Ръкописът на Чансълър

1

Петата лимузина бавно се плъзна по тъмните, оградени от дървета улици на Джорджтаун и спря пред мраморното стълбище, което се издигаше сред скулптурни фигури и колонади до портален вход. От този вход, както и от цялата къща лъхаше някакво спокойно достолепие; то се подчертаваше от приглушеното осветление иззад колоните, поддържащи централния балкон.

Предишните четири лимузини бяха пристигнали в интервал от три до шест минути; този ритъм бе предварително установен. Колите бяха наети от пет различни фирми от Арлингтън чак до Болтимор.

Ако някой случаен минувач по тихата уличка полюбопитствуваше да разкрие самоличността на единствения пътник в коя да е от лимузините, едва ли би успял. В документите за наемането на колата наемателят оставаше анонимен и дори шофьорът не можеше да го види. Непрозрачна стъклена преграда го разделяше от пътника и той нямаше право да напуска мястото си зад волана, когато пътникът сядаше или слизаше от колата. Шофьорите бяха грижливо подбирани.

Всичко бе като оркестрирано, уточнено до секундата. Две от лимузините бяха откарани на частни летища и оставени цял час заключени и празни на определено място на паркинга. След този час шофьорите се връщаха, знаейки, че техният пътник трябва да е вече в колата. Другите три лимузини бяха оставени по същия начин на три различни места: на гара Юниън във Вашингтон, пред търговския комплекс „Маклийн“ във Вирджиния и пред извънградския клуб „Шеви Чейс“ в Мериленд, клуб, в който съответният пътник не членуваше.

И накрая, ако някой минувач по тихата улица в Джорджтаун би опитал да се добере до слизащите от лимузините пътници, един светлокос мъж, скрит на балкона в края на мраморното стълбище, щеше да осуети намерението му. На врата на този човек висеше силно чувствителен транзисторен микрофон, по който можеше да дава нареждания на останалите в къщата на непознат чужд език. В ръце държеше пушка със заглушител.

Петият пътник слезе от лимузината и тръгна по мраморните стъпала. Автомобилът плавно отмина. Той нямаше да се върне. Светлокосият тихо прошепна нещо в микрофона. Вратата под него се разтвори.

Заседателната зала се намираше на втория етаж. Стените бяха облицовани в тъмна ламперия, а осветлението — скрито. По средата на източната стена имаше старинна камина и макар да бе мека и приятна пролетна вечер, зад нейните металически решетки проблясваха огнени езици.

В средата на залата имаше голяма кръгла маса. Около нея бяха насядали шестима мъже на възраст между петдесет и пет и осемдесет години. Само двамина принадлежаха към първата възрастова група: единият бе с прошарени къдрави коси и черти на испанец, а другият бе скандинавски тип, с изумително бледа кожа и тъмни гладко вчесани коси над високо чело. Той седеше вляво от председателя в центъра на масата, който отдавна бе прехвърлил седемдесетте; ивица редки коси опасваше оплешивялото му теме, лицето му бе уморено, дори изхабено. Срещу него седеше строен мъж с аристократични черти, оредяваща бяла коса и безупречно поддържани бели мустаци. И той бе някъде над седемдесетте. Вдясно от него седеше грамаден негър с едра глава и лице, сякаш издялано от ганайски махагон, а до него — най-старият и най-болнавият на вид в залата, с шапчица върху голата глава.

Гласовете звучаха меко, речта им бе интелигентна, очите им гледаха твърдо и проницателно. Във всеки от тях се долавяше сдържана жизненост, породена от изключителна власт.

Всеки бе известен с едно-единствено прозвище, което за останалите криеше особен смисъл. Помежду си други имена не употребяваха. Част от присъствуващите носеха тези прозвища вече четиридесет години; в някои случаи името се предаваше от покоен предшественик на избрания негов заместник.

Никога не се събираха повече от шест човека. Председателят бе известен като Генезис — в същност той бе вторият с това име. Преди това го наричаха Парис, а сега това име носеше мъжът с испанските черти и прошарената къдрава коса.

Останалите бяха известни като Кристофър, Банър, Венис и Браво.

Това бяха хората от „Инвър Брас“.

