Ръкописът на Чансълър

31

Старши агент Каръл Куинлан О’Брайън се съгласи да не присъствува. Разбра всичко. В спалнята щяха да се обсъждат строго лични неща.

Освен това му предстоеше работа. Трябваше да проучи четиримата прочути и изтъкнати люде, трябваше да подразбере някои неща за далечните хълмисти възвишения в Корея, сцена на кръвопролитни сражения преди повече от две десетилетия. Колелото трябваше да се задвижи, фактите трябваше да се изровят.

Питър влезе в спалнята, нямаше представа как да започне, знаеше само, че не бива да отлага. При отварянето на вратата Алисън се размърда и обърна глава на другата страна. Отвори очи някак си стреснато и за мир се загледа в тавана.

— Здравей! — приветливо рече Питър.

Алисън въздъхна и седна.

— Питър, ти си тук!

Той бързо се приближи до леглото, седна на ръба и я прегърна.

— Всичко е наред — каза й той и тутакси помисли колко ли пъти Алисън е чувала баща си да повтаря същите тези думи на болната й майка.

— Боях се! — Алисън взе лицето му в ръцете си. Големите й кафяви очи търсеха да открият тревога в неговите. Цялото й лице изразяваше възбуда и загриженост. За него тя бе най-красивото създание, което бе срещал, но обаянието идеше от вътрешната й красота.

— Няма за какво да се страхуваш — каза той, чудовищна лъжа, която тя веднага усети. — Всичко свърши. Трябва само да ми отговориш на някои въпроси.

— Въпроси? — Тя бавно сне ръце от лицето му.

— Във връзка с майка ти.

Алисън затвори очи. Той почувствува омразата й. Неизбежната омраза, когато се споменеше за майка й.

— Казах ти каквото знаех. Разболя се, когато аз бях съвсем дете.

— Но все пак тя е останала в един дом с вас. Би трябвало да я познаваш дори в болестта й.

Алисън се облегна на таблата. Това не бе за отмора; напротив, тя бе напрегната, дебнеща, сякаш се страхуваше от този разговор.

— Не е точно така. Винаги някой се грижеше за нея и аз отрано привикнах да стоя настрана. От десетгодишна тръгнах по пансиони. През двете години, когато бяхме в Германия, ходех на училище в Швейцария. Когато баща ми бе в Лондон, учех в Девическия колеж в Гейтсхед. Това е на север, близо до Шотландия. Така че не съм живяла дълго с нея.

— Разкажи ми за майка си. Не след като се е разболяла, а преди това.

— Какво мога да ти разкажа! Та аз бях дете!

— Каквото знаеш. За баба ти и дядо ти, за дома, в които е живяла. Как е срещнала баща ти.

— Кому е нужно всичко това? — Тя се пресегна към цигарите на нощното шкафче.

Чансълър я гледаше твърдо:

— Аз приех условието ти от предната нощ. Ти обеща да приемеш моите условия. Спомняш ли си? — Той взе кибрита от ръцете й, запали цигарата й — пламъкът остана помежду им.

Алисън издържа на погледа му и отвърна:

— Спомням си. Добре, щом искаш. Майка ми такава, каквато я знаех преди. Родена е в Тълса, Оклахома. Баща й бил епископ, баптист. В същност и двамата й родители били мисионери и като малка и тя като мен доста е пътувала по разни далечни страни — Индия, Бирма, Цейлон, залива Бохайван.

— Къде е получила образованието си?

— Главно в мисионерски училища. Това влизало във възпитателната програма. В очите на бога всички деца са равни. Фалш! Ходиш с ония деца на училище, защото това вероятно е помагало на учителите, но изключено да седнеш да се храниш или да играеш с тях.

— Чакай. Нещо не ми е ясно. — Питър се изтегна през завитите й крака и се подпря на лакът, подложил ръка под главата си.

— Какво?

— Кухнята в Роквил. Мебелировката от тридесетте години. Даже и кафеварката. Ти ми каза, че баща ти специално поръчал такива мебели, за да й напомнят за детството.

— За щастливите мигове от детството казах. Или поне е трябвало да кажа. Като дете майка ми се е чувствувала най-щастлива в Тълса, когато родителите й се завръщали, но то не било често. Тя ненавиждаше Далечния Изток, ненавиждаше пътуването.

