае кой е Венис. Вие сте му казали.

Питър извърна очи. От всички страни бе заобиколен със смърт. Сякаш бе предвестник на смъртта.

— Защо вие? — тихичко промълви Питър. — Защо не друг, а тъкмо вие?

— Защото аз мога — отговори Съдърланд и отново се загледа в пътя.

— Това не е отговор.

— Цял живот ми бе потребен да разбера това, с което младите всеки ден се сблъскват. Бях изпълнен със съмнения, но не се оказа чак толкова сложно. Тази страна е изоставила своите чернокожи поданици, хвърлила ги е на произвола на съдбата. Чернокожите нямат право никъде да се бъркат. Америка е отегчена от своите американски мечти: постиженията на черните я дразнят. Преди бе модно да ги поддържат, защото ги приемаха като случайност. Но сега, когато черните стават предизвикателство, когато започват да се заселват редом с белите, нещата са съвършено други.

— Вас никой не ви е хвърлил на произвола на съдбата!

— С талантливите това рядко става. Не го казвам g гордост. Моите дарби са ми от бога, те наистина съществуват. Но какво ще кажете за обикновения негър, за обикновената негърка, за обикновеното негърче, което расте като дете от втора категория, защото е белязано по рождение! Промяната на името на може да заличи този белег. Никоя диплома не може да промени цвета на кожата. Аз не съм конвенционален революционер, мистър Чансълър. Знам много добре, че една такава политика може да доведе до унищожение, непознато дори на евреите. Нещата са прости: нямаме преимущество нито по брой, нито по въоръжение. Затова използувам оръжията на обществото, в което живеем. Страхът. Най-простото оръжие, познато на човека. То не признава предразсъдъци, не признава расови граници. Ето силата на тези досиета! С тях можем да повлияем на законопроекти, можем да въведем закони, да въдворим изпълнението на статути, които всеки ден се нарушават. Ето каква работа могат да ни свършат досиетата! Аз не търся насилие, което ще доведе до нашето унищожение. Нищо подобно. Искам само това, което законно ни принадлежи и което непрекъснато ни се отнема. Затова провидението ни даде в ръцете това оръжие. Моята цел е да изведа редовия чернокож от състоянието на непълноценност и подтиснатост, в което живее.

— Но вие си служите с насилие! Вие убивате!

— Убиваме само онези, които биха посегнали на нашия живот — прогърмя гласът на Съдърланд и изпълни автомобила. — Защото нас никой не ни е щадил. Убиваме само онези, които се изпречват на пътя ни!

Яростното избухване на Съдърланд накара Питър да отговори гневно и възбудено:

— Око за око, зъб за зъб, така ли? Към това ли се стремите? Дотук ли достигнахте след цял един живот, посветен в служба на закона? Боже милостиви, защо тъкмо вие?

Съдърланд се извърна на седалката, очите му святкаха от гняв:

— Ще ви кажа защо! Не съм се стремил към това цял живот, но ми трябваше само половин час преди пет години, за да стигна до това решение. По едно дело излязох с решение, което не бе посрещнато с въодушевление в Министерството на правосъдието. Това решение потвърждаваше присъдата над известен началник в полицията.

— Спомням си — рече Питър. Наистина си спомни, че го нарекоха Съдърландовото решение, то бе като проклятие за пазителите на реда и закона. Ако то бе постановено от друг съдия, а не от Съдърланд, Върховният съд щеше да го отхвърли.

— Тогава ми позвъни Джон Едгар Хувър и ми нареди да се явя в кабинета му. По-скоро от любопитство аз пренебрегнах дръзкото му държане и отидох. На тази среща чух невероятни неща. Върху бюрото на този най-висш служител на учреждението, което трябваше да поддържа правото и реда в страната, бяха разхвърляни досиетата на всички по-видни борци за негърски граждански права: Кинг, Абърнати, Уилкинс, Роуън, Фармър. Те съдържаха море от мръсотии — долни клевети, подли сплетни, телефонни разговори, записи с електронно подслушвателна апаратура, думи, извадени от контекста и раздухани до невероятни извращения в морално, сексуално, правно и идеологическо отношение! Бях побеснял от гняв и изумен от ужас! Какви неща ставаха в неговия кабинет! Изнудвачество! Дръзки извращения! Но Хувър отдавна бе свикнал с такива реакции. Остави ме да си излея възмущението и когато свърших, той най-злобно заяви, че ако продължавам да му преча, тези досиета ще влязат в действие. Ще разори цели семейства! Ще удави негърското движение! Й най-накрая ми каза: „Ние не искаме Часонг да се повтаря, нали, мистър Съдърланд!“

— Часонг! — повтори Питър тихо. — Значи, тогава го чухте за първи път?