Пред всекиго имаше еднаква папка с един-единствен лист. Освен името в горния ляв ъгъл останалият машинописен текст бе абсолютно неразбираем освен за шестимата мъже. Заговори Генезис:

— Най-важното е на всяка цена да се изземе и унищожи картотеката. По този въпрос разногласия не бива да има. Най-сетне успяхме да установим, че досиетата се съхраняват в шкаф, вграден в стоманената стена на тайно хранилище вляво зад бюрото.

— Вратата на хранилището се отваря чрез бутон, който се намира в средното чекмедже на бюрото — тихо добави Банър. — Шкафът се охранява с помощта на сложна електронна апаратура, като първият й елемент може да се задействува от жилището му. Ако този първи елемент не заработи, останалите блокират. Ще трябват десет пръчки динамит, за да се разбие, приблизителното време за разрязване с ацетиленова горелка е около четири часа, но сигналните инсталации ще се задействуват още при запалването й.

Венис, чието лице почти се сливаше с приглушената светлина в стаята, запита:

— Знае ли се местонахождението на ключа за този първи елемент?

— Да — отвърна Банър. — В спалнята. На лавицата над леглото.

— Кой потвърди истинността на сведението? — запита Парис, мъжът с испанските черти.

— Варак — отвърна Генезис от другия край на масата.

Неколцина от присъствуващите кимнаха одобрително. Старият евреин вдясно от Банър се обърна към него:

— А откъде иде останалата информация?

— Данните за медицинското състояние на въпросното лице получихме от Ла Джола, Калифорния. Както знаете, Кристофър, той отказва Да се преглежда в Бетезда. Последните кардиологични изследвания показват незначителна хипохлоремия — ниско съдържание на калий, което в никакъв случай не е опасно. Но това обстоятелство само по себе си благоприятствува приемането на определена доза дигитални, без риск от разкритие при аутопсия.

— Той е вече стар. — Това изявление направи Браво, самият той по-възрастен от лицето, за което ставаше дума. — Защо ще трябва да се прибягва до аутопсия?

— Неизбежно е, като се има пред вид кой е той — отвърна Парис, чиято интонация говореше за детство, прекарано в Кастилия. — Неизбежно е. А страната не би понесла последиците от още едно убийство. То ще развърже ръцете на множество опасни типове, ще бъде претекст; за беззакония, за редица злодеяния в името на любовта към отечеството.

— Предполагам — прекъсна го Генезис, — че ако същите тия опасни типове — съвсем недвусмислено имам пред вид хората от Пенсилвания Авеню номер 16002 и въпросното лице постигнат споразумение, злодеянията ще бъдат нищожни в сравнение с това, от което се опасявате и което те могат да постигнат. Ключът е в неговата документация. Досиетата му са като прясна стръв за глутница гладни чакали. Попаднат ли в ръцете на хората от Пенсилвания Авеню номер 1600, те ще започнат да управляват чрез насилия и шантажи. Знаем какво става и в момента. Затова трябва да пристъпим към действие.

— Макар и неохотно, присъединявам се към Генезис — каза Браво. — Нашите сведения показват, че хората от Пенсилвания Авеню номер 1600 надминаха делата на предишните администрации. Постъпките им стават неконтролируеми. Едва ли има министерство или ведомство, което да не е обхванато от заразата. Разследванията на Данъчната комисия или на Комисията за наблюдение на разузнавателното управление на Министерството на отбраната бледнеят в сравнение със споменатата документация. Както по естеството, така и по броя на хората, които засягат. Не съм сигурен дали имаме друг избор.

Генезис се обърна към по-младия член на „Инвър Брас“ до себе си:

— Банър, ще обобщите ли?

— Да, разбира се. — Стройният петдесетгодишен мъж кимна, замълча и сложи ръце на масата пред себе си. — Има какво да се добави. Чели сте изложението. Умственото състояние на въпросното лице бързо се влошава. Един лекар се съмнява за атеросклероза, но няма начин да се потвърди диагнозата. Медицинските заключения от Ла Джола се съхраняват от самото лице. Той най-внимателно ги следи. Що се отнася до психиатричната картина обаче, единодушието е пълно: маниакалната депресия се е развила до състояние на остра параноя. — Той спря, леко извърна глава към Генезис, без да пренебрегва никого от останалите: — Искрено казано, това ми стига, за да дам своя глас „за“.