— Странно тогава, че е решила да свърже живота си с военен.

— Нищо странно, може би ирония на съдбата. Баща й бе епископ. Съпругът й стана генерал. И двамата бяха силни, решителни мъже и много убедителни. — Алисън отбягна погледа му. Той не направи опит да го задържи.

— Кога се е срещнала с баща ти?

Алисън всмукна дълбоко от цигарата си:

— Чакай да помисля. Господ е свидетел, че той често ми го е разказвал, но винаги с някакви изменения. Сякаш постоянно, упорито и нарочно преувеличаваше или внасяше романтичност в историята.

— Или скриваше нещо?

Тя гледаше към стената. Изведнъж бързо премести очи към него.

— Да. Това също. Както и да е, срещнали са се през Втората световна война тук, във Вашингтон. Татко се бил върнал след кампанията в Северна Африка. Бил прехвърлен към Тихоокеанските войски, което означавало обучение и преподготовка във Вашингтон или Форт Бенинг. Срещнал я е на един от армейските приеми.

— Какво е правила дъщерята на един баптистки епископ на армейски прием през военно време във Вашингтон?

— Тя е работила към армията като преводач. Нищо особено, превеждала е листовки от типа: „Аз съм американски пилот, спуснал се с парашут във вашата красива страна, и съм ваш съюзник.“ Тя ползуваше говоримо и писмено няколко източни езика. Дори можеше да се справя и с елементарния китайски.

Чансълър се надигна:

— Китайски ли?

— Да.

— Била ли е в Китай?

— Нали ти казах. По залива Бохайван. Мисля, че е живяла там четири години. Баща й е действувал — ако това е подходящата дума — между Тянцзин и Шанхай.

Питър отвърна очи настрани, мъчейки се да прикрие внезапно изникналите асоциации. Някаква неприятна струна бе докосната и стържещият звук го изпълни с безпокойство. Успя да пропъди това мигновение и отново се обърна към Алисън.

— Ти познаваш ли своите дядо и баба?

— Не. Слабо си спомням майката на татко ми, но баща му…

— А родителите на майка си?

— Не. — Алисън се пресегна и загаси цигарата си. — Починали като мисионери.

— Къде?

Алисън задържа угасената цигара върху стъкления пепелник и отвърна, без да го поглежда:

— В Китай.

Известно време мълчаха. Алисън отново се сблегна на таблата. Чансълър не помръдна и потърси очите й.

— Мисля, че и двамата знаем за какво говорим. Искаш ли да ми разкажеш?

— За кое?

— За Токио. Преди двадесет и две години. За нещастния случай с майка ти.

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняш…

— Бях малка.

— Не чак толкова малка… Каза, че си била пет или шестгодишна, но поспести някоя друга година. Била си на девет. Обикновено журналистите са прецизни по отношение на възрастта, лесно е да се провери. В онази статия за баща ти се съобщаваше точната ти възраст…

— Моля те…

— Алисън, аз те обичам. Искам да ти помогна, да помогна на двама ни. В началото искаха само мен да спрат. Сега и ти си въвлечена, защото знаеш истината. Часонг е част от истината.

— За каква истина говориш?

— За досиетата на Хувър. Те са откраднати.

— Не е вярно! Това е в книгата ти! Но не в действителност!

— Истина е, така е от самото начало. Били са измъкнати точно преди смъртта му. И сега се използуват. А новите им притежатели са свързани с Часонг. Това е, което знам. Майка ти е замесена в събитията и баща ти през целия си живот е криел тайната. Сега ние сме длъжни да разгадаем тази тайна. Това единствено може да ни доведе до човека, който държи досиетата. Трябва на всяка цена да го открием.

— Но това са безсмислици! Тя бе болна жена, положението й непрекъснато се влошаваше. Кой би се интересувал от нея!

— Имало е такива. И все още има. За бога, престани да бягаш от въпроса! Не можа да ме излъжеш, в началото замазваше, заобикаляше и накрая го каза: Китай. Провинция Бохайван е в Китай. Родителите на майка ти са починали в Китай. При Часонг ние се бихме срещу Китай!

— Но какво от това?

