Ръкописът на Чансълър

4

Чансълър лежеше под парещото слънце и четеше „Лос Анджелес Таймс“. Заглавията звучаха невероятно, това събитие бе невъзможно в действителност, то сякаш бе плод на нечия фантазия.

Най-сетне той бе умрял. Джон Едгар Хувър бе умрял по най-безличен начин в леглото си, както умират милиони стари хора. Незабележимо, без драматизъм. Просто сърцето му отказало да върви редом с годините. Но с тази смърт цялата страна въздъхна с облекчение. Това се чувствуваше дори от съобщението за неговата кончина.

Изявленията на Конгреса и на администрацията, както можеше да се очаква, бяха лицемерни и пропити с раболепни хвалби, но дори зад старателно подбраните думи прозираха крокодилски сълзи. Облекчението беше повсеместно.

Чансълър сгъна вестника и го пъхна в пясъка, за да го запази. Не му се четеше повече.

А по-точно казано, още по-малко му се пишеше. О, господи! Кога ще се появи желание за писане? Кога ще настъпи този час?

А смешното бе, че Питър забогатя. Джошуа Харис му позвъни преди половин час да му съобщи, че нова сума е постъпила от студиото.

Питър печелеше доста пари, без да върши абсолютно нищо. След епизода със съпругата на Шефийлд той не си направи труда да отиде в студиото или да се обади на кой да е от продукцията на „Контраудар!“.

Не се тревожи. Ти си автор на бестселър, скъпи.

Така да бъде.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше почти осем и половина, утрото в Малибу настъпваше бързо. Въздухът бе влажен, слънцето ослепително, пясъкът вече доста горещ. Той се надигна бавно. Ще влезе в хладната стая с климатична инсталация и ще пийне нещо.

Защо не? Каква бе оная приказка? Никога не пия преди пет следобед! Слава богу, в някои части на света вече бе пет часа следобед!

Дали не минаваше пет — само че сутринта — там, на Източното крайбрежие? Не, той винаги объркваше часовете. Обратното, там бе едва единадесет и половина.

Небето бе покрито с облаци, въздухът тежък и подтискащ. Упоритият и мокрещ дъждец застрашаваше да прерасне в порой. Тълпите на площада пред Капитолия стояха спокойно. Приглушените лозунги на участниците в антивоенната демонстрация отвъд оградения район се извисяваха над шума на тълпата и заплашваха, както и дъждът, да прераснат в гръмко скандиране.

Тук-там се появиха чадъри: черни окръжности, опънати върху стоманени ребра, се разтвориха над безжизнени физиономии. Очите бяха мътни, изпълнени с омраза, лицата — безизразни. Денят бе напрегнат, гневен. Усещаше се някакъв скрит страх, може би наследство от човека, чиито тленни останки се пренасяха в огромната катафалка. Тя закъсняваше вече с двадесет и пет минути. Накрая се появи откъм страничната оградена с дървета улица и спря на бетонната настилка на площада.

На Стефан Варак му се стори, че тълпите се дръпнаха крачка назад, макар никой да не пречеше на пътя на катафалката. „Още едно доказателство за наследения страх“, помиели си той.

Военни стояха в редица от двете страни по стъпалата към ротондата; униформите им тъмнееха от дъжда, очите им гледаха немигащо напред. Беше единайсет и двадесет и пет. Тленните останки на Джон Едгар Хувър щяха да бъдат изложени за последна почит през целия ден и цялата нощ. Подобна чест досега не бе отдавана на никой държавен ръководител в историята на страната.

А може би народът желаеше да увери и себе си, и света, че този човек наистина е мъртъв — този човек, извисил се като исполин над тресавището от корупция, каквото представляваше ФБР преди него, и съумял да го превърне в действена и силна организация, която взе да се разпада през последните години, но все още вярваше в своята непоклатимост. „Ех, да би могъл да се спре, преди да го обземе безумието!“, мислеше си Варак.

Осем войници се отделиха от стройните редици и се отправиха към катафалката — по четирима от всяка страна. Тежките й врати се разтвориха, показа се ковчегът, обвит в национален флаг, протегналите се ръце поеха стоманените халки и го изтеглиха от катафалката. В усилващия се дъжд под лъкатушните звуци на бавен марш войниците понесоха ковчега по стъпалата.