— Чие е това заключение? — запита човекът с шапчицата, известен като Кристофър.

— На трима психиатри, които не се познават помежду си, ангажирани чрез посредник да представят самостоятелни заключения. Обобщението направи нашият човек. Диагнозата е остра параноя.

— А как са стигнали до диагнозата? — запита Венис, като се наклони напред, скръстил огромните си черни ръце.

— В продължение на трийсет дни скрити кинокамери с вариообективи и инфрачервени лъчи са го снимали във всички възможни ситуации. В ресторанти, в Презвитерианската църква, при влизане и излизане от частни или официални приеми и срещи. Двама специалисти разчитат думите му по движението на устните и текстовете напълно съвпадат. Разполагаме също с обширни, бих казал изчерпателни доклади от нашите хора в Бюрото. Няма разногласие с диагнозата. Той е луд.

— Какво става в Белия дом? — запита Браво, вторачил очи в по-младия събеседник.

— С всеки изминал ден напредват, доближават до целта. Вече са узрели за идеята да създадат официална вътрешна организация, чиято основна цел е да се добере до досиетата. Въпросното лице е предпазливо: познава добре всички, а тия от номер 1600 не са най-доброто. Но се възхищава от дързостта им, а и те умеят да го коткат. В същност тъкмо тази дума се споменава в докладите. Коткат го.

— Много точно казано — рече Венис. — Имат ли съществен напредък?

— Боя се, че да! Разполагаме с категорични сведения, че въпросното лице е предало някои досиета — или част от най-компрометиращата информация, която се съдържа в тях — в Овалния кабинет. Постигнали са споразумение както за политическо сътрудничество, така и за изборната кампания. Двама претенденти за президентския пост от опозиционната партия са склонни да оттеглят кандидатурите си — единият по финансови съображения, другият — поради непостоянство в линията си.

— Моля по-конкретно — нареди Генезис.

— Става дума за груба грешка — в приказки или в действия, която го елиминира от предизборната кампания, но не застрашава сенаторския му пост. В случая обвинението е в неразумно поведение по време на първичните избори. Тези неща лесно се доказват.

— Но това е безобразие — яростно изсъска Парис.

— Всичко тръгва от въпросното лице — намеси се Браво. — Нека се върнем отново на аутопсията. Не може ли да се избегне?

— Може би не трябва. — Банър положи длани върху масата. — Докарахме един човек от Тексас, специалист по сърдечносъдови заболявания. Казано му е, че става дума за лице от известна фамилия по Източното крайбрежие на Мериленд, за полудял старец, способен да извърши невъобразими бели, при което органични или психиатрични симптоми не се наблюдават. Съществува някакъв химически дериват на дигиталина, който, комбиниран с интравенозна инжекция от въздух, не оставя никакви следи в организма.

— А кой следи за сигурността на тази теория? — недоверчиво запита Венис.

— Варак — отговори Генезис. — Той контролира изходните данни на целия проект.

Още веднъж всички кимнаха одобрително с глава.

— Имате ли допълнителни въпроси? — запита Генезис.

Мълчание.

— Тогава пристъпваме към гласуване — продължи Генезис, като измъкна изпод кафявия плик малко тефтерче. Откъсна шест листчета и раздаде пет на присъствуващите. — Римско I означава „да“, II — обратното. Както и друг път равен брой гласове се смята за „не“.

Членовете на „Инвър Брас“ отбелязаха своето решение върху листчетата, сгънаха ги и ги предадоха на Генезис. Той внимателно ги разгърна.

— Гласуването е единодушно, господа. Проектът влиза в действие. — Той се обърна към Банър: — Моля ви, повикайте Варак.

Банър се упъти към вратата. Отвори я, кимна с глава към човека, който стоеше в преддверието, и се върна на мястото си.

Влезе Варак и затвори вратата зад себе си. Това бе човекът, който стоеше на пост върху балкона над мраморните стъпала. Бе оставил оръжието, но малкият микрофон още висеше на шията му и тънък проводник стигаше до лявото му ухо. Възрастта му трудно можеше да се определи, някъде между тридесет и пет и четиридесет и пет — възраст, която трудно личи на подвижни натури със стегнато мускулесто телосложение. Беше светъл, с късо подстригани коси, с широко лице, високо очертани скули и леко полегати очи. Говореше меко, с едва забележим бостънски акцент и европейска интонация.