— Не знам. Може би съм далеч от истината, но не; мога да не мисля… Хиляда деветстотин и петдесета… Токио, Корея. Китайските националисти са изгонени от континентален Китай, но се движеха твърде свободно, доколкото знам. И ако е така, можели са да проникват, където пожелаят. Хората от Изтока се различават помежду си. Но хората от Запада не могат да ги различават. Нищо чудно да са влезли във връзка с майка ти. Съпругата на един от висшите военноначалници, воюващ в Корея. Могли са да я компрометират по някакъв начин тъкмо защото родителите й са били в Китай. Докато нещо се е пропукало. Какво точно е станало преди двадесет и две години?

Алисън болезнено търсеше думите си:

— Започна няколко месеца по-рано. Когато за първи път пристигнахме в Токио. Постепенно тя взе да „изключва“.

— Какво значи това „да изключва“?

— Казвам й нещо, а тя просто стои и ме гледа, нищо не чува. После се обръща, без да ми отговори, и излиза от стаята, като си тананика разни несвързани мелодии.

— Чух такова нещо в къщата в Роквил. Пееше си някаква стара песничка.

— Това се появи по-късно. Някаква песен се набиваше в главата й и месеци наред само нея пееше. Безспирно.

— Майка ти беше ли алкохоличка?

— Тя пиеше, но до алкохолизъм не бе стигнала. Поне тогава.

— Колко добре си я спомняш… — тихо отрони Питър.

Алисън го изгледа:

— По-добре, отколкото допускаше баща ми, и по-малко, отколкото ти мислиш.

Той преглътна упрека.

— Продължавай! Тя започна да „изключва“. Знаеше ли някой? Лекуваха ли я?

Алисън нервно се пресегна за втора цигара.

— Предполагам, че започнаха да я лекуват заради мен. Нямаше с кого да говоря. Прислугата бяха все японци. Малкото хора, които ни посещаваха, бяха все съпруги на военни. А с тях не можеш да говориш за майка си.

— Тогава си била сама. Съвсем дете.

— Сама бях. Не знаех как да се оправям. После започнаха телефонните обаждания късно през нощта. Тя се обличаше и излизаше, често с онзи замъглен поглед в очите, и аз не знаех дали въобще ще се върне. Една нощ баща ми позвъни от Корея. Тя винаги си бе в къщи, когато той се обаждаше: той съобщаваше с писмо в кой ден и час ще позвъни. Но тази нощ я нямаше и аз му разказах всичко. Издърдорих всичко, каквото знаех. След няколко дни той долетя в Токио.

— Каква бе реакцията му?

— Не си спомням. Толкова бях щастлива да го видя. Знаех, че ще оправи всичко.

— И оправи ли го?

— За известно време нещата се стабилизираха. Сега намирам тази дума за уместна. Един военен лекар започна да идва в къщи. После доведе други и взеха да я извеждат от къщи за по няколко часа на всеки два-три дни. Телефонните обаждания престанаха, тя спря да излиза вечер.

— Защо казваш „нещата се стабилизираха за известно време“? После пак ли се развалиха?

Сълзи набъбнаха в очите й.

— Стана неочаквано. Изведнъж откачи. Беше късно следобед в един ясен слънчев ден. Току-що се връщах от училище. Тя пищеше. Гонеше прислугата от къщата, говореше несвързано, замеряше ги с каквото й падне. Изведнъж вторачи поглед в мене. Такъв поглед не бях виждала. В него имаше любов, после искрена омраза и накрая животински страх. — Алисън запуши с ръка уста. Цялата трепереше. Сведе очи към одеялото: в тях се криеше ужас. Останалото изрече шепнешком: — После пристъпи към мен. Беше чудовищно. В ръката си държеше кухненски нож. Сграбчи ме за гърлото. Искаше да забие ножа в стомаха ми. Опита на няколко пъти. Аз държах китката й и крещях с всички сили. Искаше да ме убие! О, божичко! Майка ми искаше да ме убие!

Алисън падна настрани, тялото й се сви в конвулсии, лицето й бе пепелявосиво. Питър я прегърна и нежно я залюля в ръцете си. Сега вече не биваше да я остави да млъкне.

— Моля те, опитай се да си спомниш! Когато се върна в къщи, тя какво крещеше? Какво говореше?

Алисън се отдръпна от него, облегна се назад и затвори очи. По лицето й се стичаха сълзи. Но престана да ридае.

— Не знам.