— Трябваха ми цели две години, за да узная какво бе станало в Часонг. А щом разбрах, взех решение. Децата се оказаха прави. В своята наивност те виждат неща, които аз не можех да прозра. Всички ние — като хора — сме смъртни. Но после видях нещо, което младите не виждат. Отговорът не е в безразборното насилие и протести. Трябваше да се използува оръжието на Хувър, да се атакува в системата отвътре. Като се всява страх! Да не говорим повече. Да помълчим. Помолете се пред бога!

Мъжът до шофьора изучаваше пътна карта с помощта на фенерче, голямо колкото писалка. Извърна леко глава и заговори на съдията на ашанти.

Съдърланд кимна и отговори на странния африкански диалект. После погледна към Питър:

— Намираме се на миля и половина от бензиностанцията. Ще спрем на четвърт миля от нея. Тия момчета са ловки скаути. Тренирали са се в патрулните отреди в Югоизточна Азия. Тия патрулни отреди са обикновено от чернокожи, там процентът на жертвите е най-висок. Ако О’Брайън е довел някого със себе си, ако подушим и най-далечен опит за клопка, те ще се върнат и ще изчезнем оттук, а момичето ще умре пред очите ви.

Чансълър усети, че гърлото му пресъхна. Край на всичко. Трябваше да предположи. Съдърланд никога нямаше да се задоволи само е телефонен разговор. Питър сам прати Алисън на смърт. Две жени бе обичал в живота си и двете бе изпратил на смърт.

Замисли се как да надхитри Съдърланд, когато останат сами. Тази мисъл поне го възпираше да не почне да крещи.

— Как може О’Брайън да постъпи така? — запита Питър. — Вие сам казахте, че няма към кого да се обърне и че ако потърси съдействие, вие веднага ще узнаете.

— Външно погледнато — невъзможно е. Той е напълно изолиран.

— Тогава защо ще спираме. Защо да губим време?

— Вчера сутринта на пристанището видях на какво е способен О’Брайън. Храбростта и находчивостта са качества, които заслужават уважение. Една предпазна мярка не е излишна.

Колата спря. Всички мисли на Питър да атакува Съдърланд бързо се изпариха. Мъжът до шофьора изскокна от колата, отвори вратата на Чансълър и го сграбчи за ръката. Бързо надяна белезници на китките му и ги прикачи към металната скоба под прозореца. От рязкото извиване рамото остро го заболя. Той потръпна и не можа да си поеме дъх.

Съдията слезе от задната седалка.

— Ще ви оставя с мислите ви, мистър Чансълър.

Двамата млади чернокожи потънаха в тъмнината. Това бяха най-дългите четиридесет и пет минути в живота на Питър. Той се опита да размисли върху разнообразните тактически ходове, към които би могъл да прибегне О’Брайън, но колкото повече мислеше, толкова по-мрачно и безизходно изглеждаше всичко. Ако Куин е успял да извика някого на помощ, което положително бе опитал, хората му щяха да бъдат открити от скаутите на Съдърланд. И тогава — смърт! Ако О’Брайън все пак бе решил да дойде сам, тогава и той ще загине. Но поне Алисън ще остане да живее. Тази мисъл му носеше утеха.

Скаутите се завърнаха, плувнали в пот. Бяха тичали, изминавайки с кръг огромно разстояние.

Единият отвори вратата и Съдърланд се качи.

— Изглежда, мистър О’Брайън спазва условията. Седи насред шосето в автомобил със запален мотор и има видимост към всички страни. Няма някой друг на три мили около бензиностанцията.

Чансълър бе вцепенен, чувствуваше се така зле, че не можа да реагира. Със своите аматьорски действия щеше да вкара Куин в клонката.

Край на всичко!

„Континенталът“ потегли. Приближиха кръстовката. Шофьорът плавно намали. Спряха. Мъжът от предната седалка свали белезниците от ръцете на Питър, той закърши китки да възстанови кръвообращението си. Рамото отново го заболя. Но това нямаше значение.

— Седнете зад волана, мистър Чансълър. Вие ще карате. Моите двама другари ще приклекнат на задната седалка с извадено оръжие. Момичето ще умре, ако не се подчинявате на указанията.

Съдърланд излезе от колата заедно с Питър и го загледа.

— Вие не сте прав и знаете това, нали? — рече Чансълър.

— Защо търсите съвършеното? И прецедентите са твърде често несъвършени, понякога неприложими. Между нас няма прави и криви. Ние сме продукти на продължителна криза, за която никой от нас не носи отговорност, но в която и двамата сме затънали до гуша.

— Това ли е мнението на едно юридическо лице?

— Не, мистър Чансълър. Това е мнението на един чернокож. Аз съм преди всичко негър, а после съдия. — Съдърланд обърна гръб и се отдалечи.

Питър се загледа след него, после седна зад волана и хлопна вратата. Край на всичко! Мили боже, ако съществуваш, моля те, помогни ми краят ми да настъпи бързо, изведнъж! Нямам сили!

Питър свърна вдясно и продължи по шосето. Бензиностанцията бе от лявата му страна, една-единствена крушка на метална скоба висеше над колонката.