Започна мъчителното изкачване по тридесет и петте стъпала към входа на ротондата. Безжизнените погледи бяха вторачени право напред, в нищото; лицата бяха прогизнали от пот и дъжд, вените, набъбнали до пръсване, се показваха под маншетите на униформите, яките чернееха от потоците пот, които се стичаха по изпънатите до скъсване вратове.

Тълпата сякаш бе престанала да диша, докато ковчегът не стигна до най-горната площадка. Войниците спряха и застанаха мирно; после отново продължиха и понесоха своя товар през бронзовите двери на църквата.

Варак се обърна към оператора до себе си. И двамата стояха на леко повдигната платформа. Металните инициали под плътните лещи на камерата бяха на телевизионна компания от Сиатъл. Тя принадлежеше към сдружение на Западното крайбрежие, което нямаше тук свой екип тази сутрин.

— Хващаш ли всичко? — запита Варак на френски.

— Всяка група, всеки ред, всяко лице, което минава пред обектива — отвърна французинът.

— А лошата светлина и дъждът няма ли да създадат проблеми?

— Не и за тази филмова лента. Страхотна е.

— Добре. Отивам горе.

Варак, с пропуск и снимка от Съвета за Национална сигурност върху ревера, си проби път сред тълпите към входа и мина покрай охраната. Заговори с униформения дежурен:

— Стълбищата откъм „Документация“ още ли са затворени?

— Не зная, сър. — Очите на дежурния се спряха върху инструкциите пред него. — Тук нищо не се казва.

— По дяволите, а трябва! — каза Варак. — Отбележете, моля ви.

Варак се отдалечи. Не съществуваше никаква причина за затварянето на това стълбище, но с бележката си Варак си осигури авторитет пред дежурния. Ако неговите комуникационни съоръжения излязат от строя, а той има нужда от телефон, нямаше да губи излишно време да се представя. Щеше да спести ценни мигове: дежурният вече го беше запомнил.

Варак се изкачи нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, и застана зад тълпата, която изпълваше входа към ротондата. Запотен конгресмен се мъчеше да се провре напред. Беше пиян и на два пъти се препъна. По-млад мъж, видимо сътрудник, се приближи до него, стисна го здраво за лакътя и го изтегли встрани. Конгресменът се опита да се закрепи, клатушкайки се несигурно, и опря гръб в стената.

Варак гледаше потното му, смутено лице и си припомни, че тъкмо този конгресмен публично бе обвинил ФБР, задето подслушват телефона му. Това раздразни директора. Внезапно оплакванията на конгресмена секнаха. Доказателствата, които той бе обещал, не се изнесоха и случаят се потули.

„Едно от липсващите досиета е неговото“, помисли си Варак, като тръгна по коридора към някаква врата. Кимна на дежурния от охраната, който внимателно се взря в пропуска му и отвори вратата. Оттук започваха виещите се тесни стъпала, които водеха към купола на ротондата.

След три минути Варак коленичи до втория оператор на 160 стъпки над пода на черквата. Тук имаше площадка, от години затворена за посетители. Тихото бръмчене на камерата почти не се чуваше. Тя бе обвита в тройна шумоизолационна обвивка; телескопичният обектив бе завинтен и затегнат с подсилени скоби. Невъзможно беше отдолу да се забележат камерата или операторът.

Долу войниците бяха положили ковчега върху подиум. Зад опънатите въжета без особено достойнство се тълпяха водещите фигури на държавата, съперничейки помежду си за тържествен показ. Почетната стража с представители от всички родове войски зае местата си. Отдалече, нейде в дъното на дългия коридор, два пъти се разнесе телефонен звън. Варак инстинктивно плъзна ръка в джоба си и измъкна радиостанция — връзката му с останалите. Поднесе я към ухото си, натисна бутона и се заслуша. Не чу нищо и отново пое спокойно дъх.

Из ротондата се разнесе глас. Едуард Елсън, капеланът на Сената и свещеник на Презвитерианската църква произнасяше своята встъпителна молитва. След него Уорън Бъргър взе да сипе хвалебствени слова. Думите, които достигаха до Варак, го накараха да стисне зъби.

„… човек с дискретно мъжество, той не би пожертвувал принципите заради обществено признание… човек, който служеше на родината си и спечели възхищението на всички, които вярват в узаконена свобода…“

„Чии принципи? Какво значи «узаконена свобода»?“, се питаше Варак, докато наблюдаваше какво става долу. Сега нямаше време за тези мисли. Той прошепна на оператора:

— Всичко наред ли е?