— Спомни си!

— Не знам! Не я разбирах! — Тя отвори очи и го погледна. И за двамата бе ясно.

— Защото говореше на непознат език. — Той твърдо изрече тези думи, без да задава въпрос. — Крещяла е на китайски. Майка ти, която бе прекарала четири години в Бохайван и свободно владееше езика на мандарините, ти е крещяла на китайски.

— Да — кимна Алисън.

Но главният въпрос все още нямаше отговор. Защо майката бе нападнала дъщеря си? За миг Питър даде воля на въображението си, смътно припомняйки си стотиците страници, които бе написал, където необясними, нелогични конфликти предизвикваха чудовищни престъпления. Той не бе психолог. Трябваше да търси по-просто обяснение на нещата. Шизофренично детеубийство, комплекс на Медея — не биваше там да търси причината, дори да владееше материята добре… Какви бяха фактите? Една луда, изпаднала в див гняв, неуравновесена, неконтролируема. Късен следобед. Ярко слънце. Повечето къщи в Япония са леки и въздушни. Слънчевите лъчи обилно струят през прозорците. Едно дете влиза през вратата. Питър се протегна и хвана ръката на това дете.

— Опитай се упорито да си припомниш в какво си била облечена?

— Не е трудно. Носех всеки ден едно и също. Роклите се смятаха за нескромно облекло. Носехме леки свободни панталонки и жакети. Училищна униформа.

Питър извърна очи. Униформа?

— Беше ли късо подстригана?

— Тогава ли?

— В оня ден. Когато майка ти те е видяла да се връщаш от училище?

— Носех барета. Всички носехме барети и бяхме с къси коси.

„Ето, това е! — помисли си Питър. — Неуравновесената жена в своя гняв, слънцето струи отвън, през прозорците, дори през вратата, и се появява силует в униформа.“

Той взе и другата ръка на Алисън.

— Тя въобще не те е видяла!

— Какво?

— Майка ти не е видяла теб. Ето какво се крие зад Часонг. То обяснява счупената чаша, старата нощница под думите, изписани върху стената на бащиния ти кабинет, то обяснява погледа в очите на Рамирес, когато се спомене за майка ти.

— Какво искаш да кажеш? Как така не ме е видяла! Нали бях там?

— Но тя не е видяла теб. Видяла е само униформата. Нищо друго не е виждала.

Алисън поднесе ръка към устните си, със смесица от страх и интерес:

— Униформа? Рамирес? Ти си ходил при Рамирес?

— Много неща не мога да ти кажа, защото аз самият не ги знам, но се приближавам към истината. Офицерите от бойните полета в Корея често са били викани в командната база в Токио. Това не е тайна. Казваш, че майка ти често излизала нощем. Има някаква логическа връзка, Алисън!

— Искаш да кажеш, че тя е била пропаднала? Че се е продавала за сведения!

— Казвам, че е възможно да е била принуждавана да върши неща, които са я разкъсвали. Между баща и съпруг. От една страна, съпругът й — блестящ военнокомандуващ на фронта, от друга — любимият баща, държан като пленник в Китай? Какво би могла да направи?

Алисън вдигна очи към тавана. Това бе конфликт, в който и тя можеше да попадне.

— Не искам да продължавам. Не искам да знам нищо повече.

— Трябва. Какво стана след нападението?

— Побягнах навън. Там ме видя един слуга. Беше се обадил от съседната къща на полицията. Заведе ме там… и аз чаках… чаках, а японците ме гледаха, като да бях излязла от гроба. После дойде човек от Военната полиция и ме отведе в базата. Живях при жената на един полковник, докато се завърна татко.

— И после? Видя ли отново майка си?

— След около седмица. Точно не си спомням. Тя се върна в къщи, но с медицинска сестра. Повече не оставаше без сестра или без придружител.

— В какво състояние беше?

— Вглъбена в себе си.

— Неизлечим случай?

— Трудно мога да определя. Беше преживяла нещо по-силно от обикновено нервно разстройство. Сега вече си обяснявам. Но тогава все пак можа да се възстанови и да се нормализира.

— Тогава?

— Искам да кажа, когато се върна първия път от болницата със сестрата. Но не след втория.

— Разкажи ми за втория път.

Алисън отново затвори очи. Явно споменът бе така мъчителен, както и чудовищната сцена с нападението на майка й.