— Забавете! — чу се тиха заповед отзад.

— Какво значение има?

— Забавете!

Дулото на пистолет го подпря в тила. Питър натисна спирачката на „Континентала“ и се насочи към бензиностанцията. Стигна зад колата на Куин. Това бе колата на О’Брайън. Но вътре нямаше никой.

— Няма го! — прошепна Чансълър.

— Той е под седалката — каза глас отдясно.

— Излезте и отидете до колата му — заповяда другият.

Питър загаси двигателя, отвори вратата и стъпи на пътя. За миг притвори очи, помисли си, че в момента, в който се появи Куин, ще го гръмнат. Не се заблуждаваше. Съдърланд може и да пощади живота на Алисън, но няма да му позволи да разговаря с нея по телефона. Не би поел такъв риск.

Но О’Брайън не излезе от автомобила си.

— Куин! — извика Чансълър. Никакъв отговор.

Какво вършиш, О’Брайън! Край на всичко!

Мълчание.

Питър стигна до колата, кръвта в слепоочията му пулсираше лудо, болката в гърлото го стягаше като с клещи. Бръмченето на запаления мотор се смесваше със звуците на нощта — вятърът носеше сухи листа по пътя. Всеки момент Куин щеше да се появи, а след него щеше да последва изстрел. Щеше ли да чуе изстрелите, когато издъхва? Надникна през прозорчето на шофьора.

Вътре нямаше никой.

— Чансълър! Легни долу!

Викът долетя от тъмата. В същия миг ревът на мощен двигател разкъса нощта. Ослепителни фарове блеснаха отляво, от самата бензиностанция! Една кола стремително изскокна от мрака и се понесе право към сребристия „Континентал“. Шофьорската врата бързо се разтвори и нечия фигура се претърколи навън.

Неизбежен удар, гръмотевичен грохот, свистене на метал, строшени стъкла, човешки писъци отвътре… всичко стана толкова внезапно, толкова светкавично, че Питър разбра: настъпва ужасният последен миг.

Чуха се изстрели, това и очакваше. Той затвори очи и притисна длани в твърдата настилка на пътя. Сега ще усети затъпяващата, вледеняващата болка и после всичко ще потъне в мрак.

Стрелбата продължаваше! Чансълър обърна лице на една страна. Стреляше Куин О’Брайън!

Питър надигна глава. Из въздуха се носеха талази от пушек и прах. Видя пред себе си О’Брайън, който се хвърли към колата със запаления двигател. Той бе само на крачка от Чансълър! Агентът приклекна с насочен пистолет.

— Бързо насам! — ревна той към Питър.

Питър запълзя напред, раздирайки длани и колене по асфалта, докато се добере до автомобила.

Забеляза, че О’Брайън се подвоуми за миг, но после вдигна глава и внимателно се прицели.

Последва експлозия. Резервоарът на „Континентала“ избухна. Питър приклекна пред Куин. През пелена от пламъци видя как един от скаутите на Съдърланд излетя от горящия „Континентал“, стреляйки по Куин. Ясно го виждаха на светлината на разрастващите се огнени езици; дрехите му се бяха подпалили. О’Брайън отново се прицели. Чу се писък; скаутът се свлече зад горящия автомобил.

— Куин! — извика Питър. — Как?

— Разбрах те! Щом като употреби думата „сенатор“ в твоя код, разбрах, че това е последната ни надежда, че си в критична ситуация. Поиска да бъда сам, което значеше, че ти не си. Но ти беше в една кола, което значеше, че на мен са ми нужни две! Една за примамка! — О’Брайън крещеше, приближавайки се към капака на колата.

— Примамка ли?

— За заблуда! Платих на едно момче да ме последва и да остави колата си. Ако можех да сполуча и да избягам, имахме шанс. По дяволите, нищо друго не ни оставаше! — Той вдигна пистолета и се прицели.

— Нищо друго не ни оставаше… — повтори Питър, изведнъж прозрял истината в думите му.

Куин бързо изстреля три куршума. Питър сякаш бе потънал някъде, но втори взрив откъм „Континентала“ го върна в действителността.

— Бързо вътре! — извика О’Брайън. — Да се махаме оттук!

Питър стана и се хвана за палтото на О’Брайън.

— Куин! Чакай! Други няма. Само той. Там на пътя! Сам.

— Кой той?

— Съдърланд. Даниъл Съдърланд.

О’Брайън се загледа за миг в Питър.

— Влизай вътре! — изкомандува отново. Направи обратен завой и пое към пресечката.

В далечината фаровете осветиха огромната фигура на Даниъл Съдърланд, сам насред шосето. Черният гигант бе видял какво се бе разиграло. Той вдигна ръка към главата си.

Разнесе се последният изстрел.

Съдърланд падна.

Венис бе мъртъв. „Инвър Брас“ престана да съществува.