— Решение има ли? — запита той.

— Да — отговори Генезис. — Положително.

— Нямаше друг избор — рече Варак.

— Имате ли изработен проект? — Браво се наклони напред, а очите му гледаха проницателно и безстрастно.

— Да, до три седмици трябва да стане. През нощта срещу първи май. Трупът ще бъде открит на сутринта.

— Тогава новината ще се научи на втори май. — Генезис огледа членовете на „Инвър Брас“. — Подгответе си алибита, в случай че стане нужда. Неколцина от нас трябва да бъдат в чужбина.

— Вие предполагате, че смъртта му ще бъде обявена по нормалния начин? — изрече Варак с извисена интонация, с която показваше, че е на противното мнение. — Не ви гарантирам това без наша намеса.

— Защо? — запита Венис.

— Защото в Белия дом ще изпаднат в паника. Ако трябва, тая сган ще постави трупа в лед и ще го скрие в гардероба на президента, само и само да спечели време да измъкне досиетата.

Образното изявление на Варак предизвика неохотни усмивки.

— Тогава ни дайте гаранции, мистър Варак — рече Генезис. — Ние трябва на всяка цена да получим досиетата.

— Добре. Това ли е всичко?

— Да.

— Благодаря ви — каза Генезис и кимна с глава. Варак бързо излезе. Генезис се изправи и взе единствения лист със закодирания машинописен текст. После се пресегна и събра шестте листчета от бележника, върху които отчетливо личеше римската цифра I. — Заседанието завърши, господа. Както обикновено, нека всеки сам се погрижи за заминаването си оттук. Ако сте си водили някакви бележки, моля, постарайте се да ги унищожите!

Един след друг членовете на „Инвър Брас“ се приближиха към камината. Първият отдръпна решетката с машите, които висяха на стената, и хвърли внимателно изписаната страница в горящата жарава. Останалите го последваха.

Последни изпълниха този ритуал Генезис и Браво. Те стояха настрана от другите.

— Благодаря ви, че се завърнахте — меко заговори Генезис.

— Преди четири години ми казахте, че не бива да се оттеглям — отвърна Мънро Сейнт-Клеър. — Излязохте прав.

— Боя се, че има още нещо — продължи Генезис. — Не се чувствувам добре. Малко време ми остава…

— О, господи!…

— Недейте! Това е късмет за мен.

— Какво? Как?…

— Лекарите ми даваха два-три месеца. Още преди десет седмици. Аз настоявах да науча истината. Те излязоха невероятно точни. Чувствувам го. Уверявам ви, друго такова чувство не познавам. То е нещо уникално и ми носи известно облекчение.

— Мъчно ми е. Съжалявам повече, отколкото мога да го изразя с думи. Венис знае ли? — Очите на Сейнт-Клеър се отместиха към снажния негър, който разговаряше спокойно в ъгъла с Банър и Парис.

— Не. Не желаех нищо да попречи или да повлияе на решението ни тази вечер. — Генезис хвърли листа в жълтите езици на камината, а после пусна и хартиената топка с шестте гласа на „Инвър Брас“.

— Просто не знам какво да кажа — съчувствено прошепна Сейнт-Клеър, като се взираше в необичайно смирените очи на Генезис.

— А аз знам — отвърна умиращият старец и се усмихна. — Вие отново сте сред нас. Вашите възможности далеч надхвърлят тези на Венис. Или на който и да е друг. Обещайте, че ще доведете делото докрай. В случай че мен вече ме няма.

Сейнт-Клеър погледна листа в ръката си. Задържа очи на името, изписано в горния ляв ъгъл.

— Веднаж той се опита да ви унищожи. И за малко не успя. Ще изпълня делото докрай. Обещавам.

— Не по този начин. — В гласа на Генезис прозвуча укор. — Не бива да има ненавист, отплата. Това не е в нашия стил и никога не бива да бъде.

— Има случаи, когато различните цели са съвместими. Дори моралните цели. Аз просто отбелязвам един факт. Този човек представлява истинска заплаха.

Мънро Сейнт-Клеър още веднаж погледна листа в ръката си. И името в горния ляв ъгъл:

Джон Едгар Хувър.

После смачка листа и го пусна в огъня.