— Подготвиха всичко, за да ме прехвърлят в Щатите, при родителите на татко. Както ти казах, майка бе кротка и отвеяна. Три сестри се сменяха на осемчасови дежурства. Тя въобще не оставаше сама. Баща ми трябваше да се върне в Корея. Той замина, сигурен, че всичко е под контрол. Жените на другите офицери трябваше да навестяват майка ми, да ни извеждат на разходки, на пазар и така нататък. Всички се държаха внимателно и любезно. Дори прекалено любезно. Знаеш ли, душевноболните са като алкохолиците. Ако ги завладее някаква мания, ако решат да се отскубнат, изведнъж започват да се държат като нормални: усмихват се, смеят се, заблуждават убедително. И точно когато най-малко очакваш, те изчезват. Тъкмо това се случи и с нея, така поне мисля.

— Така мислиш? А не знаеш ли със сигурност?

— Не. Казаха ми, че са я извадили от вълните. Че е останала под водата твърде дълго и мислили, че е мъртва. Бях дете и обяснението приех естествено. Всичко изглеждаше логично: бяха завели майка ми за един ден на плажа във Фунабаши. Беше неделя, аз имах простуда и останах в къщи. Изведнъж следобед телефонът започна да звъни. Там ли е майка ми? Не се ли е върнала? Първите два пъти позвъниха жените, с които бе отишла във Фунабаши, но не искаха да се открият. Престориха се на други, за да не ме тревожат, така поне мисля. Двама армейски офицери пристигнаха с кола у дома. Бяха нервни и възбудени, но не искаха да забележа това. Отидох в стаята си. Знаех, че нещо не е в ред, и единственото ми желание бе да бъда с баща си.

Сълзите отново я задавиха. Питър хвана ръцете й и нежно я насърчи:

— Хайде, продължавай.

— Беше страшно. Доста късно през нощта дочух писъци. После викове, хора, които тичаха навън, шум от автомобили, клаксони, скърцане на автомобилни гуми по улицата. Станах от леглото, отидох до вратата и я отворих. Стаята ми се намираше на стълбищната площадка над хола. Долу къщата се изпълни с американци — военни и цивилни. Може да не е имало повече от десетина мъже, но всички бяха възбудени, говореха по телефона, използуваха портативни радиостанции. После се отвори предната врата и вкараха майка ми. На носилка. Беше покрита с чаршаф, по него имаше кървави петна. А лицето й беше бяло, очите — широко разтворени — като на мъртвец. От ъгълчето на устата й църцореха вадички кръв, които се стичаха по брадата и врата й. Когато минаха с носилката под лампата, тя изведнъж се надигна и се разкрещя. Започна да върти глава настрани; тялото й се гърчеше, но не можеше да се освободи от ремъците, които го пристягаха за носилката. Аз се разплаках и хукнах надолу по стълбите, но един майор, един красив чернокож майор, когото никога няма да забравя, ме спря, взе ме на ръце, каза ми, че всичко ще се оправи. Не ми позволи да отида при нея в тоя момент. И бе прав: тя изпадна в истерия. Не би ме познала. Поставиха носилката на пода, развързаха я. Лекарят разкъса нещо от дрехите й. Държеше спринцовка в ръка, заби иглата в нея и буквално след секунди тя се успокои. Аз плачех. Мъчех се нещо да откопча, задавах им въпроси, но никой не ми обръщаше внимание. Майорът ме отнесе в стаята и ме сложи да легна. Остана при мен дълго, мъчеше се да ме успокои, казваше ми, че майка ми е преживяла нещастен случай и всичко ще се оправи. Но аз знаех, че тя никога няма да се оправи. Заведоха ме в базата и останах там, докато дойде татко. Това бе предпоследното му завръщане. После ни отзоваха в Америка. До края на служебната му командировка оставаха само няколко месеца.

Чансълър я притегли към себе си.

— Единствено е ясно, че нещастният случай няма нищо общо с подводното течение, което я е отвлякло към дълбините на океана. Защото не са я отвели в болница, а са я върнали в къщи. Нарочна измама, в която ти през всичките тия години се преструваш, че вярваш. Но в момента не вярваш. Защо се преструва толкова време?

— Защото така бе по-лесно — с въздишка отвърна Алисън.