— Да, ако не получа парализа.

— Протягай се от време на време, но не се изправяй. Ще те освобождавам по половин час на всеки четири часа. Отивай в стаята зад втората площадка. Там ще оставя храна.

— И през нощта ли?

— За това ти плащам. Искам да заснемеш всяко лице, което влиза през бронзовите врати. Всяко лице.

Заедно с кънтящия басов глас, който изпълваше купола, долитаха и други звуци. Далеч навън, в дъжда, отвъд ограденото пространство, антивоенните демонстранти скандираха за мъртвите. Но не за покойника в ротондата, а за хилядите жертви на другия край на света. Литургийна драма с хаплива ирония се разиграваше навън.

— Искам да заснемеш всяко лице — повтори Варак.

Пръските от фонтаните се сипеха като каскада в кръглия басейн на градината пред Презвитерианската църква. Зад фонтана бялата мраморна кула се издигаше със сдържано величие. Вдясно двулентовата автомобилна алея минаваше под каменен свод с врати, които водеха към църквата. Това приличаше на будка за събиране на пътен данък, а не на миропомазан достъп до божия храм.

Варак бе разставил камерите, а двамата изтощени оператори се бяха натъпкали с кафе и амфетамин4. След няколко часа всичко щеше да свърши, двамата щяха да станат значително по-богати, отколкото преди няколко дни, и щяха да се върнат по домовете си нейде из Европа.

Лимузините започнаха да пристигат в девет и четиридесет и пет. Погребалната церемония бе оповестена за единадесет. Сега операторът от ротондата снимаше навън, а французинът бе коленичил, но не се молеше, а снимаше върху издигнатото стъпало вляво зад олтара. Той и камерата се скриваха от тежки завеси. Официалният на вид пропуск върху гърдите му носеше печата на Министерството на архивите.

Никой не му зададе никакъв въпрос. Никой не знаеше какво значи неговото присъствие.

Опечалените излизаха от колите и тръгваха към църквата. Камерите работеха. Мрачните траурни акорди на органа изпълниха църквата. Военен хор от двадесет и пет души в черни одежди, обточени със златни галони, като сомнамбули заеха места зад олтара.

Службата започна. Заредиха се безконечни речи от хора, конто го обичаха, и от такива, които го ненавиждаха. Молитви и псалми, слова и рецитации. „Прекалено хладно, прекалено сдържано“, мислеше си Варак. Не че го интересуваше: за него важното бе камерите да се въртят.

И тогава чу познатия, престорено набожен глас на президента на Съединените щати, особения му тембър още по-преднамерено изработен за случая. Звучеше като задъхан, глух ек.

„Тенденцията към прекомерна толерантност, тенденция, която застрашително подкопава устоите на нашата национална традиция на верни на закона граждани, сега е преодоляна. Американският народ е вече уморен от незачитане на закона. Америка иска да се върне към законността като начин на живот…“

Варак се обърна и излезе от черквата.

Имаше по-важна работа. Прекоси подравнената морава, мина край лехите от пролетни цветя към застланата с плочи пътека, която водеше за фонтана. Седна на един камък и усети водните пръски по лицето си. Извади от джоба си пътна карта и започна да я разучава.

Работата щеше да привърши на Конгресното гробище. Трябваше да пристигнат преди кортежа и да скрият на подходящо място камерите. Искаше да заснемат последните мигове, когато ковчегът на Джон Едгар Хувър ще бъде спуснат в гроба и тленните му останки ще се поемат от прегръдките на земята.

Но не и духът му. Духът му щеше да витае, докато не се намерят изчезналите досиета.

Папките от „М“ до „Z“. Приблизително 3000 досиета. Три хиляди досиета щяха да въздействуват на правителството, да променят законите и настроенията на страната.

Кой ги притежаваше сега? Кой е той?

Който и да е, той бе заснет във филма. Поне така трябваше. Друг извод не можеше да има. Човек, чужд на Вашингтон, не можеше да се промъкне през сложната система за сигурност и да ги открадне.

Някъде в десетките хиляди метри лента бе запечатано едно лице. И едно име заедно с това лице. „Аз ще открия и лицето, и името му“, гневно си мислеше Варак. Това бе неговата задача.

Място за провал нямаше.