— Защото си мислела, че тя е направила опит да те убие? Защото ти е крещяла на китайски? Затова ли не си искала да си спомняш? Ти просто не си искала да търсиш други обяснения.

— Да — отрони Алисън с треперещи устни.

— Но сега трябва да погледнеш истината в очите, разбираш, нали? Не бива повече да бягаш от нея. Ето тази информация се съдържа в досиетата на Хувър. Майка ти е работила за китайците. Тя е причината за кръвопролитието в Часонг.

— О, божичко…

— Тя не е правила нищо по собствена воля. Може би дори не е съзнавала. Преди месеци, когато се срещнах с баща ти, и майка ти слезе по стълбите, тя ме видя и започна да крещи. Аз се опитах да отстъпя навътре в кабинета му, но баща ти ми извика да се приближа до лампата. Искаше тя да разгледа лицето ми, чертите ми. Тя се вторачи в мен и после се успокои. Само продължи да хлипа. Мисля, че баща ти е искал тя да се увери, че не съм азиатец. Според мен нещастният случай в оня неделен следобед не е случайност. Вярвам, че тя е била хваната и измъчвана от онези, които са я използували, заставяйки я да работи за тях. Нищо чудно майка ти да е била много по-смела, отколкото са предполагали. Може би в крайна сметка тя да се е възпротивила, готова да понесе последствията. Това не е вродена лудост, Алисън. Тя е била доведена до това състояние.

Питър остана при нея почти час, докато изтощението я надви и тя затвори клепачи. Часът беше пет и половина. Навън почваше да се прояснява. Скоро щеше да съмне. След няколко часа Куин О’Брайън ще ги прехвърли на друго място, за по-голяма сигурност. Питър знаеше, че и той трябва да поспи. Но преди да си позволи почивка, трябваше да се убеди, че е на прав път. Имаше само един човек, който би могъл да потвърди — Рамирес.

Той се измъкна от спалнята и отиде към телефона. Прерови джобовете си, докато намери листчето с телефонния му номер. Несъмнено О’Брайън ще слуша разговора, но това нямаше значение. Беше важна само истината.

Той набра номера. Слушалката се вдигна почти мигновено.

— Да, какво има? — чу се глас, неясен, сънлив или може би пиян.

— Рамирес?

— Кой е?

— Чансълър. Аз стигнах до отговора и вие трябва да го потвърдите. Ако се двоумите, ако ме излъжете, отивам право при издателя си. Той знае какво да направи.

— Казах ви да стоите настрана от тая история! — Той изговаряше завалено думите. Беше пиян.

— Жената на Макандрю е била свързана с китайците, така ли е? Преди двадесет и две години е издавала сведения на китайците. Тя е виновна за Часонг!

— Не! Нищо не разбирате! Оставете нещата на мира!

— Трябва ми истината!

Изведнъж Рамирес се укроти:

— И двамата са мъртви!

— Рамирес!

— Те я държаха на наркотици. Тя бе напълно зависима от тях. Не можеше да изкара и два дни без спринцовката. Ние открихме това. Помогнахме й. Направихме каквото можахме за нея. Нещата не вървяха добре. Това, което направихме, бе разумното. Всички го приеха.

Питър присви очи. Ушите му писнаха отново, още по-силно и по-разтърсващо от преди.

— Нещата вървели зле. Помогнали сте й, защото това било разумното. Значи, по дяволите, това е оправданието ви?

— Всички се съгласиха. — Гласът му едва се чуваше.

— О, господи! Вие не сте й помагали. Вие сте я използували! Вие сте я държали под наркоза, за да предавате чрез нея информация, каквато вам е била нужна…

— Нещата вървяха зле…

— Почакайте! Няма ли да кажете, че и Макандрю е участвувал във всичко? Че е позволил жена му да бъде използувана по този начин?

— Макандрю не знаеше нищо.

На Чансълър започна да му се повдига:

— И все пак независимо от всичко, което постигнахте чрез нея, Часонг съществува! И през всичките тези години Макандрю е вярвал, че жена му е причината, че тя е виновна. Тази наркотизирана, измъчвана, изтерзавана до смърт жена, превърната в предателка от тези, които са държали в плен родителите й! Вие сте мръсници!

Рамирес се разкрещя в телефона:

— И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец!